Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Танго със сълза

О, велика пустота на нощните ресторанти! О, велика нежност на самотната тъга, когато изнемощели сервитьорки гасят лампите и малкият джаз тихо свири твоите най-любими песни и жената на съседната маса ти се струва най-красивата и единствено разбираща те жена! О, това очакване зората, когато през отворения прозорец тихо се промъква като наемен убиец сивата, трептяща, изпълнена с нещо вечно утринна светлина. Къде са твоите нещастия, къде са войната, окопите, разложените трупове, щом пиеш смирновска водка със сини чашки, а на коленете ти лежи бяла салфетка? А тази бърза и безразсъдна дружба, която създаваш тук? А песните, които крещиш заедно с всички, и ти се струва, че никога и никъде не са ги пели по-добре от сега?… А онова леко щастие, когато се връщаш в и къщи гледаш утринното бяло-синьо слънце и жълтата ивица на зората!

Но за всичко това после, а сега трябва да седиш, да мълчиш, да мръзнеш, да се радваш и да плачеш, когато слушаш как певицата пани Анна стои на сцената под светлината на два прожектора и пее за варшавския стар град, където уличките са тихи и зората е синя, където влюбените приличат на пластилинови фигурки в мъничък декор на средновековен замък и където само някакъв вик — отчаян и самотен — те пренася в сегашната нощ. Но кой вика, кого викат и на кого се надяват тези, които викат в нощта? Няма на какво да се надяват, няма съвсем нищо, на което да се надяват, освен на сънливия шепот на Висла и на това, че сега наоколо е нощ, която е винаги с влюбените.

В кабарето имаше около трийсет души — спекуланти, крупни бандити, няколко офицери от луфтвафе с компания от пияни млади проститутки в ученически униформи, ушити нарочно вулгарно: поличките над коленете, деколтето до пъпа, пристегнати в талиите с широки колани, които да подпрат по-добре неоформилите се още гърди.

Седой и Степан влязоха първи в кабарето. Те седнаха до самия вход, на първата свободна маса: тук беше почти тъмно, а Степан се вълнуваше много и лицето му беше посивяло, очите му горяха трескаво, зениците му бяха грамадни. Седой огледа усмихнат залата, кръстоса крак върху крак, небрежно щракна пръсти като постоянен посетител, без да гледа сервитьорката, взе от ръцете й менюто и разсеяно запали цигара — дори окото му не трепна. След тях влезе Вихър. Водеше под ръка Крися. Той основателно реши, че на такава операция трябва да се върви с жена — само тогава ще бъде оправдано тяхното желание да седят до последния момент, когато в кабарето няма да остане никой. Но когато то е наблъскано с посетители е глупаво — предварително е обречено на провал. Да седиш сам също не е много умно, а ако се преструваш на много пиян, могат да те изхвърлят: поляк си, а не немец; това, което е разрешено на фашиста, сега на поляка не се разрешава.

Апел, също посивял, дълго целува Крися в колата, преди да тръгнат с Вихър за кабарето.

— Угаси мотора — каза Вихър. — Ние ще се позабавим.

— Тогава, да се махна?

— Не бива. Всичко става. През нощта, щом излезе Крися, палете веднага: няколко минути след това ще излезем и ние.

 

 

Крися правеше впечатление. Беше хубава и запазена, а не като жените, които се събираха тук. Вихър вървеше с нея през залата към парапета, зад който седеше собственикът. Беше облечен в скромен костюм, може би дори прекалено скромен, ако не носеше на петлицата на левия ревер малката значка на член на германската националсоциалистическа работническа партия. Косите му бяха намазани с брилянтин. Очилата го състаряваха, но бяха с дебели, кафяви рогови рамки, които закриваха почти четвърт от лицето му.

Собственикът, който носеше значка с лика на фюрера, го поведе към масичката до сцената.

— Тук ще бъде много шумно — каза Вихър на полски. — Ще ми се спукат тъпанчетата.

— Може би фрау обича силен джаз? — усмихна се собственикът.

— Тя не е фрау — остро отговори Вихър, — тя е пани. Той забеляза как за миг се свиха очите на сервитьорката, която стоеше до собственика, като на настръхнала котка. Но това беше за миг, кратък миг.

— Ей там, ако обичате — каза Вихър, като посочи с очи масата до стената, откъдето се виждаше добре цялата зала и кошарката на собственика.

