Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Коля, или Гришанчиков

Той живееше в лагер за лица, които се евакуираха от „болшевишкия терор“.

Всъщност той повече от другите се въртя около мястото на приземяването — най-напред на малки кръгчета, след това на все по-големи и по-големи, но безрезултатно. Не откри никаква следа от другарите си.

Рано сутринта Коля излезе на някакъв междуселски път. Близо до разклона имаше малък параклис. На чисто бялата стена беше закован голям кафяв кръст, на който беше нарисуван разпънатият Христос. На поличката под кръста имаше чаша, в която догаряше свещ. В утринния здрач пламъкът й трептеше неспокойно.

„Чужбина! — изведнъж помисли Коля. — Аз съм в чужбина! Как гледахме ние на Васката, когато пристигна с родителите си от чужбина! Той пристигна от Полша през тридесет и осма. Смешно: съчиняваше небивалици, а ние му вярвахме. Казваше, че се е къпал в гутаперчово море. Можеш да плаваш, дори и да не знаеш: «Водата те държи — казваше Васката. Специална, американска вода.» Не го и биехме, защото е бил в чужбина.“

Коля трепна, когато чу зад гърба си кашлица. Обърна се. На вратата стоеше старица. Тя прикриваше с ръка голяма току-що запалена свещ.

— Добро утро, пани — каза Коля.

— Добро утро, пане, добро утро. Старицата закрепи новата свещ в чашата. Вятърът близна пламъка, той се люшна, изпука два-три пъти и изчезна. Коля извади запалката и я поднесе до свещта.

— Благодаря, пане.

— Няма за какво.

— Панът не е ли поляк?

— Руснак съм.

— Разбира се по произношението. Да не сте от лагера в Медови Пришлици?

— Не. Какъв лагер има там?

— Там живеят руснаци, които са избягали с немците. Там всеки ден пристигат много хора.

— А на мене ми казаха, че този лагер е край Рибни…

— Излъгали са пана.

— Бихте ли ми посочили как се отива дотам?

— Ще ви покажа, защо да не ви покажа — отговори старицата и коленичи пред разпятието. Молеше се тихо като произнасяше бързо, само с устните си, беззвучни думи. От време на време млъкваше, подпираше се с ръце на пода и ниско се кланяше.

Коля гледаше старицата и си спомняше за баба си, леля на майка му. Тя беше набожна и като малък Коля много се срамуваше от това.

Полячката се изправи и каза:

— Да вървим, ще ви покажа как да стигнете до Медови Пришлици.

Коля извади от джоба си пакет немски сухар и каза:

— На, майчице, вземи. За внуците.

— Благодаря, пане — отвърна старицата, но ние не ядем немско…

Тръгнаха със старицата по пътя, който се виеше през нивите. Далече на юг се извишаваха планините. Те тънеха в лилава сутрешна мъгла. Когато Коля и старицата се изкачиха на хълма, пред тях се откри широк простор. Гледката беше красива — сини гори разсичаха полетата, стърчаха островърхи покриви на църкви, които изглеждаха като играчки и се виждаха от много километри, защото въздухът беше прозрачен като водата на малки поточета в ранно утро, виждаше се като под микроскоп всяка песъчинка. Само от време на време полъхва вятър, докосва водата, размътва я и тогава песъчинките изчезват, остава жълта пясъчна маса. А след това изведнъж настава тишина, вятърът излита нагоре и пак се вижда всяка песъчинка — лежи и си ги гледай. Така и сега. От времена време повяваше вятър, гонеше бързите сиви облаци, покривите на църквите се скриваха, но не за дълго. Виждаха се червените керемидени покриви на къщите. Виеше се дим. Кукуригаха петли. Настъпваше утрото.

— Толкова ли са страшни болшевиките, че панът бяга от тях? — попита старицата.

— Търся годеницата си. Тя замина със своите родители. Всички заминаваха, и те заминаха.

Възрастната жена погледна Коля и каза:

— Панът знае ли, че сакото му е скъсано на гърба?

— Зная — отвърна Коля, макар че не знаеше за това — вероятно го е скъсал в гората.

— Немците обичат спретнатите панове — каза тя и внимателно огледа Коля.

— Аз също обичам спретнатите хора — отговори той. — Ще ида там и ще го зашия.

От пътя се отделяше пътечка, която водеше към малката къщурка близо до гората.

— Аз съм насам — каза жената. — Довиждане, пане.

— Всичко хубаво. Благодаря, пани. Вие специално за свещта ли ходихте в параклисчето?

— Не, идвах си от Краков. Синът ми е там в затвора.

— За какво?

