Фридрих Незнански
Тайните на елита (23)

Сева Голованов и Николай Шчербак.

26 юни

— Липсва ти само едно малиново сако, честна дума! Откъде го измъкна това чудо, а, Головач?

Сева Голованов беше сериозно оскърбен: един трети братовчед му даде да поноси черния френч и „почти истинския“ часовник „Омега“ изключително от роднинска симпатия. Братовчед му разбираше от тия работи и щом твърдеше, че всеки приличен мафиот носи черен френч и е с „Омега“ на косматата китка, значи е така. Шчербак се беше облякъл значително по-просто, носеше съвсем цивилно сако, но явно не можеше да се мери с френча на Голованов, затова Сева реши, че Николай просто му завижда, и се успокои.

— Такова име да окепазят! Аз, може да се каже, цялата си бойна младост съм изкарал с „Бийтълс“, с тяхното „йестърдей“, ама тия не можаха да пощадят светите спомени — мърмореше Шчербак по време на пътуването. Накрая с това „йестърдей“ така зарази Голованов, че той не можеше да се спаси от натрапчивата мелодия и си я тананикаше фалшиво под носа чак до площад „Въстание“. А иначе доблестните служители на „Глория“ планираха честно да обсъдят по пътя детайлите от поведението, но някак не им беше до това. Отначало Головач разказваше за третия си братовчед и демонстрираше оскъдните възможности на своя фалшив „Омега“, след това синхронно им се прияде и спряха да си купят по един хотдог, после нещо го удариха на носталгия, предизвикана от името на прословутата фирма „Бийтълс“… Та когато стигнаха пред входа на бившия научноизследователски на площад „Въстание“, у ченгетата назря решение: да се доверят на детективската си интуиция и да действат на прима виста.

Сега в бившия институт нямаше и помен от научни изследвания, напротив, миришеше на мръсни пари. Цялата сграда е изкупена за офиси. По-богатите фирми са наели цели етажи, а фирмички от сорта на „Бийтълс“ се задоволяват и с една стаичка.

В асансьора Сева не можа да се лиши от удоволствието още веднъж да се полюбува на собственото си отражение в огледалото. Асансьорът спираше практически на всеки етаж, непрекъснато влизаха и излизаха някакви дългокраки момичета с папки в ръцете и Головач се изпъчваше всеки път, когато трябваше да натисне копчето на асансьора, за да се покаже нещастният му „Омега“ под маншета. Шчербак тихо се заливаше от смях, но скоро се наложи да се овладее, понеже кабината спря на нужния етаж, а значи дойде време да влизат в ролите си.

— Така, разбираме се да действаме според обстоятелствата и според настроението. Аз мисля, че тия са съвсем зелени, така че няма нужда особено да се изсилваме.

— Че к’во да се изсилваме, брато? — Головач демонстрира професионален „стил“ и „мафиотите“ тръгнаха по тъмния коридор, като се взираха в надписите и табелките по вратите.

Фирма „Бийтълс“ се намираше в най-отдалечения край на коридора, както се полага по принцип и на „бръмбарите“. На стената на коридора висеше ламинирана стрелка, на която с най-обикновения шрифт „таймс ню роман“ беше набрано „E-Bittles: разработка, сглобяване, доставка на всички видове електронно оборудване“. Тежката стоманена врата се оказа леко отворена, макар да имаше повиквателно устройство, също както и върху останалите херметично затворени врати на офисите наоколо. Зад вратата се носеше музика и Шчербак, който не изоставаше от времето, позна гласа на Земфира.

Макар да знаеха, че гениите на електрониката се помещават в една-единствена стаичка в небостъргача на бившия научноизследователски институт, близо до офиса на някой нетленен „Хербалайф“, Шчербак и Голованов не предполагаха, че ги очаква подобно зрелище. Всъщност офисът на „Бийтълс“ представляваше празно помещение с голи стени, украсени с постери, тъпи неразбираеми лозунги, каквито обожават всички компютърджии без изключение, и глуповати разпечатки с интернетски вицове. В ъгъла почти до тавана стърчаха някакви кашони неизвестно от какво, под тавана и над перваза висяха цели гроздове жици, на перваза на прозореца фъскаше кафеварка, до нея беше тропнат касетофон, откъдето се носеше дрезгавият глас на Земфира. В стаята имаше само две големи маси и на двете по два монитора и системни блокове, виж, това Шчербак и Голованов го познаха, но предназначението на другите многобройни писукащи и мигащи предмети си оставаше загадка за тях. Неизвестно защо слушалката на радиотелефона беше на пода пред вратата.

