Фридрих Незнански
Тайните на елита (12)

Сева Голованов.

23 юни

Според домовата книга като съседи на Минчев бяха записани двама: пенсионерът Олег Анатолиевич Колядни, офицер в оставка от КГБ, и Замятна, вдовицата на летец-изпитател, която живееше тук заедно с дъщеря си и зет си. Голованов реши да им отиде на гости.

За подобни случаи се беше снабдил с удостоверение, че е кореспондент на „Комсомолска правда“, и Сева тръгна да играе ролята на журналист от популярния вестник. Кооперацията на „Тверска“ се оказа ведомствена, макар да нямаше охрана. Тук живееха предимно военни и сътрудници на органите и не беше много ясно как е попаднал Минчев в тяхната компания. Чисти, подредени тревни площи, входната врата с домофони — всичко както си му е редът. В двора нямаше прекалено много навеси и навесчета, което говореше не за липса на личен транспорт у собствениците, а по-скоро за наличието на нормални гаражи.

Голованов застана пред домофона и набра номера от апартамента на Колядни. Никой не се обади. Наложи се да търси Замятни. Те веднага отговориха. Той се представи и тежката метална врата щракна, за да влезе във входа.

Минчеви и техните съседи живееха на третия етаж. Апартаментът на Замятни се намираше от дясната страна. Една пищна, наснована лелка с боядисана коса отвори на Голованов. Той обясни:

— Аз всъщност търсех Олег Анатолиевич. Но, изглежда, не си е вкъщи.

— Току–що беше тук. Той по цял ден си е у дома. Излиза само до магазина. Сигурно и сега е отишъл за кифличките си…

— М-да…

— Ами елате у нас — засуети се домакинята. — Такива гости не ни идват всеки ден.

След пет минути на малката масичка в хола се появи поднос с ароматно кафе и чинийка с бисквити.

— Аз съм ги правила. Черпете се.

Явно вдовицата на летеца е майсторка на печивата.

— Чудо! — похвали ги искрено Голованов. — Черпите ли съседите?

— Че как. Моите, дъщерята и зетят, почти не ядат тестени работи. Току занасям на Олег Анатолиевич. Той ги обича. Минчеви съм черпила, само че те… — тя се смути за миг, търсейки думата — те не си падат по това.

В това време на площадката се чу шум и съседната врата тракна.

— А ето че и вашият пенсионер се върна… Какво се каните да пишете за него?

— За бившите сътрудници на Комитета за държавна сигурност, които сега се намират на заслужен отдих. Бит, условия, как намират съвременната политика и обществото — съобщи Голованов, като гледаше Замятна право в очите.

Докато изпращаше госта, домакинята сама позвъни лично на Колядни, представи го и се прибра в дома си, като доволно поклащаше бедрата си. Ще има какво да разказва на дъщеря си довечера. При стария пръч е идвал журналист.

Оказа се, че Олег Анатолиевич е възсух, но още твърде жилав и як старчок с нос като кука, сноп побеляла коса и хитри, проницателни очи. Той стоеше в антрето с пазарската мрежичка, пълна с пакети мляко и кифлички със стафиди, и подозрително разглеждаше непознатия.

— Заповядайте в кухнята, млади момко, ще пийнем чай и през това време ще поговорим — покани го най-накрая Олег Анатолиевич, обу си домашните чехли и зашляпа с тях по паркета.

„Действие първо, втора сцена“ — въздъхна Голованов и последва домакина.

Този път почерпката се състоеше от слаб, но качествен чай „Липтън“, пюре от червени боровинки със захар и масло, намазано върху срязаната на две кифличка, една от тези, които току-що беше донесъл бившият кагебист. Олег Анатолиевич още веднъж огледа Голованов с острия си поглед и извади от панерчето с хляба кутия с бисквити.

„Лакомник“ — отбеляза Голованов, докато размазваше обречено маслото по кифлата.

