Юлиан Семьонов
Майор Вихър (2)

Попко

На разсъмване Вихър излезе на някакво шосе. По асфалта блестеше млечна роса като първа есенна поледица. Облаците се вдигнаха и сега вече не се разкъсваха като нощес, набодени по върховете на дърветата. Беше много тихо, както бива в ония мигове на разсъмването, когато нощта все още се мъчи да се пребори със зората.

Вихър вървеше по черния път край шосето. Мокрите листа меко докосваха лицето му и той всеки път се усмихваше. Баща му беше посадил дръвчета около къщата им. Отнякъде беше донесъл фиданки от американски орех — широколистно, изумително красиво дърво. Когато двете фиданки се хванаха и започнаха бурно да растат нагоре и нашироко, връщайки се вкъщи, баща му се спираше и се поздравяваше с дръвчетата като с хора, докосвайки нежно големите им листа. Ако някой забележеше, че той стиска листата, сякаш стиска човешки ръце, баща му се преструваше, че ги опипва, а ако не го виждаше никой, стоеше дълго и разговаряше с тях тихо и ласкаво. Дървото, което растеше по-ниско и по-нашироко, за него беше жената, а по-високото — мъжът…

Спомените не пречеха на Вихър да мисли. Те минаваха бавно пред очите му. Мислеше за онова, което тази нощ се е случило с другарите му. Прехвърляше всички възможни варианти — най-напред лошите, а после, постепенно, най-благоприятните за членовете на групата му.

„По всяка вероятност вятърът ни е пръснал — мислеше Вихър. — Ако е имало стрелба, би трябвало да я чуя, защото вятърът ме носеше, а те скочиха първи, следователно, те са се приземили в онази посока, откъдето духаше вятърът.“

Спря се внезапно и замря. Асфалтът пред него беше преграден с два реда бодлив тел, който стигаше непосредствено до граничната бариера. Край бариерата крачеше немски часовой. В края на гората тъмнееше караулна будка. Коминът бълваше кълбета синкав дим, който се стелеше по земята: вероятно в момента разпалваха печката.

Вихър остана неподвижен няколко секунди и усети как цялото му тяло постепенно се сковаваше от тежко изпълващо го напрежение. После започна бавно да прикляква. Познаваше гората. Още като дете беше разбрал, че в гората нищо не се забелязва така, както рязкото движение. Звярът бяга през гъсталака и се вижда, но замре — ли изчезва. Изчезва, докато отново не се издаде с движение.

Вихър легна на земята, притаи се и остана така около минута, а след това започна пълзешком да се изтегля. Навлезе в гъсталака, обърна се по гръб, запали цигара и се загледа в причудливата плетеница на черните клонки над главата си.

„Изглежда, че съм стигнал до границата между райха и генералгубернаторство Полша. Иначе откъде ще се вземе тази граница? Вероятно ние сме се приземили много по на запад от Краков и значи, гъмжи от патрули. Мръсна работа!“

Вихър извади картата, разстла я на тревата и подпрял глава на ръката си, със стисната в нея цигара, започна да бележи с нокътя на малкия си пръст шосетата, които излизаха от Краков: едно на изток, друго — към Закопане, трето — към Силезия, четвърто — към Варшава.

„Точно така. Това е пътят към Силезия. На километър оттук е територията на третия райх… Трябва да се върна най-малко седемдесет километра.“

Вихър извади от джоба си шоколад и лениво започна да го дъвче. Пи от манерката малко студена вода и запълзя по-навътре в гъсталака, като от време на време спираше и се вслушваше в утринната крехка влажна тишина.

Вихър определи вярно, че пред него е границата и съвсем точно предположи, че тук има повече патрули и постове. Но, естествено, той не можеше да знае, че вчерашният полет на техния самолет беше засечен от пеленгаторните съоръжения. Нещо повече, беше точно посочено дори мястото, откъдето „Дъгласът“ пое обратен курс. Затова шефът на краковското гестапо нареди на началника на отдел III-A да прочистят гората в района на квадратите, в който се предполагаше, че червените са хвърлили товар или парашутисти.

Вихър ту се изкачваше, ту се спускаше из тъмния и прохладен гъсталак. В гората беше звънливо и тихо. Пътеката беше отдавна обрасла, но въпреки това добра, твърда и неизровена от дъждовете. Вихър пресметна, че ако продължи с такава крачка, утре вечер ще бъде съвсем близо до Рибни и Злобнув. Реши да не влиза в селата, макар че говореше полски твърде добре.

„Не си струва — помисли той, — току-виж, че ме проследят. Не ми е особено известна тукашната обстановка. По-добре да блъскам десетина километра повече. Все едно, компасът ще ме оправи.“

Когато излизаше на някоя полянка, той отново притихваше и дълго се вслушваше в звуците на гората. Едва след това заобикаляше поляната.

Привечер почувства тежка умора. Не изминатите четиридесет километра бяха причина, а това, че вървеше през гората със затаен дъх, мълчаливо; всяко дърво враг, всяка полянка — клопка, всяка река — бодлив тел.

„Гадна работа — тъжно помисли Вихър за тази тиха гора, — расте си и пет пари не дава, че има война. Дори върховете й не са повредени от снаряди. Няма и опожарени места. За опожарената гора ти е жал. Попаднала в човешкия огън, тя страда, без да има за какво. А тази е щастлива, тиха, пълна с пчели и никак не ми е жал за нея.“

Когато се стъмни, той се отклони от горската пътека и тръгна по мокрия мек мъх някъде надолу, където шумеше реката. Реши да пренощува край нея. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-трудно му беше. Нагази в мочур. Реши да светне, но размисли и се отказа — светлина в гората — всичко може да се случи.

Започна да се изкачва обратно нагоре към пътя. Падна, намокри си коленете и се ядоса, защото разчиташе утре да стигне в Рибни, а е глупаво да влезе в селото с изкаляни панталони — веднага ще се забележи, че идва от гората. Дълго чисти с брезови листа елегантните си тъпоноси обувки, износени дотолкова, че да не изглеждат нови: при задържане гестапо разглежда всичко най-подробно — в това те са майстори, а новите вещи са винаги подозрителни. Провери по картата къде би трябвало да се намира сега, и тръгна нагоре вляво от пътеката.

Без да пали огън, той се настани под голяма топла елха изтегна се и неусетно заспа тежък сън с кошмари.

Събуди се като от удар: стори му се, че до него някой диша. Той дори ясно разбра, че човекът е хремав, защото при всяко дишане носът му смъркаше.