Фридрих Незнански
Тайните на елита (40)

В. А. Тур.

1 юли

Чайникът се наклони заплашително, люшна се и най-накрая се преобърна. Тур изпищя и се хвана за изгореното коляно. Не е шега — вряла вода!

— Казваше ми мама — не се люлей, Веня, на стола… — измърмори той и започна да си припомня народни средства против изгаряне, които може да намери направо тук, в зданието на прокуратурата.

Като че ли добре помага сок от столетник. Кой може да има тук от това растение? Нашите машинописки отглеждат цветя, при тях в отдела е истинска оранжерия, а не канцелария. Само че целият му панталон е мокър, не е удобно да излезе така в коридора, как ли пък ще стигне до канцеларията на жените. Добре де, няма да му окапят веждите от срам.

За късмет в канцеларията на следственото управление нямаше стълпотворение: сутрин работата не е много и момичетата са се пръснали да обсъждат младежките си работи с приятелки секретарки. При други обстоятелства Тур нямаше да пропусне да поразсъждава за упадъка на дисциплината в редовете на правозащитните органи, но сега това му беше от полза.

На бойния си пост беше останала само Елена Вячеславовна — една забележителна и дори феноменална личност. Осемдесетгодишната машинописка Елена Вячеславовна Прохорова беше най-възрастната служителка в прокуратурата, помнеше няколко десетки прокурори на столицата и затова за знаещите хора беше голям авторитет. Малцина в кантората можеха да се похвалят, че са общували просто така непосредствено със „старицата Про“ Но някои, избирани за доверени лица от Елена Вячеславовна по известен само на нея принцип, разказваха, че обикновено сурова и немногословна, понякога Прохорова може да се разпусне: да удари яко водка и да изтърси неимоверно количество „прокурорски вицове“ — с хумор и пиперлии думички.

Тур никога не беше пил с Елена Вячеславовна — главно защото самият той беше напълно равнодушен към пиенето. Но „старицата Про“ го познаваше, макар да го смяташе за „млад и зелен“ — впрочем поради възрастта си имаше безспорното право да смята за такива всички, в това число и самия прокурор на Москва.

Във всеки случай с Тур имаха една обща любов: и двамата не признаваха никакви други цигари освен „Беломор“. При това и двамата страшно се дразнеха от всеобщата компютризация. Но никой не можеше да накара насила Тур да седи с часове зад омразния компютър, докато Елена Вячеславовна трябваше да страда: от няколко години бракуваха пишещите машини в прокуратурата и ги откараха някъде, а машинописките задължително ги сложиха на електронните чудовища. Като не искаш да се преквалифицираш — сбогувай се с работата!

„Старицата Про“ не можеше да си представи живота без прокуратурата, затова се наложи да се примири. Вярно, не спираше да мърмори по този повод и ако други служители в отговор на мърморенето й само вежливо премълчаваха (никой не рискуваше да противоречи на Прохорова), то Тур всячески поддържаше Елена Вячеславовна. Впрочем и с думи, и с дела: още тогава, когато едва започваше въвеждането на компютрите, той ходи в стопанския отдел и се опита да изиска — персонално, във вид на изключение — да оставят пишещата машина на Прохорова. Разбира се, нищо не излезе от идеята му, но „старицата Про“ оцени постъпката на Тур. Наистина не е известно от кого научи за това: Вениамин Аркадиевич не се хвалеше с благородството си, много ясно.

— Ах, моето момче, какво си направил ти — поклати глава Елена Вячеславовна, след като изслуша обърканите обяснения на Тур. — Браво, че дойде при мен и правилно си запомнил за сока от алое.

Тя загаси цигарата си „Беломор“, надигна се и откъсна с щедра ръка от стеблото на столетника две дебели листа.

— Като си отидеш в кабинета, разрежи ги по дължина — имаш ли с какво? Добре. После ще заключиш, ще си събуеш панталона, ще намажеш едно хубаво крака направо с меката каша, разбра ли? И ще бинтоваш останалото върху коляното, ето ти бинт. Между другото, сега ще ти намеря ютия да си изсушиш панталона. Говори се, че днес щял да те вика шефът. Не върви да ходиш при него с мокри гащи, нали? — „Старицата Про“ басово се изсмя и бръкна в шкафа.

