Фридрих Незнански
Тайните на елита (16)

Денис Грязнов.

23 юни

Цели четирийсет минути Олга наблюдаваше как от разни кътчета на дома й на бял свят изскачат малки и съвсем безобидни на вид кутийки. Настаниха я в предварително проверено кресло и я помолиха просто да почака, а за да не скучае, симпатичният подчинен на Грязнов я забавляваше с истории от собствената си практика. Детективът се казваше Николай и имаше в запас предостатъчно истории.

— При провеждане на преглед за откриване на подслушвателна апаратура всички спецслужби по света действат горе-долу еднакво — Николай коментираше с поверителен шепот действията на Денис, който пък балансираше върху пирамидата от маси и столове. — Например немците делят помещението на паралели, американците пък — на квадрати. И започват да опипват всеки квадратен сантиметър. Най-голямо внимание отделят на огледа отгоре. Оглеждат не само забележимите места, по-точно — не толкова. Буквално цялата повърхност се опипва. Може да не забележиш с поглед някоя издатина, затова пък ще я почувстваш с ръка.

Николай се надвеси направо над бузата й и с горещото си дишане гъделичкаше ухото й, но Олга не се отмести. Грязнов й обясни още по път защо трябва по-малко да се шуми и да се разговаря колкото се може по-тихо. По правило при оглед професионалистите работят мълчаливо, използвайки проста система от знаци. Не прибират веднага намерените „бръмбарчета“, а ги оставят открити. И едва след откриването и изключването на записващата апаратура може да се говори без никаква опасност. Но Николай беше сигурен, че апаратурата (ако изобщо се намери такава) отдавна е изключена и въпреки осъдителните погледи на началника си, продължаваше да разказва:

— А нашите хора овладяват тази техника и без никаква специална подготовка. На популярен руски език това се нарича армейски тараш. Както се казва, това, което един човек е скрил, друг човек винаги ще го намери. И се учат: едните — да крият, другите — да намират. Например ние държахме втория ключ от стаята в един жлеб. Там отгоре имаше фина дълбока пролука, така че като попаднеше там, ключът не можеше да се напипа. Та го вадехме с пинцет. А при противовъздушните беше още по-страхотно с чайниците и канчетата. Там при тях е пълно със СВЧ и радиоапаратура. Щом „дежурният“ на прозореца свирне, че наближава опасност, те внимателно, но светкавично развиват всички панели на апаратурата и преспокойно си набутват нещата там. След като панелите си отидат на мястото, вече никой нищо не може да заподозре. Началниците се претрепваха, редовно правеха рейдове да търсят чайника, чашите и т.н. Усещаха, че някъде тук войниците пият чай, но не можеха да ги спипат. А имаше и такъв случай…

Грязнов сърдито изшътка на подчинения си. Под тапетите намериха тънички жички, които излизаха от апартамента и водеха към входа. Николай изтича да провери и когато се върна буквално след минута, рапортува:

— Стигат до разпределителното табло във фоайето. Но вече няма записващо устройство — махнали са го. Не разбирам защо са останали в жилището „бръмбарите“? — Той тръгна към Олга: — Олга Александровна, спомнете си колкото се може по-точно, идвал ли е някой външен човек тук след смъртта на Минчев или малко преди това?

— Не помня — тя само повдигна рамене, — според мен не е. Идва куриер с призовка от следователя. Но не е влизал по-навътре от антрето. А освен това в деня на погребението идва някакъв електротехник от жилфонд, но аз не го пуснах, нали разбирате, тогава не ми беше до електротехници.

— А домашната помощничка? Може тя да е пуснала някого?

— Изключено, тя чисти само в мое присъствие. Игор не искаше някой друг да има ключ, освен нас двамата.

— Е, сега вече всичко е ясно…

— Нищо не е ясно — възрази Денис. — Нали все някой е монтирал тази апаратура. И забележи, Николай, не е лепната просто към телефонния кабел във фоайето, някой се е изхитрил не само да напълни всички дупки с микрофони, но дори да скъса тапетите и пак да ги залепи много внимателно.

В цялото жилище намериха общо единайсет „бръмбара“: в основата на бронзовата статуетка, зад гипсовия корниз в хола, в телефонната слушалка, в полилея, в кухия крак на масата в кабинета и на разни тайни места. Зад картината, зад широката и дебела рамка, имаше касетофон „Сони“ без касета.

— Нима с помощта на тези играчки може да се чува всичко, което става в такъв голям апартамент? — недоумяваше Олга, разглеждайки малките трофеи на Денис с размери на копче за риза и по-големите, колкото четвъртинка кибритена кутия.

— Може и още как — увери я Николай. — Ето вижте, високочестотен предавател, по правило той се слага в телефонната слушалка. Използва микрофона на слушалката и захранването от телефона. В телефонния контакт микрофонът се замаскира като кондензатор. А „бръмбарите“ са с реле: включва се в момента на разговора, ако няма сигнал — се изключва. Всички тия работи се слагат обикновено в корпуса на радио, телевизор или компютър. Оптимално: по три „бръмбара“ на стая. Ще ви кажа, че не просто е имало следене, а е било много добре организирано, правилно ли казвам, шефе?

— Правилно — съгласи се Денис. — Мога само да добавя, че не са работили самодейци, а професионалисти. Защо им е бил касетофонът зад картината? Не се вписва в общата картинка. Груба работа. Добре де, и професионалистите правят издънки. Понякога дори маймуните падат от дърветата.

— Така е, така е, и те се издънват — подхвана Николай. — Веднъж в зората на перестройката, когато още нямаше нормално финансиране, а все още се водеше някаква работа, двама агенти от Държавна сигурност тръгват на работа с въдица. Представяте ли си, пресметнали разстоянието от изхода на вентилационната шахта върху покрива до интересуващия ги прозорец и с въдица спуснали радио микрофона към вентилационния отвор на кухнята. А самите те заседнали в колата, която чакала на двора, и благополучно слушали и записвали всички разговори. Какво било учудването им, когато една вечер техният клиент се насочил към тях в колата, човекът, когото подслушвали, бил заедно със съседа си и ги поотупал. После се разбрало, че съседското момче, млад радиолюбител, докато въртяло копчето за настройка на средни вълни, ясно чуло разговора в съседния апартамент. Момчето разказало това на баща си, а бащата — на собственика на жилището. Най-тъжното за нещастните…

— Значи все пак съм била права. — Олга прекъсна Николай по средата на думата. Историите му й бяха омръзнали до смърт, главата й се пръскаше. Изведнъж й стана страшно от факта, че подозренията й са се потвърдили. — Денис, убит ли е бил Игор?

— Следенето още нищо не доказва — отговори Денис. — Разбира се, доста са ви били впримчили. Мъжът ви се е занимавал със сериозен бизнес, а страшно лошо се е грижел за собствената си безопасност. Може дори да се каже, че никак не се е грижел. Ако навреме беше потърсил специалистите по защита на информацията, всичко щеше да се развие по друг начин. Но никак не е задължително да е бил убит. Може да не са му издържали нервите и наистина да се е гръмнал, а пък и може… Ще продължим разследването. Ако разрешите, ще вземем лаптопа му. Сигурно файловете са били прекопирани. Трябва да уточним с нашия компютърен специалист как може да е ставало това.