— Така значи, от „Комсомолска правда“ — започна Олег Анатолиевич и взе да духа чашата с чай. — Трябва да отбележа, че вестникът е хубав. Не по-лош, отколкото по мое време. Винаги си го купувам. Само че понякога не се ровите в боклука, в който трябва.

— Какво имате предвид? — Голованов направи обидена физиономия.

— Казвам за подбора на материала — започна да обяснява пенсионерът, сякаш пред него стои ученик. — Понякога има явно измислени статии, а понякога се пишат такива неща, че е по-добре обикновените хора да не знаят. Особено пък чужденците. Я колко много се навъдиха сега, като хлебарките. У дома например никога не е имало.

— Чужденци ли?!

— Не, хлебарки. В кухнята, а и в целия апартамент държа чисто. Забележете — сам! Вече седем години как си отиде моята баба… Нали ще пишете за бита?

— И за него. Но преди всичко — Голованов невинно насочваше стареца към интересуващата го тема — искам да разбера как се чувства заслужилият ветеран-чекист в нова Русия, за отношението към промените в страната, към появата на новото класово разслоение. — „Ей че го казах“ — помисли Голованов. — Как ви се отразява всичко това. Вие като офицер от КГБ в оставка сигурно имате собствена, аргументирана гледна точка.

— Така ли смятате? — Олег Анатолиевич чак се разтопи от удоволствие.

— Разбира се! Кой от старото поколение може по-добре от вас да сравни стара Русия, дори защо да вземаме Русия, да кажем — старата Москва и новата. Кой може да даде оценка. Обективна оценка! — Голованов постави ударението на последната фраза и през следващите трийсет минути повече не можа да си отвори устата.

Старият чекист се отприщи.

Олег Анатолиевич си припомни ярки епизоди от наситената си със събития биография. Най-запомняща се излезе ликвидацията на банда спекуланти през седемдесетте — музейни работници, които изнасят от страната цели контейнери икони и ценен антиквариат. Биографията на чекиста завършила с тържествено изпращане през май 91-а на заслужена пенсия. И както се разбрало само след три месеца, съвсем навреме. КГБ рухна и кой знае дали и Олег Анатолиевич нямаше да бъде погребан под отломките му. А така оцеля и до ден-днешен е жив и здрав.

В това време той прекъсна разказа си, извади от бюфета начената бутилка арменски коняк (истински!) и предложи да поменат Великата Кантора. На масата се появи тънко нарязан лимон.

След втората чаша за упокой на душата на Анюта Игнатиевна, споминалата се съпруга на домакина, Олег Анатолиевич удари с тежък двуостър меч по съществуващата система. Особено пострадаха органите за сигурност, които не умееха да осигурят нужния ред в страната.

— Какво беше преди? Ако са се появили основания да се заподозре за нещо човек, вече го обработват по пълната схема, без да се жалят нито сили, нито хора. А сега какво става? Работят през пръсти, грубо…

Дядото пак се увлече. Голованов все не можеше да пренесе разговора върху новоруския бизнес и Минчев. Вече се канеше да се сбогува вежливо, виждайки, че нищо няма да научи тук, когато Олег Анатолиевич посочи с пръст горния етаж и рече:

— Ето моя съсед, почнали да го разработват и какво мислите — веднага ги засякох.

— Хайде бе?! — Голованов се направи на учуден журналист, но в същото време просто се изпоти от неочаквания късмет. Но дали е късмет?

— Ето за какво трябва да се пише — продължаваше опияненият ексчекист, — че не останаха у нас повече истински органи. Отучиха се да работят. А това значи, че разни отрепки ще се чувстват свободно и в страната никога няма да има ред!

На Голованов му призля от такова мрачно предсказание, но преди старчето да е заспало (а той вече открито клюмаше), много искаше да научи подробности за Минчев.

— Та какво казвате за съседа си? Нима са го притиснали в най-добрите традиции на трийсетте години?

— Къде ти! — Колядни трепна. — Сега ще ви покажа едно друго. Секундичка. — Той тръгна неуверено към хола.

Върна се с победоносна усмивка и дебел разпарцален тефтер.