Тур дори не попита откъде Елена Вячеславовна знае, че го вика Главният — все едно, няма да му каже. Тя си има такава слабост, обича да бъде малко загадъчна. Като всяка жена. Той ни най-малко не се учуди и че Прохорова държи в канцеларията си ютия: прокуратурата за нея е втори дом, ако не и първи, и тук тя не може да няма всичко необходимо.

Щом се върна в кабинета и оправи пострадалия си крак (докато размишляваше дали е удобно да се покаже пред секретарките и машинописките такъв мокър и нещастен, на коляното му успяха да изскочат ужасни мехури), Тур просна неловко панталона на бюрото и започна да го суши. За дългите години семеен живот той напълно отвикна да си служи с ютията, върху панталона му неизвестно откъде започнаха да се появяват излишни гънки, на това отгоре събореният чайник продължаваше да се търкаля на пода в локва вече изстинала вода и докато кръстосваше из стаята, Вениамин Аркадиевич успя да си намокри и чорапите.

Дяволски му се искаше да звънне вкъщи, да се оплаче на Клава от злата съдба. Потисна тази мисъл не без усилие, доизсуши и обу панталона си, за малко да свали с такъв труд направената превръзка. После намери в шкафа парцал, избърса пода и тъкмо щеше да сложи чайника, за да пие най-накрая чай, се сепна: наистина снарядът не попада два пъти в една и съща яма, но щом днес съдбата не го обича, няма какво да я изкушава.

Секретарката на Гигантов позвъни веднага щом Вениамин Аркадиевич оправи хаоса в стаята. Както беше предрекла Елена Вячеславовна, Гигантов очакваше старши следователя с доклад.

От нетърпение Тур усети сърбеж в дланите. Имаше какво да каже на прокурора на Москва: преди нещастния случай с чайника беше успял още веднъж хубавичко да разгледа всички материали по делото и напълно се убеди, че вчерашните му идеи на практика изцяло и напълно се подкрепят от процесуални документи.

Бюрото на Гигантов беше поръсено с хлебни трохи. Той никога не посещаваше стола, затова вечно дъвчеше сандвичи на работното си място. Разбира се, не ядеше пред подчинените си, но трохите говореха сами за себе си — изглежда, прокурорът не беше приучен да почиства маса. Но пък клавиатурата на прокурорския компютър беше девствено чиста: явно техниката стоеше в кабинета изключително за „тежест“ и бе призвана да свидетелства, че Гигантов не изостава от прогреса за разлика от някои несъзнателни служители.

Прокурорът на града гледаше Вениамин Аркадиевич под вежди и не беше ясно дали слуша следователя, или къркоренето на собствения си стомах. Когато докладчикът стигна до думите „да се арестува Пронин“, Гигантов подскочи:

— Как така веднага да се арестува?

— Само веднага е възможно. Ако започнем да го усукваме, само ще изплашим Атамана, тогава върви го гони.

— Вениамин Аркадиевич, много се горещите. А в какво да обвиним Атамана според вас? Незаконно съжителстване с певицата Разторгуева?

На Тур му стана горещо.

— Другарю прокурор, ще разрешите ли да отворя прозорчето?

Гигантов се надигна демократично, отиде до прозореца и го разтвори.

— При ареста ще намерим в какво да го обвиним — занарежда Вениамин Аркадиевич, предвиждайки възраженията. — Той е свършил такива работи в неговия Ростов, че по който и параграф да го подведеш, все няма да сбъркаш. Във всеки случай е достатъчно за първите три денонощия. А през това време ще изтръгнем от него всичко, което трябва, и по нашето дело.

— А какво трябва? Както разбрах, Вениамин Аркадиевич, вие можете предварително да предвидите всичко, което той ще разкаже?

— Е, първо… Щом лично вие засегнахте въпроса за Разторгуева, нека започнем от нея. Това, че е любовница на нашия Пронин, вече го казах. С Арбатова (покушението срещу Арбатова нали е в рамките на нашето дело?) я свързва не само здравата конкуренция.

— Но също и нездравата?

