Фридрих Незнански
Тайните на елита (36)

Денис Грязнов.

30 юни

Денис усещаше под лъжичката не точно гъдел — все пак е голямо момче, а на неговата възраст става някак неприлично да се страхуваш от изпити… Но той все пак изпитваше известна неловкост. Някаква, съвсем малка слабост в коленете. Не искаше да се запознава по-отблизо със старши следователя по особено важни дела Вениамин Аркадиевич ТУР. Прекалено много беше слушал за него от хора, на които вярваше. От техните разкази Тур му беше неприятен, а и от собствените откъслечни впечатления пак му беше неприятен. И сега предстоеше този неприятен Тур да определи съдбата на разследването им.

Дудинцев — той направо беше бесен. Крачеше до него с широка стъпка и некрасиво се зъбеше с красивите си зъби. Май си мърмореше под носа мръсни думи. Ако не беше все пак на територията на Московската градска прокуратура, щеше да плюе наоколо. Сега щяха да унизят Дудинцев — други варианти просто нямаше. Ако Денис отиваше доброволно при Тур, то Дудинцев имаше заповед.

За Тур се носеха легенди. Тур беше непримирим традиционалист, че и направо досадник. Тур не понасяше хора като Дудинцев, а такива като Денис нарочно не забелязваше. А за всеобщо съжаление ще се наложи да работят заедно — така реши голямото началство, с което няма как да спориш.

По Марков, Тарасенков и Арбатова не са стреляли хора, а — охо-хо! — чудесна машинка, управлявана неизвестно как и главното — от кого. А може и да е обратното, главното е как и ако тази нишка се разплете, въпросният „кой“ ще се появи от само себе си…

Аха-аха, сетило се голямото началство, нали имаме спец подразделение „Р“ и в частност Кирил Дудинцев! Те в тия работи са печени, без куче надушват всичко. Разбира се, за кучето си е явно преувеличение: никой от специалистите, в това число и Дудинцев, не се е сблъсквал с компютър убиец. И все пак кой друг, ако не те, нали специално с тази цел сме ги създавали!

От друга страна, има водещ следовател — не е нищо особено, не е свикнал с чудеса, затова пък е стар, проверен работник, прекрасен специалист в областта си — Тур, Вениамин Аркадиевич.

Ще трябва някак да си сътрудничат, защото не може по друг начин.

А пък Грязнов младши сам се домъкна в навалицата. По-точно Дудинцев го домъкна за морална подкрепа и… още веднъж като морална подкрепа. Ама наистина, не може в трудна минута да не подпреш с мускулестото си рамо другаря, помисли с усмивка Денис. Добре се ориентира в делото, самият той има голям интерес от него, а и в края на краищата е интересно да пообщува с легендарния Вениамин Аркадиевич!

Легендарният Вениамин Аркадиевич едва се надигна от стола, стисна ръцете на влезлите. Между другото, не ги покани да седнат, но и не взе да гони гостите от столовете, на които те се настаниха без покана, какво да правят.

— Значи при мен се явява спецназът? — промърмори той полуутвърдително.

— Не съвсем — Кирил започна сдържано, но твърдо. — Кирил Дудинцев, заместник-началник на подразделение „Р“ на МВР. Както сигурно ви е известно, ние се специализираме по нетрадиционните…

— Нали и аз така казвам, „спецназ“. На това отгоре и нетрадиционен… В нашата милиция още никой ли не се специализира по НЛО-тата? Не искам да ви обиждам, момчета, в Съветския съюз беше къде по-добре с разкриваемостта на престъпленията — да, да, в Съветския съюз, тогава, когато всички ваши „спец…“ още не са съществували в никой проект.

— Извинете, Вениамин Аркадиевич, но наистина ще стане лошо с разкриваемостта на конкретното престъпление, ако веднага се скараме — каза примирително Денис. Щом Кирил го е взел със себе си в качеството на буфер, значи не приляга буферът да стои със скръстени ръце.

— Вие?! — Очите на Тур като че ли изскочиха от орбитите: нечувана наглост! Невиждана! Частен детектив в кабинета му! Частният детектив е дошъл „по делото“! (Тур имаше собствена, много добра представа какви дела могат да имат частните детективи и беше съвършено — ама просто абсолютно! — уверен, че лично той през живота си не е имал и няма да има работа с тия дела, така че неговите пътища просто не могат да се пресекат с пътечките на подобни хорица.)

— Тъй вярно, Денис Грязнов, ръководител на детективско бюро „Глория“.

На лицето на нещастния Вениамин Аркадиевич се отрази цялата гама от чувства и някои съвсем практични мисли. Денис ги четеше с лекота: първо Тур искаше да изгони него, негодника, вън, след това реши, че за случая ще е повече подходяща жлъчната язвителност, и в края на краищата стигна до извода, че най-доброто наказание за Денис ще бъде, ако следователят изобщо престане да го забелязва.