Двамата младежи, наведени над монитора на единия компютър, не обърнаха никакво внимание на влезлите. По всичко личеше, че се карат. Но беше съвсем неясно какво точно си казват: само технически термини и компютърен жаргон. В сравнение с тях Макс направо е майстор и истински популяризатор на руското слово, измърмори наум Голованов. Мислеше да се изкашля интелигентно, но навреме си спомни какъв е временният му статут и звучно възвести:

— Ало, Кулибини^[1], ще лафим ли за мъни?

Тактиката се оправда — и двата „бръмбара“ веднага обърнаха главите си и забиха погледи във влезлите. Впоследствие Сева много пъти благославяше третия си братовчед и се подиграваше самодоволно на Шчербак, понеже черният френч все пак изигра ролята си. Уважителното внимание на „Кулибини“ се съсредоточи изключително върху Сева и подмина Шчербак. Но Шчербак веднага постигна реванш без особено усилие. Раздаде се мелодичен звън и Николай небрежно извади от джоба на обикновеното си светло сако миниатюрен „Ериксон“ най-последен модел (Денис му даде телефончето за имидж, пак Денис звънеше в уговореното време). Шчербак слуша една секунда, а след това тежко и тихо, но така, че спецовете да чуят, отговори:

— Да, по един за всеки. Вземай сто, най-добре цялата партида.

И отново с привично движение пъхна телефона в джоба си, сякаш го е носил там сто години.

Спецовете продължаваха да мълчат очаквателно и докато посраменият Сева „надуваше бузи“, както казват сега, Николай внимателно разглеждаше „бийтълсите“ и сравняваше външността им с вече известните данни.

Изглежда, този отляво, седналият до масата, беше Аркадий Ратников. Външността му не предизвикваше голям интерес: рядка коса, малки светли очи, тесни рамене. Някаква подчертана прилежност радикално отличаваше Ратников от традиционния образ на „гения на съвременните технологии“ (рошава коса, дънков комбинезон и зад стъклените очила — безумни очи). Дори външно изглеждаше на повече от своите има-няма тридесет, възрастта, от която започват да се вглеждат по-внимателно в един човек. Като цяло създаваше впечатление за точност и компетентност, което трябваше със сигурност да импонира на клиентите, но някак съвсем не се връзваше с почти предизвикателно небрежната атмосфера в офиса.

Затова пък вторият спец, Валерий Муха, чудесно пасваше на атмосферата, тъкмо на него човек не можеше да даде законните двадесет и осем години — максимум двадесет и пет, че и по-малко. Не беше красив, но ловък, малко приличаше на Константин Райкин, макар да не притежаваше изцяло неговото обаяние. Постоянно се движеше, очите му се местеха от едно място на друго. Точно той прекъсна „увисналата“ пауза:

— Ние тук сме се увлекли — нищо не чуваме, нищо не виждаме. С какво можем да ви помогнем? — Докато изрече кратката реплика, Муха успя да се метне два пъти от масата до прозореца: първия път изключи изпускащата пара кафеварка, втория — накара неуморната Земфира да замълчи, пак седна, полюля се на стола, опомни се, почисти парчетата печатни платки от двата стола, махна на гостите да седнат и всичко това с неформална усмивка и напълно невъздържана жестикулация.

Голованов се наду и започна да отговаря, обръщайки се към Аркадий Ратников, в негово лице разпозна „шефа“:

— Накратко, търсим нещо за един пейджър, да видим всичко, дето му пускат. Братлетата казаха: пет бона. Точно. — Докато инструктираше приятелите си преди операцията, Макс им разказа, че „Бийтълс“ уж за пет хиляди долара изготвят на всички желаещи устройство, което прехваща всякакви пейджингови съобщения. И ченгетата решиха с това да притиснат „бръмбарите“.

Спецовете мълчаливо гледаха гостите. Пак настана тягостна тишина. Шчербак разбра, че трябва да спасява положението. Понеже като неумел характерен актьор Головач пое ярката роля на тъп клиент, Шчербак извади късмет за по-печелившата: той е реалният господар на положението, който за известно време предпочита да остане в сянка. Затова можеше да си позволи да не се излага с анекдотични интонации и изрази и заговори напълно сериозно:

— Вижте какво, наистина имаме информация, че мнозина доста отдавна и успешно използват електронни устройства, проследяващи данните, които постъпват на пейджъри и дори мобилни телефони. Ние всъщност искахме да се консултираме с вас.

Този път се обади Аркадий Ратников:

— Ако ви интересува дали съществува такава възможност — отговорът е да, съществува и от известно време се използва. По принцип цените, които назовахте, също отговарят на действителността.

