Юлиан Семьонов
Майор Вихър (6)

Адвокатът Тромпчински и синът му

Както всяка сряда в малкото му горско имение зад Рибни се събираха пан Рогалски, бивш издател на „Жице Краковскего“, хер Трауб, немски писател и военен кореспондент при щаба на групата армии „А“ във Вавелската крепост, стар познайник на Кайтел още от времето, когато се ползваше с разположението на имперския министър на пропагандата Гьобелс, и пан Феоктистов-Нимуер, мелез майка му германка, баща му руснак, — много известен актьор, изпълнител на жанрови песни, дошъл на гастроли във войската.

Адвокатът Тромпчински приемаше тези хора в имението си, похапваха, каквото бог дал, пиеха ракия, която Тромпчински взимаше срещу хартия и пера, а след вечеря играеха преферанс.

Синът на Тромпчински Юзеф правеше кафе, а когато баща му отиваше в кухнята да приготви закуски, той го заместваше на зелената игрална маса.

Адвокатът имаше тридесет кокошки. Това се смяташе за цяло богатство. Той поднасяше на гостите си чудесен омлет — рецептата му се славеше не само в Краков. Омлетите на адвоката Тромпчински преди войната бяха известни и във Варшава, и в Париж, където той често ходеше по работа на фирмите, чиито интерес представляваше на всички делови конференции и при търговските договори.

— Господа — каза Тромпчински, като раздаваше картите, — вчера се наслаждавах на Цицерон. Ще си позволя да ви процитирам един малък откъс. — Погледна бегло картите си, вдигна рамене и подхвърли кратко: — Пас. Да, моля… — като полузатвори очи, започна да цитира наизуст: „Ако духовната доблест на царете и изобщо на управниците в мирно време беше каквато е във военно, човешките отношения биха имали гладък и устойчив характер, не би се налагало да се наблюдава нито смяната на едни правителства с други, нито бурни революционни пориви, които променят и помитат всичко. Властта се задържа лесно, при условие че се спазват ония принципи, под чисто влияние тя най-напред се е създавала. Но стига само в обществото да се внедри безделие вместо трудолюбие, произвол и надменност вместо самообладание и справедливост, и веднага, заедно с нравите, коренно ще се променят и външните условия на живот…“

Юзеф се намръщи. Не му харесваше, когато баща му парадираше с професионалната си адвокатска памет.

Писателят Трауб измърмори:

— Глупости. Цицерон — това не е история, а най-действителна съвременност. Аз се отнасям към тази негова тирада като към уводна статия в „Дас Шварце Корф“. Юлиус Щрайхер обича подобни отстъпления в античен стил, преди да премине към поредните призиви против келявите американци и кървавите болшевики.

Тромпчински леко се усмихна. Той обожаваше да спори, чувствайки в себе си достатъчно сила, за да срази противника с изяществото на аргументацията.

— Приятелю мой — каза той, като поправяше пенснето си, — Цицерон е твърдял: „Успехите оказват разлагащо влияние дори и върху мъдреците.“

— Какви успехи, дявол да го вземе? — учуди се Трауб.

— Бият ни от всички страни, а вис говорите за успехи.

Всички изведнъж млъкнаха. За неуспехите на немците можеше да говори само немец. Другите бяха длъжни да не чуят това.

— Аз имам мизер — каза Рогалски и потри мъничките си луничави ръце, — чист мизер, господа, няма защо да се споглеждате.

— А аз ще бъда девятка пика — каза Феоктистов Нимуер.

— Тогава аз ще играя мизер без талон.

Трауб измънка:

— Славяните започнаха да се карат, ариецът има с какво да се повесели. Как мислите, Юзеф.

— Мисля, че ариецът ще си остане с празни ръце — каза Юзеф.

— Всички се дразните, всички се дразните — въздъхна Трауб. — И с право. Глупавият немски писател едва пред самата си старост разбра, че единственото смъртоносно лекарство за изкуството това е национализмът.

