Юлиан Семьонов
Майор Вихър (35)

Четиридесет и две секунди

— Документите — каза патрулиращият есесовец, като козирува на Вихър.

„Защо той не ме поздрави с Партийния поздрав, както се полага на един есесовец — помисли си Вихър, когато бръкна в джоба си за цигари. — Защо ми козируваха? Сигурно тези не са кадрови есесовци. Крися ей сега ще провали цялата работа, тя едва не е припаднала. Седой и Богданов се държат добре. Апел е юнак. Само ръцете му треперят. Ако сега се развикат от кабарето, ще започне пукотевица. А пистолетът ми е отзад. Колко пъти съм си казвал — само във вътрешния джоб на сакото. Кой можеше да предполага, че те ще се окажат тук тъкмо в тази минута? Всичко в живота решават минутите. Може да си подготвял нещо години наред, но ще дойде онази минута и всичко отива по дяволите. Какво е това — велика закономерност, която никога няма да разберем, или глупост, която е очевидна? А ако това е глупава случайност, тогава какво право има тя да съществува, щом нашата работа е благородна, за благото на хората, против негодниците?“

Есесовците погледнаха документите на Богданов, козируваха и му върнаха паспорта.

— Вашите документи, моля — помолиха те Седой.

Седой се усмихна раболепно и им подаде нощния си пропуск. Пропускът беше фалшив. Наистина той беше изработен в добра печатница от истински майстори, които до войната работеха за международни контрабандисти, но на няколко пъти патрулите на SS прибираха притежателите на тези фалшификати в дежурната караулна и оттам ги предаваха на гестапо за специален разпит.

„Оттук до най-близкия щаб е доста далеч — мислеше Вихър и прибра в джоба си запалката, направена от патрон. — Там няма да чуят стрелбата. Глупости, на площада е партийният им дом. Там има голяма есесовска охрана с мотоциклети и автомобили. Ще блокират целия град, както тогава, когато избягах от тях. Освен да ги очистим тихичко — по главата и в колата. Крися няма документи. Те няма да посмеят да й искат документите — ще кажа, че е с мен. Дявол знае колко време е минало вече? Сигурно около трийсет секунди. Ако се напъхат в кабарето — ще започне стрелба. Тихичко няма да можем да ги очистим. Я гледай как още мога да мисля? Ако се опита човек да запише какво вижда и чува в тези трийсет секунди, какви ли многотомни романи биха се получили. Заслужава си да се запише това, което сега чуваме и виждаме Седой, Крися, Апел, Богданов и аз. Никой никога няма да запише това, докато учените не измислят зафиксирането му като протичане на химически опит. В такива секунди хората от всички националности за еднакви неща мислят еднакво. Спомените са последното убежище на човека, попаднал в беда. Ако спомените и асоциациите се сменят с отчаяние — човек загива. Особено разузнавачът.“

— Заповядайте — каза есесовецът и подаде на Седой нощния му пропуск, свободен сте. Можете да си идете.

В същото време вторият се приближи до Крися и каза:

— Пани, вашия документ?

— Не е в мен.

— Как така? — учуди се есесовецът. — Защо?

— Тази жена е с мен — каза Вихър. Други въпроси имате ли?

Първият есесовец каза на Седой Богданов:

— Казах ви вече, вие сте свободни и можете да си вървите.

„Сега трябва да ги очистим. Ако Седой и Стьопка тръгнат, те са загубени. Патрулът ще се отбие в кабарето да се почерпи пред разсъмване. Само след миг те ще изскочат оттам. Дори и да спра, за да се качат моите, те все едно ще стрелят по гумите и ние ще спрем, след като се потътрим трийсетина метра. По дяволите, каква глупава работа.“

Седой каза:

— Благодаря. Ей сега тръгваме. Само ще запаля, и тръгваме. След като си попрепил, без цигара за никъде не си. — И той започна да вади от джоба си кесийка със сух, ситно нарязан тютюн.

— Вие поканихте тази жена в кабарето? — попита есесовецът Вихър.

— Да.

— Познавате ли я?

— Разбира се.

— Извинете, аз не зная, за съжаление, на кого задавам въпроси.

— В такъв случай поискайте да ви покажа документите си.

— Да, моля.

Вихър извади от джоба си корица от удостоверение на офицер от SS, корица от партиен билет и две орденски книжки. Кориците му набави Коля, който беше успял да ги получи от своя интендант. Орденските книжки донесе Седой, бяха ги взели от офицери при нападението на казармите до Хешув — това беше една шумна акция на краковските партизани, когато разгромиха целия гарнизон и се изтеглиха без всякакви загуби през Татрите в Словакия.