И пак пауза. „Грамотно“ — оцени наум Шчербак. Не се натискат сами да правят услуги, чакат да ги поканят. И продължи да напира с вежлива усмивка:

— Там е работата, че един наш познат, естествено, няма да назоваваме никакви имена, навремето се е възползвал именно от вашите услуги в подобна ситуация. И точно той ни препоръча да ви потърсим.

Сева, на когото му писна безделието и принудителното минаване на втори план, веднага се намеси:

— Много точни, вика. Нормални, разбираш ли, цени.

Изглежда, педантичният Ратников едва се сдържа да не се намръщи и съсредоточи цялото си внимание върху Шчербак като по-интелигентен клиент. Николай мислено се поздрави с избраната роля. В това време Муха, който изведнъж неизвестно защо намали двигателната си активност, се намръщи:

— Ще ни извините, обаче тук има някаква грешка. Ако е да монтираме оборудване, да пуснем локална мрежа или нещо подобно — това е по нашата част. Обаче не се занимаваме с „подслушвачки“ и „надниквачки“.

Дори и да искаше да каже нещо противоположно, Ратников явно сериозно спазваше принципите на корпоративната етика. И затова премълча. Сева се смути и също си мълчеше, чувстваше, че няма смисъл да се пери и търси разбиране у двамата „брато“, тактиката няма да донесе успех.

— Мога да ви уверя, че не преследваме никакви шпионски цели. Наистина имаме нужда от някакво следящо устройство, понеже се боим от изтичане на информация и нямаме друг начин да го проверим. Във всеки случай компетентни хора ни препоръчаха да се обърнем именно към вас, назоваха конкретно вашата фирма и ни дадоха именно вашите координати.

Голованов правилно изтълкува погледа на Шчербак, лениво отвори ръчната си чантичка и започна да рови вътре, като шумолеше призивно с хартийките и току поотваряше краищата на банкноти, с изискано зелен цвят, които уж преброяваше (всъщност в чантичката имаше точно пет хиляди и двеста долара, като горницата от двеста Денис Грязнов добави „за всеки случай“. Въпреки това Сева усилено се правеше, че съвсем не може да отдели нещастните пет банкноти от реално голямата сума). Когато най-накрая измъкна пачката, трудно удържа направо увисналата на езика му фраза: „При нас, брато, няма вързанки.“ Но това вече наистина щеше да заприлича на водевил, затова просто мълчаливо демонстрира, че необходимата сума може в същия момент да мине изцяло при електронните спецове.

И сътрудниците на фирма „Бийтълс“ капитулираха. Парите — под носа им, пък и клиентите явно са солидни хора.

Без всякакви предисловия и обяснения: извинете значи, взехме ви за други, че то кой ли не идва тук, Муха за трети път изхвърча до прозореца, дръпна антенния кабел към компютъра, мушна щекера в системния блок и като се повъртя над клавиатурата, покани с жест клиентите да се полюбуват.

— В комплекта влизат сателитна антена, декодер и съответният тунер за настройка на честотите — обясни сухо Ратников. — Върши ли ви работа?

— Но проблем! — Сева се разтопи в усмивка, натискайки в джоба на френча сигналното копче, като по този начин даде знак на Денис да тръгва.

— Ще го разглобите ли, или имате и друго?

Ратников отвори чекмеджето и извади оттам обикновена на вид зелена платка:

— Само че вашият компютър трябва да отговаря на определени изисквания…

Той не успя да дообясни за изискванията. Олющеният офис на „Бийтълс“ за миг се изпълни с хора в маскировъчно облекло, с гласове и тропот. Завързаха Голованов и Шчербак заедно с „бръмбарите“. Приборът чудо беше иззет, естествено доларите също.

Заместник-началникът на спецподразделение „Р“, четиридесетгодишният подполковник от милицията Кирил Дудинцев, който лично ръководеше операцията, явно беше доволен. Той изпитваше същите емоции, които в американските кримки наричат „да спипаш с димящ пистолет“, но като сдържан човек не проявяваше бурен възторг. В това време подчинените му оглеждаха офиса и Сева Голованов едва се сдържаше да не прихне в нервен смях, когато от случайно докоснатия касетофон невъзмутимо екна Земфира с много подходящи за случая думи: „Аз чуках на отворена врата, като убита ти мълчеше.“

Денис се появи в офиса на „Бийтълс“ след някакви си пет минути. Тъкмо навреме, за да наблюдава малко оперативните си служители, проснати на пода, с разтворени встрани крака и ръце на главата. Тази картинка не му хареса много. За беда, Денис виждаше за първи пъти черния френч на Голованов и изобщо не беше готов за подобно зрелище. Настроението на Грязнов се развали, той едва си проправи път до самодоволния Дудинцев — проблемът трябваше да се решава. Противно на всички очаквания разговорът им се състоя и имаше най-позитивни последствия.