— Господа — каза Рогалски, — главата ме заболя от вашата политика. Не искам сега политика, защото се боя от това, с което я потвърждават.

— В гестапо са зле с магнетофонната лента — каза Трауб и освен това тук няма електричество. А ако някой от вас донесе — все едно ще повярват на мене, а не на вас. Така ли е, Юзеф?

— Вие по-добре познавате гестапо, господин писател.

— Какво, зъби ли ви никнат? — попита Трауб. Искате да хапете? А? — и хвърли картите си на масата. — Господин другарят актьор ли ще хване пан издателя? — попита той. — Обожавам, когато се карат интелигенти. Свадата е винаги начало на историята. Когато социалдемократите въртяха задници и се караха с комунистите, се роди фашизмът, а когато се карат интелигенти крепне апаратът на тайната полиция.

— Юзеф — каза Тромпчински, — бъди любезен, играй заради мене, трябва да погледна яйцата и млякото. Господа, след половин час омлетът ще бъде готов.

Феоктистов-Нимуер хвана Рогалски. Трауб седеше облегнат на високия стол от червено дърво и замислено гледаше над Юзеф, някъде в стената между двете старинни картини на прадеди на Тромпчински.

— Как мислите, на кого е бъдещето, Юзеф? — попита той.

— На правдата.

— Стига сте дрънкали глупости. Питам ви сериозно.

— И аз ви отговарям сериозно, писателю.

— Престанете да ме наричате писател, сто пъти съм ви молил. Аз не ви викам пианист без консерватория или например офицер…

— Защо не? Можете да ми викате.

— Голяма чест — офицер без армия. В това отношение всички вие, поляците, сте нация от доброволни безумци.

— Не сме чак толкова безумци намеси се Рогалски, — колкото това може да ви се струва.

— Безумци, безумци сте — повтори Трауб, — но не просто безумци, а доброволни безумци. С това ви правя комплимент. Ние например сме съзнателни кретени. За немците говоря, за себе си и за половинката на Феоктистов. Велика нация, велика нация! Една нация не може да бъде велика, щом принуждава всички да повярват в това с помощта на концлагери. Признаването на величието трябва да бъде доброволен акт. Както и изборите. Както нашите най-свободни в света избори в нашата най-щастлива в света държава на най-добрите хора на най-великия фюрер.

— Господин Трауб, това е нечестно по отношение на завоюваните — каза Рогалски. — Ей богу, нечестно. На вас ще се поскарат, а нас ще обесят.

— А какво казах аз? — учуди се Трауб. — Казах, че ние сме най-великата нация, най-великата държава най-добрия и мъдър фюрер.

— Важна е интонацията — каза Рогалски.

— Хайде стига… За интонация все още не затварят. Ако бях казал, че ние сме нация от кретени, нещастна държава, попаднала в лапите на идиот, тогава пръв бих гласувал за своя арест! Но аз казах тъкмо обратното.

— С вас става от ден на ден все по-трудно каза Юзеф. — Какво става с вас, скъпи писателю?

— Аз не съм писател! Аз съм стар глупак и доброволен продажник с душа на подлизурко.

Трауб стана от стола и отиде към масичката с бутилките ракия. След него стана и Юзеф. Спря се до Трауб и каза:

— Господин военен кореспондент, трябва ми един чист аусвайс за един приятел…

— Глупчо — отвърна Трауб, след като изпи чашка ракия. Ако аз ругая държавата си и нейните лидери, това не значи, че съм готов да продам своя народ, попаднал в техните лапи.

— Всеки народ е достоен за своето правителство.

— Глупости. Значи, в такъв случай вие заслужавате това, което имате сега. Аз не се държа лошо с вас, но от бесилка няма да мога да ви спася: Гьобелс сега не ме обича. Не се забърквайте в кашата. Да оцелеете това е вашият дълг пред родината. За да й служите, трябва да знаете как да оцелеете. Побеждава оцелелият. Загиналият герой е обречен на забрава, оцелелият страхливец може да стане жив герой, когато престанат да се стрелят един друг.