— Горе-долу е така. Вече споменах и за това, че преди година феновете на Разторгуева така са освиркали Арбатова в Ростов, че ще го запомни за цял живот…

— Първо я освиркват, а след това се опитват и да я убият за капак? — Гигантов иронично се усмихна.

— Още не съм свършил. Естествено, Арбатова затаява злоба. И наскоро, както изяснихме, се разиграва следната история: Арбатова предлага на Разторгуева — чисто в делови план — да участва в концерта „Песен на годината“. Там не можеш се промъкна без много силни връзки, който ще да си, а участието е много престижно. По всички канали се анонсира, после — директно излъчване, шум в пресата, тоест смятайте безплатна реклама.

— А какво общо има Арбатова? Тя ли командва там?

— Нали знаете какво е нейното семейство…

— Ах, да.

— И много ясно, всичко това не минава даром. Разторгуева й връчва някаква неимоверна сума. Скоро започват анонсите, появяват се плакати по улиците, а за Разторгуева нито дума. Започва тя да проверява — няма я и няма да участва в концерта! Иска си обратно парите от Арбатова, а Арбатова уж нищо не знае: „Какви пари? Маша, нима всичко е пари? Нужен е талант, за да се участва в проекта…“. С една дума — гаври се с удоволствие и не й връща парите. Разторгуева няма сили да разгласи историята — нали ще се опозори страшно! А чрез Атамана съвсем спокойно може да си разчисти сметките…

— И колко пари са играли?

— Засега не съм изяснил, оперативниците се занимават. Но ако вземете под внимание моята версия, аз съм готов да развивам темата и по-нататък…

— Безусловно ще взема под внимание версията ви. Но „вземането под внимание“ още не означава моментално да се арестуват и затварят всички наред! Освен това все пак аз съм само прокурор на Москва и не мога да подпиша постановлението ви за арест без достатъчни доказателства. Особено пък за някакви ростовски атамани.

— Ей богу, говорите с мен като с дете! — Тур започна да се ядосва. „Какво се е променило от момента на задушевния разговор на вилата? Нали тогава фактите бяха същите и дори по-малко, а Гигантов ги приемаше нормално…“. — Та вие можете да докладвате на главния, той ще подпише… Простете, че ви давам съвети, но моля да бъда разбран — това е мое дело и аз много, страшно много искам то да върви! И да дава резултати!

— Продължавайте да докладвате и без емоции, ако обичате — произнесе официално градският прокурор и Вениамин Аркадиевич се запъна.

— Имаме показанията на Арбатова, че е била „тарашена“ по повод на Разторгуевите пари. Не е сигурно, че са ростовчани, но със сигурност не са наши, московчани. А честно казано, кой друг ще се застъпи за Разторгуева освен ростовчани? В Ростов са нейните земляци, там е любовникът й, че на кого друг е необходима? Като се вземе под внимание, че въпросният ростовски любовник е и бандит, тоест основната му дейност е да „тараши“ някого…

— А между другото — изведнъж се заинтересува Гигантов, — какво ви обясни Арбатова, защо не е върнала парите на Разторгуева?

— Тези госпожици обясняват само това, което искат. Не мога да я притисна както трябва — каква е тя в това дело? Потърпевша. А на какво отгоре разговарям с потърпевша като със заподозряна? Тя си знае правата…

— Добре. Освен това предположение — прокурорът съзнателно подчерта последната дума, „предположение“ — има ли нещо срещу Пронин?

— Освен това — Тур уж случайно пропусна думичката „предположение“, — освен това имаме Марков. Тоест… имахме Марков. В отговор на наше отделно искане ростовската милиция потвърди, че Атамана, лишен от контрола над мрежата от бирени заводи, изкупени от Марков…

— И какво? Марков платил парите, Атамана ги е получил. Така или не?

— Не точно. Заводът никога не е принадлежал на Атамана. Той отдавна си е точел зъбите за завода. И ето че аха да го лапне — и изведнъж Марков се спазарява с предишните собственици. И то за немалко пари. Атамана изобщо не е възнамерявал да плаща — имал е с какво да притисне предишните собственици. И за тях се е получила патова ситуация. От една страна — парите на Марков, а от друга страна — все пак Атамана е страшен, пази боже да обидиш такъв.