Грязнов и Дудинцев стояха край прашния прозорец и пушеха, Денис вежливо и разбираемо внушаваше на подполковника, че двамата печени мафиоти (да, да, също и този с черния френч, това е все с цел конспирация), току–що предали пет хиляди долара на чудовищата от електронния шпионаж, в действителност са оперативници от частното детективско бюро „Глория“. Приели маскарада, превъзмогвайки чувството на дълбоко отвращение, защото само по този начин можело да се стигне до вярната следа.

До Голованов и Шчербак долитаха отделни фрази на Денис, който, без сам да забележи, говореше с интонациите на пионер, даващ рапорт на общоучилищния сбор:

— Тоест не става дума за покупко-продажба, а за грижливо планирана провокация, организирана от нашите служители… Естествено, а как могат да не дадат парите… Та нашите клиенти имат проблем. Бизнесът им страда най-сериозно заради тези уреди… За нас главното беше да проверим фирмата и да се убедим, че именно те произвеждат и продават устройството… След това, естествено, щяхме веднага да ви ги предадем! Но нали отначало трябваше да се уверим…

Фактически Кирил Дудинцев веднага повярва на Денис, Подполковникът нямаше никакви основания да се съмнява в правдивостта на обясненията. Сами по себе си те бяха изчерпателни (ако не друго, то поне в екстрени ситуации Денис умееше да се обяснява виртуозно с официалните лица, знаеше каква интонация и изражение да подбере). Освен това един „неофициален“ факт превъзходно разреди ситуацията:

— Та значи ти си племенник на Вячеслав Иванович? — поинтересува се Дудинцев съвсем беззлобно, докато връщаше документите на Денис и на неговите хора. А между другото можеше и да се озлоби — нали е смятал, че с един куршум е уцелил два заека: и производителите на шпионската апаратура, и потребителите, а се оказва, че е само първото. — Добре, случва се. Наистина повече в кримките и американските филми. Ще си призная честно, един-два пъти хора от ФСС са ни препречвали пътя, колко операции са се проваляли заради тях. Но досега не сме се сблъсквали с „частници“. Добре работите. Или извадихте късмет?

— Е, и късметът проработи, разбира се… — Денис се усмихна, конфликтът беше изгладен.

Веднага пуснаха Шчербак и Голованов, Денис ги изпрати до асансьора и като се стараеше да не гледа убийствения френч на Сева, ги помоли да го изчакат в „Глория“. Сега трябваше щателно да се анализира ситуацията и навярно изцяло да се преработи приетата по-рано стратегия. При всички случаи вече нямаше смисъл „опасните мафиоти“ да остават на територията на „Бийтълс“, а Дудинцев предложи на Денис да присъства при разпита на Ратников и Муха. Последният изпрати с поглед излизащия през вратата Голованов и промърмори след него без злоба: „Веднага ви усетих, такива сака се носеха преди седем години, че и чантичката ви от изкуствена кожа…“ Голованов усети, че има желание да си скрие главата в раменете, но чувството за хумор победи, още повече че Шчербак буквално ридаеше до него от смях.

Щом пусна оперативниците си, Грязнов се върна в преобърнатата стая на „Бийтълс“, там Дудинцев вече „изтръскваше“ електрончиците. Денис се вслуша в първите стандартни въпроси, тръгна към прозореца и включи кафеварката: едва сега се появи усещането за умора и кафето се оказа съвсем на място. Дудинцев за миг прекъсна работата си:

— Денис, направи и за мен, става ли?

Ударниците на електронния труд имаха тъкмо две чашки, така че и „бръмбарите“, и момчетата с камуфлажните дрехи трябваше да чакат на опашка, при това „бръмбарите“ бяха последни, много ясно.

Впечатленията на Денис от „Кулибини“ напълно съвпадаха с оценката на неговите оперативници. На Грязнов се стори, че Ратников е много потаен човек и явно знае повече, отколкото говори, но неговата унилост позволяваше да се надява на обща слабохарактерност. Със своята емоционалност и рядко нервна мимика Муха повече правеше впечатление на не лош артист, който се надява с гримаси, изблици на гняв и мигновени смени на настроението да отвлече вниманието от истинското значение на произнасяните от него думи.

Отначало двамата спецове играеха ролята на млади партизани и геройски пазеха мълчание. Но Кирил Дудинцев не виждаше необходимост от прилагането на някакви особено виртуозни начини, за да ги накара да „пропеят“.

Той просто спокойно ги обвини в съучастие в шпионаж и шантаж.