Възможно е това наистина да е обидно — да кажем, ако Грязнов като частен детектив се измъчва от комплекс за малоценност пред милицията. Мнозина се измъчват. Но за щастие Денис нямаше такъв проблем. Една и съща професия, разликата е само в това кой ти е „господар“ — дали ти самият или държавата. Според Грязнов излизаше, че е по-достойно сам да си си господар. Така че презрението на Тур не попадаше в целта.

— Денис е ценен свидетел по нашето дело — опита се да се намеси Дудинцев.

Тур кимна, гледайки в масата.

— Да пристъпим ли към работа? — Дудинцев разположи на масата на Тур папката с материалите. Тур гнусливо се отмести. Като се стараеше да не забелязва скептицизма на събеседника си, Кирил започна: — Както ние с вас знаем, в колата, от която е стреляно по Марков, Тарасенков, Арбатова и Пак, не е имало жива душа.

— Знаем ли? — прекъсна го Тур. — А аз на ваше място, млади момко, щях да бъда по-предпазлив с твърденията. Засега имаме само версии, не е ли така?

Дудинцев се изчерви.

— Както ние успяхме да установим… — опита се да построи по друг начин фразата, но беше прекъснат още в самото начало:

— „Ние“ — това кои са?

— Експертите… Ами криминалистите от ЕКУ.

— А вие експерт ли сте?

— Не, аз…

— Подполковник Дудинцев, поне знаете ли кой е ходил на мястото на престъплението?

— Ходи дежурната оперативно-следствена група от Московска градска прокуратура и ГУ на МВР, лично Вячеслав Иванович Грязнов, вие, Вениамин Аркадиевич.

— А вие — за да поставим всички точки над „и“, — вие ходихте ли?

— Не съм. Но аз…

— Аз не знам кой сте вие. И никой не знае. Предполагам, по-точно надявам се, че и вие самият не знаете. Надявам се, за да не предполагам най-лошото.

Явно Тур не възнамеряваше да сътрудничи. Не само това — той като че ли подозираше посетителите си в някакви долни игри и не желаеше да го крие. Още щом разбра, че Дудинцев няма да издържи и ще скочи, ще си търси белята, Денис веднага започна да оправя ситуацията.

— Ей богу, господа офицери, няма полза от каране. Хайде да забравим това встъпление и да се опитаме да започнем, отначало.

Тур погледна Денис унищожително, затова пък Дудинцев сякаш се овладя и пак отвори затворената вече папка.

— Да продължавам ли?

— Продължавайте — позволи Тур и язвително се усмихна.

— Както установиха експертите, ходили на мястото на престъплението, автоматът, от който е стреляно по потърпевшите, е бил монтиран в колата, в която в момента на стрелбата не е имало никой.

— „От който“… „От която“… „Бил“… „Не е имало“… Само преди някакви петнадесет години личният състав нямаше проблеми с руския език. Масова деградация. Продължавайте, младежо.

Дудинцев гледаше през прозореца, а адамовата му ябълка подскачаше. „Дали да не разкажа някой виц?“ — помисли Денис. Като за проклетия всички вицове му изхвърчаха от главата. Най-смешното беше, че сега не искаше да успокоява Кирил. Защото и той искаше същото като Дудинцев: да хване надутия старец за реверите и да го разтърси едно хубавичко… Но защо не може по човешки! Нали целта им е една и съща, тогава защо да си слагат един другиму прът в колелата?

— Това, че в колата не са се оказали никакви отпечатъци от пръсти, може да не се взема под внимание, защото…

Новият опит на Дудинцев пак се провали: Тур си имаше мнение и по този въпрос.

— Подполковник, а сигурен ли сте, че вие решавате тук кое да вземаме под внимание, а кое не?

— Сигурен съм, другарю следовател, че нищо няма да можем да обсъдим, ако постоянно ме прекъсвате! — Кирил се надигна и увисна над масата.

— Вениамин Аркадиевич, аз мисля, че най-добре ще бъде да съставим план за действията, според който всеки от нас да си има свой участък за работа, за да не си пречим взаимно — необмислено се намеси Денис.

Тур почервеня и Грязнов веднага разбра, че е изръсил нещо, което не трябва.

— Кои „ние“?! Какво прави тук един частен детектив! В качеството си на свидетел как да е, макар че какъв свидетел става от едно ченге, ако е ченге, явно е заинтересувано лице?!

Сега пък Дудинцев се притече на помощ:

— Ако ще работим в една група, нека направим така. Сега ще изложа накратко същността — или, ако искате, същността да я изложи лично Вениамин Аркадиевич. След това ми дава указания какво да правя по-нататък, а аз, с негово позволение, ще внеса някои свои предложения. След което ще се разотидем и занапред ще се стараем да се срещаме по-рядко. Само в рамките на необходимото за нашето общо дело.