— Там духа от прозореца.

— Нищо. Аз съм кален човек.

Вихър поръча бяло вино и сирене. Донесоха му бутилка мозелско и няколко парчета прясно селско сирене. Вихър напълни чашите, сложи ръката си върху ледените пръсти на Крися и каза:

— Пани се вълнува?

— Да… — отвърна тя тихо.

— Не трябва да се вълнувате — също тъй тихо каза Вихър. — Нека пием за тези, които ни чакат.

Пиха и Вихър попита:

— А сега ми разкажете, моя малка полска козичко, всичко, което искате да ми разкажете.

— Иска ми се да ви разкажа — започна Крися, като повтаряше заучения привечер текст — колко е глупаво да сгрешиш за първи път и колко е безнадеждно престъпно да сгрешиш повторно. Аз непрекъснато се боя да не сгреша повторно.

— Да потанцуваме — каза Вихър, нито веднъж не съм танцувал с пани.

 

 

Седой и Богданов пиеха мълчаливо и си разменяха нищо незначещи фрази. Само понякога Седой му разказваше нещо и Степан започваше да се смее гръмко — така беше разработил поведението му Вихър. Пияният човек в нощно кабаре трябва да бъде шумен във всичко: в сбиването, в смеха, в любовта — тогава е в реда на нещата. Ако човек е скован, с това той дава повод за скандал: мълчаливите, тихите хора не ги жалят много в кръчмите. Пияният човек не обича средата на стеснителни и трезви хора, той иска навсякъде около него да има все такива щастливи, като него.

Към масата на Вихър се приближи един оберлейтенант от луфтвафе, поклони се на Крися и каза:

— Мога ли да помоля фройлайн да потанцувате с един войник?

— Пани танцува с войник, приятелю — отговори Вихър.

Оберлейтенантът секунда стоя над тях, като се поклащаше от пети на пръсти, а след това прекалено екзалтирано се поклони и се върна при своите. Вихър отново стана да танцува с Крися.

— Много обичам да танцувам — каза Крися. — И Курт обича да танцува. Ние с него танцуваме до припадък. Само че той повече обича валс, а аз обичам танго със сълза.

— Какво е това танго със сълза?

— Често го пееше по радиото Феоктистов-Нимуер.

— Така ли?

— Да.

— За какво се разправя?

— За това, че танцът е винаги спомен за миналото. Когато танцуваш, непременно си спомняш миналото и тези, които ги няма, и ти става непоносимо тъжно, сякаш е дошла старостта и не е останало нищо, освен спомените…

 

 

А след това офицерите накараха проститутките си да танцуват на сцената и момичетата, запъхтени, несръчно подритваха и крещяха нещо със звънливите си детски гласове.

— Горките — каза Крися, — защо господ ги наказва така?

— Господ няма нищо общо тук — отговори Вихър.

— Може би вкъщи имат гладни майки и братя.

— Сега няма сити майки, Крися — тихо каза Вихър. — Това не е оправдание. Момичетата са във възторг от себе си. Гладните майки са прикритие, което си изгражда пошлостта.

— Мъжете са винаги много строги към грешките на жените.

— Първо, те са момичета, а не жени. И второ, това дори не е грешка. Това е предателство.

Крися неочаквано избухна. Вихър отново сложи ръката си върху ледените й пръсти и каза:

— Много е глупаво да поемаш върху себе си чужди грехове.

 

 

В четири часа сутринта кабарето опустя. Останаха само двама пияни посетители. Те не можеха да се вдигнат от масите и собственикът заедно с едрия готвач се мъчеха да ги изблъскат от салона.

— Тръгвай — пошепна Вихър, — тръгвай, Крися!

Крися въздъхна дълбоко, намръщи се, стана рязко и бързо тръгна през салона към изхода. Вихър я изпрати с поглед, стана и извади пистолета.

— Всички да мируват! — каза той.

Собственикът и готвачът се обърнаха. Човекът, когото те се опитваха да измъкнат, си удари главата в масата. На входа стоеше Богданов с бомби. До него беше Седой.

Собственикът омекна и се свлече на земята.

… Когато изскочиха от кабарето, до колата на Апел стояха двама есесовци-патрули и мълчаливо проверяваха документите на шофьора. Крися се беше притиснала до стената разперила ръце, като разпъната.

Беше се съмнало. Небето беше синьо, макар слънцето още да не бе изгряло.