— Красиво го казахте, Трауб — замислено отговори Юзеф, — само че ние се борим против вашето правителство, а вашият народ поддържа вашето проклето правителство.

— В прозата си аз винаги съм зачерквал епитетите. „Проклетото“ е епитет. Двадесетият век смачква човека. Сега всичко ще решава, независимо от нас великото неизвестно, чието име е „време“. В това съм убеден, не спорете напразно.

— Юзеф! — викна от кухнята пан Тромпчински. Юзеф, дървата се свършват.

— Извинете за момент — каза Юзеф и излезе от гостната.

В кухнята до вратата стоеше Зайоцки. За пан Тромпчински-старши той беше просто Зайоцки, часовникар и контрабандист на ракия. За Тромпчински-младши той беше другарят Седой. Всъщност той беше Збигнев Сечковский, началник на разузнавателна група при краковския нелегален комитет на Полската комунистическа партия.

Юзеф и Седой излязоха на двора. Нощта беше хладна. На пориви налиташе студен, не юнски, по-скоро ноемврийски вятър. Звездите бяха есенно ярки и ниски.

— Юзеф — попита Седой, — кога за последен път видя Андрей?

— Андрей? Оня ден. Защо?

— Почакай. Къде го видя?

— В града.

— Това е ясно. Къде именно?

— До магазина на пан Алойз.

— По кое време?

— В три часа.

— Пиян ли беше?

— Как може… Не…

— Колко пари му предаде?

— Хиляда злоти, както обещах.

— Къде отиде после?

— Не зная. Гледах някой да не ме е проследил. За него, разбира се, не гледах. Какво се е случило?

— Почакай. Как беше облечен? Не беше ли в немска униформа без пагон?

— Не. Беше в сив костюм.

— Сива риза с червена вратовръзка?

— Струва ми се, да… Сигурно.

— Виж ти работа…

— Какво се е случило?

— В пет часа са го видели да влиза в абвера. В девет часа е излязъл оттам.

— Не може да бъде… Та той с пратен от червените… Той е руски разузнавач.

— А до един часа през нощта е пил в казиното за немски офицери с полковника от абвера Берг.

— А време ли е аз да хвана гората?

— Два пъти ли му дава пари?

— Да.

— Но той не ти е казвал какъв е?

— Не. Просто ми каза, че ти го пращаш.

— А аз за вашето семейство не съм толкова часовникар, колкото контрабандист на ракия. Ти нищо ли не си говорил с него?

— Никога.

— Дали няма да се наложи да сменя квартирата?… Ти си вън от играта, той не знае кой си и откъде си. Предавал си пари за ракията на моя човек — това е убедително. Ех, че каша се забърква.

— Ти запита ли червените?

— Радиостанцията в гората не работи… Добре, позагуби малко пари с немеца. Утре сутринта ще дойда при тебе. Може нещо да се изясни. Във всеки случай предавал си на моя човек пари за ракията, която си получавал от нас. За алиби днес ще ти пратя писъмце с молба остатъка от дълга да предадеш на пан Андрей, ясно ли е?

— Добре.

Седой стисна ръката на Юзеф и се спусна надолу към пътя. Той винаги се сбогуваше и поздравяваше с много силно стискане на ръката, притегляйки я леко към себе си като борец пред начало на схватка.

Юзеф остана до вратата, докато не загърмя мотоциклетът по долния път. Това значеше, че Седой си е отишъл. Юзеф запали цигара и почувства, че ръцете му треперят.

 

 

Но нито Юзеф, нито Седой знаеха, че този червен разузнавач Андрей, изпратен тук преди три месеца, носи прякора „Муха“ и че тъкмо, за да се срещне с него, е хвърлена с парашути групата на Вихър.