Юлиан Семьонов
Майор Вихър (26)

Необходима контузия

Фон Щирлиц се пристегна с големия гумен ремък към облегалката на креслото.

— Гледайте — обърна се към него спътникът му Ото цу Ухер, — забелязахте ли, че седя на тринадесето място?

— За мене числото тринадесет, понеделник и петък, както и високосната година са щастливи показатели. Искате ли да се сменим.

— Искам.

— Вие сте луд.

— Вероятно.

— Добре, седнете.

— Искрено нравите това или си играете?

— Играя си — избоботи Щирлиц, — много се иска да си поиграя.

Ото цу Ухер седна на мястото на есесовския офицер, усмихна се сам на себе си и започна да смуче един бонбон.

— Не обичам да летя — каза той, — не мога да понасям да летя. Всичко разбирам: по шосетата загиват повече хора, отколкото в небето, но не обичам и това си е.

— Вие сте богат — каза Щирлиц, — имате какво да загубите, затова ви е страх.

Ото цу Ухер беше доктор по изкуствата. Той отиваше в Краков да огледа най-ценните паметници, които биха могли да се превърнат във валута. Химлер се вслушваше в мнението на Бройтигам — дипломатът виждаше по-далеч от Калтенбрунер. На Щирлиц беше възложено да подбере заедно с доктора по изкуствата най-интересните платна на средновековните майстори и да прегледа университетската библиотека.

Самолетът се понесе по бетонната писта на Темпелхоф. Друсна няколко пъти, увисна във въздуха и започна бързо да набира височина.

Ото цу Ухер се залепи на прозореца. Щирлиц забеляза как той нервничеше с тънките си пръсти, вкопчени в креслото.

„Той наистина се страхува — помисли си Щирлиц. — Толкова умен и толкова страхлив.“

През тези двадесет години, които Щирлиц прекара нелегално в чужбина, напуснал родината си с корабите, които откарваха от Владивосток остатъците на бялата гвардия, мисълта му се изостри: той обработваше събитията, виждаше перспективата в тях, без никак да се измъчва от безсънни нощи. Щирлиц имаше вкъщи книги на римски и гръцки класици, книги по история на инквизицията. Понякога го поразяваше точното повторение на ония същите ходове и обрати в райха, които са извършвали тираните в Рим.

След двете години емиграция в Китай — в Шанхай, а после в Харбин, в центъра на антисъветската бяла опозиция, той, тогава още Исаев, се прехвърля в Европа.

Отначало работеше в Париж, а след това от Москва се получи нареждане на Берлин да се закрепи в Германия в редовете на възраждащата се армия.

Три години продължи тази операция: замина за една бивша германска колония в Африка. Там се снабди с германски документи, влезе в националсоциалистическата партия.

Той определи точно своето поведение: тиранът се страхува от приятели, но той, макар че не позволява да израстат онези, които му казват неприятната истина, все пак повече вярва именно на тази, последната категория хора. Затова ползувайки се от партийния си стаж, той си позволяваше да изказва мнения не в разрез с официалните, но все пак в известна степен опозиционни. Това не му даваше възможност за растеж в кариерата, но затова пък му вярваха всички: от Калтенбрунер и Шеленберг до партайлайтера на неговия отдел в гестапо. Такова точно, избрано от него поведение му даваше възможност да бъде така искрен, че един неволен и възможен провал би бил оправдан и разбран от гледна точка на цялата му досегашна позиция.

През четиридесет и първа година беше командирован в Токио. Тук, на един прием в шведското посолство, се срещна с Рихард Зорге — те се познаваха още от двадесет и шеста година — и го предупреди за плановете за нападение срещу СССР, които се разработват в генералния щаб. Зорге му устрои среща със съветника на съветското посолство. Този човек знаеше за пристигането на Щирлиц. Даде му една снимка: от нея го гледаше един младеж — същият той, само че от двадесет и трета година. Това беше Александър Исаев, неговият син. Исаев почувства как нещо го парна, как нещо гъсто и горещо нахлу в главата му. А след това, като закриваше всичко, пред очите му се появи лицето на Сашенка Гаврилина. То беше толкова осезаемо, видимо и близко, че Исаев се задъха, стана и за миг затвори очи. Попита предпазливо:

— Момчето знае ли чий син е?