— Ето на, обиди се — измърмори Тур съвсем невинно, сякаш в плановете му изобщо не влизаше да обиди когото и да било. А ако някой се е почувствал засегнат — нищо, сам си е виновен. Той, Тур, не е имал нищо такова предвид. — Вие, другарю подполковник, се успокойте, моля — продължаваше той. — Трябва да кажа — изобщо не за да ви поставя на място, както бихте си помислили, — трябва да кажа, че днешната младеж вижда всичко с краката нагоре. Какво правеше най-напред оперативникът от седемдесетте-осемдесетте години на двайсети век, ако му е хрумнала версия? Той я проверяваше! Той отиваше, търсеше, ровеше с нос, откриваше доказателства и едва след като се е убедил в правотата си, докладваше на следователя. Тогава имаше хора на действието, имаше! А вие, Кирил Олегович, идвате, без да сте свършили абсолютно нищичко, и заявявате: нека Вениамин Аркадиевич да ми даде указания…

— Аз имам предложения, вече споменах за това. Просто не ми давате да ги изкажа.

— Готов съм, готов съм да ви предоставя думата! Но каква дума? Какво мога аз, възрастният човек, старши съдебният съветник, следователят с двайсет и пет годишен стаж, да чуя от млад спецназовец!? Не, не, недейте спори, за мен сте млад! На колко години сте? Четирийсет? Нали разбирате. Как гледате на двайсет и пет годишните? А те се смятат възрастни, обиждат се от вашата „старческа“ снизходителност, нали така?…

— Вениамин Аркадиевич, аз възнамерявам да действам.

— И хукнахте, нали? Хукнахте „да действате“? А знаете ли какво да правите, Дудинцев? Какво умеят да правят спецназовците, освен да размахват ръце и крака?

— Ние не сме спецназовци…

— Не е важно. Решили сте да действате, без да се замислите дори за миг, че вашите действия ще провалят целия ми труд — те вече започнаха да го провалят! Подполковник Дудинцев, трябва да разберете, че аз като юрист не мога да не разглеждам подхода ви към делото, всичко, което сте оплескали в него, като нещо друго, освен небрежност! Нещо повече — вече ви намекнах в началото на разговора ни, че се проверяват и другите версии. Да, проверяват се и не се страхувам да ви го съобщя!

— Аз, все едно, възнамерявам да действам — повтори Дудинцев с ръмжене. — Да действам още сега, да отида да ровя с нос дотогава, докато не се убедя в правотата си. Само не съм сигурен, че след всичко това ще ми остане желание „да докладвам на следователя“. — Той разбра окончателно, че няма да има сътрудничество, и тръгна към вратата, като затвори папката с такъв трясък, че из стаята се разхвърчаха листове.

Денис се втурна да ги събира, а Тур с неочаквана сръчност стана и прегради пътя на Кирил към вратата.

Ами да, помисли Денис, та той още не се е изказал до края, не ни е хвърлил в лицето своята истина. Да се запасим с търпение.

— Ако искате да знаете, млади човече, аз изобщо не се впечатлявам от истинското предназначение на вашите нови спецподразделения. „И“ — „К“ — „Л“ — „М“ — „Н“ — „О“ — „П“ — „Р“ — „С“ — „Т“… Вие коя буквичка сте? Е, не е важно. Важното е, че всяка от тези буквички е легална банда с държавно финансиране! Важното е, че самите ние, със собствените си ръчички, размножаваме бандитите, раздаваме им оръжие, благославяме ги да се пъхат в следствените дела и да ги съсипват издъно — да, да ги съсипват! Да, ние всячески поддържаме престъпниците! А аз не желая да им помагам, да, не желая! — Тур едва ли не заподскача на място — такова удоволствие изпита най-сетне да излее душата си.

Денис, който сръчно събра разпилелите се листове, отвори вратата зад гърба на следователя, хвана Дудинцев за ръкава и почти насила го измъкна в коридора. Добре поне, че дясната, силната ръка на Кирил беше заета с папката, от която постоянно нещо изхвърчаше.

— Дори не можете да си държите в ред материалите! — извика зад гърба им Тур, изхвърляйки от кабинета още едно незабелязано от Денис листче от папката. Денис подскочи, хвана хартийката във въздуха. После дръпна папката от ръцете на Кирил — той, вече без да можеше да се владее, стискаше я с все сила, — грижливо прибра всички документи и я пъхна в своята чанта.

— Ще ти я дам, когато се успокоиш.

— Забеляза ли, не, забеляза ли — мърмореше зачервеният като рак Дудинцев и объркваше думите, когато се спускаха по стълбите, — той сам непрекъснато си противоречеше! Ту изобщо не трябвало да разсъждавам и не било моя работа, ту, напротив, трябвало сам да решавам и да изпълнявам, а чак тогава да докладвам! Та той не знае какво иска от мен!

— Той просто нищо не иска от теб. Е, да не си в групата му, това е цялата работа. Явно дядката има зъб на спец подразделенията, но лично теб това не те засяга. Разбира се, не е възможно да се работи с него, няма какво да се прави.

— Та той целия ме обля с мръсотия, от краката до главата. Разбира се, бях готов за нещо подобно, но той просто мина всички и всякакви граници. Теб поне просто те игнорира…

— Да ти кажа ли, това също не е много приятно. Но ти намаза по пълна програма. Така че след преживения потрес, изглежда, ще трябва да ти дам нещо да пийнеш, да се съвземеш. Между другото, няма да е валериан, нали?

За първи път Кирил се усмихна, но червените петна по лицето му още горяха.