— Ето! Вижте сега! — Ръката му, суха и с едри сини жили, почука по тефтера.

— Какво е това? — Голованов се настрои за нещо необикновено.

През следващите трийсет минути той изслуша подробния отчет на ексчекиста Колядни, продължаващ и като пенсионер да води оперативна работа. Тлъстият тефтер го порази в пълния смисъл на думата. Но най-много го заинтересуваха бележките от последните два месеца. Освен наблюдения, изводи и дребно шпиониране на съседите тук имаше професионална стенография на телефонните разговори на Минчев.

„Какво, да не му е подхвърлил някой «бръмбар»?“ — помисли Голованов, а на глас се поинтересува:

— Как успяхте да го направите?

Олег Анатолиевич зае професионална стойка.

— Ами четете де, четете. — Той посочи с пръст откъсите, оградени с рамка.

Равният почерк беше фиксирал следното:

„2:05.

М: Тази поръчка ми трябва на всяка цена! Дай му колкото поиска или го застреляй, но поръчката ми трябва.

Х…

М: Ще си получиш твоето.

7:05.

М: Ще го убия този гад! Със собствените си ръце ще го смачкам! Какво значи — нищо не може да се направи? Нали ни се кълнеше в любов до гроб.

Х…

М: Добре де, утре лично ще отида при него.

Х…“

— А защо този Х през цялото време мълчи? — не се сдържа Голованов. — Х и три точки, Х и три точки…

— Четете по-нататък — настоя сурово полюляващият се чекист.

„8:05.

У: Приемам, приемам, как ме чуваш?

Х…

У: Идвам веднага. Тук в бара му има такива глезотийки.

Х…

У Добре де, той дори няма да забележи.

10:05.

М: Не мога да говоря сега. Ела с колата, знаеш къде.

Х…

13.05.

М: Не по телефона. Среща след половин час.

Х…

18:05.

М. Не, не по телефона и не в офиса. Ще мина да те взема.

Х…“

— Е, разбрахте ли всичко? — Колядни прибра тефтера и грижливо го заключи в шкафа.

Голованов искрено искаше да каже: „Родината няма да ви забрави“, но се въздържа и само скромно се поинтересува:

— И как успяхте да се снабдите с това чудо?

Всичко излезе просто и банално. Олег Анатолиевич го заведе в спалнята си, която, изглежда, се допираше до кабинета на Минчев, и… свободно извади розетката от стената до леглото. Наведе се, допря ухо и щракна доволно с пръсти:

— Превъзходна чуваемост!

Сега всичко си дойде на мястото. Пенсионерът Колядни, разполагайки с маса свободно време и много опит от работата си в органите на Държавна сигурност, редовно е подслушвал съседа си.

— Извинете, а кой е този „У“? — уточни Голованов. — На осми май имате някакъв „У“ вместо „М“…

— Значи нищо не сте разбрали — укори го пенсионерът. — „У“ значи урод, отрепка, позорящ честното име на служител от органите! На осми май той сложи подслушвателна апаратура в дома на тоя спекулант, но вместо да го направи тихо, без да привлича вниманието, да изчезне, започна да пие от чуждия бар. И спекулантът сигурно забеляза, че някой е идвал в дома му — престана да си планира кървавите отмъщения.

— Но защо решихте, че му слага подслушвателно устройство? Може да е бил някой от познатите на Минчев, просто да се е забавлявал, да се е шегувал по телефона?

— Да бе! И във входа някой на шега се закачи за кабелите, нали познавам добре нашата апаратура. Но най-важното е: изтървахме мръсника. Казват, че се бил застрелял. А заграбеното народно богатство, а нашите тайни?! Ето за какво трябва да се пише, да се тръби… Идвайте по-често, младежо, такъв материал ще ви дам!

Голованов никак не се съмняваше в това. Докато слизаше по стълбите, непрекъснато си повтаряше: „Ех, дядка, бива си те!“. И упорито се набиваше още една парадоксална мисъл: „Няма да изчезне в Русия доносничеството. То просто е в кръвта. Но може и за хубаво да е?“.