— Не.

— Сашенка знае ли кой съм и къде съм? Казвано ли й е?

— Не.

— Кога ги открихте?

— През тридесет и девета година, когато момчето дойде за паспорт.

— Какво прави Сашенка?

— Ето — каза съветникът. — Тук е всичко за тях.

И той даде на Исаев да прочете няколко странички гъст машинописен текст.

— Тя през цялото време ли с била сама?

— Да.

— И къде е снимката й?

— Изпратиха ми само снимката на сина ви.

Притиснаха го видения — ясни, подробни, като че ли това е било не през двадесет и втора година във Владивосток, а в четиридесет и първа в Токио.

Тогава, през двадесет и втора година, началникът на бялото контраразузнаване Гиацинтов закара него и Сашенка при Тимоха; това беше последното действие от неговата владивостокска драма. След провалянето на свръзката, чекиста Марейкис, по прякор Чен, той, Исаев, журналист по официалното си положение, а всъщност ръководител на червеното разузнаване във Владивосток, остана сам, съвсем сам в обръча на враговете…

Самолетът се плъзна по краковското летище.

— Ненапразно си сменихме местата — въздъхна Ото цу Ухер, — моето число тринадесет стана ваше щастие: долетяхме без приключения.

— Във въздуха приключения не стават — отговори Щирлиц, — приключението е нещо продължително, а самолетът пада точно една минута. Още на втората секунда ще получите удар: разривът на сърцето е гаранция срещу въздушни приключения.

Надвечер в бръснарницата при Коля дойде летецът, който пилотираше самолета с Щирлиц. Той показа с ръка на Коля, че иска да се бръсне: на ръкава на Коля имаше малък знак „Ост“. Летецът помисли, че бръснарят не разбира немски — откъде ще знае! — и като се усмихна, потупа бузите си. Коля също се усмихна и кимна с глава.

— Масаж — каза той на руски.

— О, я, масаж — потвърди летецът и затвори очи.

След него в бръснарницата влезе бордмеханикът и попита:

— Ти да спиш ли дойде, или да се бръснеш?

— Дойдох да спя и да се бръсна — отговори летецът. — След пътуване с тия любимци на Химлер нервите ми съвсем се изопват. Пази боже, да се случи нещо със самолета…

— Защо мислиш, че Щирлиц е любимец на райхсфюрера?

— Защото тук го изпрати началникът на политическото разузнаване Шеленберг. И освен това видях веднъж как той разговаряше с райхсфюрера — като равни.

Летецът беше млад човек и му харесваше да бъде осведомен за всичко, и особено за това, което става по върховете. Много опитните хора скриват тази си осведоменост, независимо от това дали е необходима, или случайна. По-младите, едва-едва докоснали се до живота на „големите“, напротив, не могат да не парадират с тази своя малко уморена, разсеяна осведоменост.

— Какъв чин има той?

Летецът не знаеше това точно и все пак, поради младостта си, отговори:

— Той е генерал от SS, със стаж отпреди войната.

— При Франк ли отиде? В крепостта?

— Не, той остана в хотел „Французки“. Фон Щирлиц е голям любител на Бах — отсреща в църквата има великолепен орган.

— Кога се връщаме?

— След ден-два. Заповядаха ми да го чакам тук.

Коля избръсна бордмеханика и като видя, че в бръснарницата се е събрал много народ, незабелязано поряза пръста си с бръснача и изтича до медпункта. След медпункта той хукна при Вихър да му съобщи за пристигането на толкова важната фигура от ведомството на Химлер.

Вихър веднага се свърза със Седой и го помоли чрез хората му в хотела да проучи всичко за Щирлиц, и особено маршрута на пътуването, кой го съпровожда, с какво пътува, кога става и къде обядва.