— И какво, избрали са парите?

— Именно. Между другото, ние ще продължим да разследваме Пронин и по-нататък…

— Е, разбирам какво имате предвид. И после?

— … ако продължим да разработваме Пронин, аз ще изпратя запитване в Ростов дали предишните собственици не са имали неприятности във връзка с тази сделка. Бас държа, че е имало неприятности! Ако и там има трупове, то може да смятаме връзката за доказана…

— Е, е… Да допуснем — одобрително вметна Гигантов и Тур се окуражи.

— Тоест излиза, че е било много изгодно дори с един откос да се повали и Марков, провалил бизнеса на Атамана, и Арбатова, измамила Атамановата любовница…

— Така ли мислите?

— Искам да кажа, че за Пронин е имало смисъл.

— Е, добре. Но сега, Вениамин Аркадиевич, сам разбирате, че сме стигнали до най-слабото място. Защо е пострадал Тарасенков? Или злополучният откос по чиста случайност е улучил председателя на тенисната федерация? Ако ме питате честно, трудно е за вярване… Имайки предвид славното му минало…

— Нали и аз това казвам! Той наистина има богато минало. Да, засега не е известно как Пронин се вписва в това минало. Но не може всичко изведнъж! И ще разберем точно от Атамана. Когато го арестуваме. А засега можем да смятаме за установено, че Тарасенков е бил свързан с Марков с различни незаконни машинации. В частност по отношение на Купата на Кремъл…

— Вениамин Аркадиевич, драги мой. Помислете сам: вие твърдите, че Тарасенков е свързан с Марков чрез Купата на Кремъл. Тогава защо да не предположим — на същите основания, на които вие обвинявате Атамана, — че двойката е била ликвидирана именно заради връзките й с въпросната Купа, а Арбатова просто е минавала наблизо? Или — „да арестуваме онези, които подозираме за покушението срещу Тарасенков и Марков, пък тогава ще изчоплим от тях за какво им е Арбатова“. Та това е едно и също! Вие свързвате Марков с Арбатова, оставяйки Тарасенков за девета дупка на кавала, а точно по същия начин могат да се свържат Марков и Тарасенков — игнорирайки Арбатова или дори Тарасенков и Арбатова, заобикаляйки Марков… Е, става по-сложно, но не говоря за това.

— И аз не говоря за това. Нямаме конкретни заподозрени във връзка с Купата на Кремъл, а във връзка с Ростов имаме. Дори нямаме предположения във връзка с Купата кой и за какво може така да им се обиди… кой е бил заинтересован от това… Защото тези господа са харчили изключително държавни средства. Сега ще ви докладвам по-подробно по този въпрос.

— Няма нужда подробно… засега. Това е материал за съвсем друго дело. На което, изглежда, няма да бъде даден ход по причина на… кончината на обвиняемите. Чуйте ме — Гигантов изведнъж заговори твърдо и дори някак патетично. — Виждате какво се получава при вас: не търсим там, където трябва, където е делото, а там, където има заподозрян.

Носът на Тур изстина, кожата му настръхна, цялото му същество крещеше: „Не е вярно! Той преиначава!“. Но се налагаше да мълчи, разбира се.

— Знаете ли какво… — продължаваше Гигантов. — Мотивите, които приписвате на този Атаман, са прекалено възвишени. Хората, Вениамин Аркадиевич, рядко извършват шумни убийства просто за да си отмъстят, а не от съображения за изгода. Та в края на краищата Пронин не е чеченец. А и свещената мъст на чеченците в идеалния вариант е кръвно отмъщение, а не заради бирени заводи и съмнителни хонорари.

— Тоест смятате за несъстоятелна моята версия?

— Но защо? Просто трябва още да се поработи по нея. В края на краищата нали сам възнамерявахте да изяснявате нещо за парите между Арбатова и Разторгуева. И да разберете какво се е случило с тези, които са продали ростовския бирен завод на Марков. Спокойно можете да се занимавате с това. А после ще поговорим.

Тур стана неловко и излетя като куршум зад вратата. Кипеше — кипеше като чайника, който така непредпазливо събори сутринта върху панталона си.