— За разни работи — отвърна тя. — Имаше приятели… А после те станаха партизани…

— Ако искате, мога да дойда да ви помогна в домакинството — каза коля. — Оттук нали не е далеч до лагера?

— Около пет километра. Не се безпокойте. Имам двама внуци, оправяме се. А сакото си зашийте, немците не обичат немарливите.

 

 

В Медови Пришлици стар немец в измачкана военна униформа водеше разпита на Коля. Въртя го около четири часа. После го накара подробно да опише историята си. Взе му паспорта и го затвори в малка килия без прозорец. Заключи секретната брава и угаси лампата. Коля остана в пълна тъмнина и почна да анализира изминалия ден.

Коля знаеше за лагерите, в които се групираха хора, отстъпващи заедно с немците. Такива лагери започнаха да се организират едва преди три-четири месеца и затова все още не бяха успели да получат немската акуратност — текучеството беше огромно, лагерният персонал беше не особено квалифициран, защото в тези лагери се събираха хора, верни на фашистите: полицаи, общински служители, търговци. Проверката беше повърхностна — немците не успяваха задълбочено да се занимават с явните врагове, камо ли с тия, които им лакейничеха.

Коля пресметна, че с документите, които притежава, положително ще издържи проверката. Надяваше се след проверката да бъде изпратен на работа и по такъв начин да се легализира, а това винаги е най-важното в работата на разузнавача. От материалите на Генералния щаб знаеше, че хората, преминали през тези лагери, се изпращат предимно по строежите на отбранителни съоръжения без конвой и се ползуват със свободно жителство като цивилни граждани.

„Разбира се, има известен риск — мислеше той, разтривайки коленете си, — но рискът с разумен. Във всеки случай по-разумен, отколкото да стърча в Рибни на площада пред църквата или да спя в гората. Играя вабанк, но имам коз и зная психологията на моя противник в подобна ситуация. Вратата на този лагер не се охранява. Само пред една от бараките, в която държат петнайсетина души новаци, за обикновена и неизбежна проверка двама инвалиди за пазачи.“

В тъмнината трудно се следи времето. Струва ти се, че се влачи като стара кранта. Най-напред в тази непрогледна тъмнина ти се иска да се движиш, след това неусетно бавно се вцепеняваш, усещаш остра умора и най-после започва да ти се спи. Но не можеш да заспиш и се бориш с мъчителната дрямка. След това започва слуховата халюцинация, а после виждаш светли линии и си мислиш, че през процепите прониква светлина, а всъщност по такъв начин залива очите ти тъмнината.

„А може би си струваше да почакам още два дни и след това да ида на срещата при църквата? — мислеше Коля. — Но това щеше да е пълно бездействие. С моя полски език щеше да бъде глупаво два дни да се мъкна по тукашните места без връзка. А да седя в гората би означавало напразно да губя време. Така има известен шанс. Шансът трябва да бъде мой. И няма защо да нервнича. Всичко това е от тъмнината. Трябва да мисля как ще се живее по-нататък. И толкова. Няма защо сам себе си да плаша. Това е глупост. Не рискът и не случаят, и не предателството погубват разузнавача. Разузнавачът може да бъде погубен само от едно — от страха.“

 

 

Държаха го в тъмната килия, както му се стори, не по-малко от десет часа. Не се излъга. Беше проседял дванайсет часа. Старецът офицер, който го разследваше, му каза:

— Сега вървете в бараката, можете да спите. Проверяваме документите ви. Няма как — войната си е война.

— Аз и не възразявам — каза Коля, — но някак си е обидно, държите се с мене като с враг. От тъмнината очите ме заболяха.

— Нищо, нищо… Вървете в бараката, утре всичко ще се оправи… Часови, отведете този господин в зоната!

Часовият го доведе до бодливия тел и оттам го пусна сам.

Когато Коля минаваше през тъмния двор към бараката, над чийто вход висеше син фенер, някаква сянка се мярна край съседната барака. И неочаквано се чу тих, поразително познат глас:

— Санка!

Коля се залепи на вратата и без да се обърне, влезе в бараката.

— Санка — тихо повтори гласът в тъмнината. — Ти луд ли си?

Приближи се още млад, но с побелели коси човек. Коля лениво го погледна и спазъм сви гърлото му. Пред него стоеше Степан Богданов, приятелят му от Москва, от трийсет и седма квартира. Той беше изчезнал безследно през 1941 година — така казваше баща му.

— Припознавате се — каза Коля, бъркате ме с някого. Аз не съм Саня, аз съм Андрей. Лека нощ…

— Чакай — каза Богданов и хвана Коля за ръкава. Не се прави на луд, чуваш ли? Не се прави на луд!