„Сега е много важно да съм безпогрешен — мислеше Вихър, като подаваше цялата тази шепа фалшиви документи на есесовеца. Паспортът му беше в другия джоб. Но сега не можеше да го покаже, защото на ревера на сакото му беше значката на партиен функционер. Руснак и партиен функционер — това е явна нелепица. Главното е така да изпусна тези мои фалшификати, че той веднага да се наведе да ги вдигне. Тук трябва да бъда свръхточен във всичко: и в това, как ще подам документите, и в това, как ще го гледам право в очите, и в това, как ще изиграя момента, когато ще разтворя пръстите си така, че той да почувства себе си виновен и веднага да разбере, че документите на офицер от SS са паднали на тротоара по негова вина. Седой ме разбра. Уговорката ни за общи действия — това са неговата кесия и моите фалшификати. Дали е запомнил това Богданов. Много глупаво ще бъде, ако нашият немец натисне, изведнъж педала и се пръждоса по дяволите. Виж как се е вкопчил в кормилото. Ноктите му чак посиняха. А докато ни нямаше, беше лъснал колата до блясък. Виж ти, характер. Друг би се помайвал или щеше да се опита да чете, или да напише някоя картичка за вкъщи, а този — колата лъскал. Когато дойдохме тук, тя беше кална до невъзможност. А къде е успял да си измие ръцете? Ноктите му са чисти като на лекар. Аха, ето ги ръкавиците. Велурени. С ръкавици работи момчето. Браво. Само да не помисли да избяга този Апел. Сега ще изпусна документите и след няколко секунди ще избягаме заедно оттук. И всичко ще бъде добре, Апел, повярвай ми.“

Есесовецът като подкосен се наведе за офицерската книжка от SS, партийния билет и орденските книжки. Още с навеждането той видя, че офицерската книжка е празна — само корица и вътре нищо. Есесовецът едва успя да вдигне глава и да погледне някак жално и въпросително този сух човек с очила, който по външния си вид толкова приличаше на партиен лидер. Успя само да погледне този очилат човек от долу на горе. Вихър скочи върху него, както беше приклекнал, и го притисна към земята.

Вторият есесовец нещо мучеше: Степан беше затиснал устата му с ръка, а Седой го хвана през кръста и го помъкна към отворената врата на колата. А по тротоара се търкаляше каската му и страшно и пронизително, като камбана, като сто камбани, като рев на въздушна сирена, кънтя, кънтя, кънтя, докато най-сетне се удари о бордюра и млъкна.

Седой се хвърли върху есесовеца, когото Вихър беше съборил, двамата го вдигнаха и го хвърлиха в колата върху оня, който вече лежеше там и се гърчеше, мяташе крака, въртеше побелялото си лице.

Вихър изтича за каската, взе я, метна я в колата и огледа внимателно: какво оставят след себе си?

„Сега не бива да се избързва — си каза той. — Не бива. Как може сега да се бърза, щом като на тротоара се търкалят фалшивите ми документи с отпечатъци от пръстите? Пръстите ми в този момент бяха влажни от вълнение и страх, така че следите са се отпечатали съвсем точно, както в затвора при оня, дългия есесовец. Добре. Ще ги съберем бързо. Това е в ред. Какво още? Гледай, Вихър, гледай внимателно. Май че всичко е наред, а? Кръв. Оня изхрачи кръв, когато скочих върху него. Лошо. И тютюн. По дяволите. Лошо. Смешно е сега да взема ръкавиците на Апел и да започна да изтривам паважа. Къде беше това — един човек с голи ръце, без ръкавици, изтрива паважа, а наоколо се кикотят тлъсти фашистки муцуни? Къде беше това? А, да. На кино. Хубав филм за доктор Мамлок. Да. Трябва да офейкаме. Повече нищо не можем да оправим. Интересно, колко ли време се мотахме? Правилно, така си и мислех, около петдесет секунди. Излъгал съм се с осем. Четиридесет и две секунди.“

Вихър скочи на седалката до Апел и каза:

— Карай.

Моторът изрева, но преди още Апел да освободи напълно ръчната спирачка, кихна, трепна два-три пъти и замлъкна.

Апел бавно изпъна левия си крак, дълго напипва педала на газта, натисна го, моторът болезнено изстена, но искра не се получи.

— Прибери смукача — каза Вихър с тънък, сякаш чужд глас.

— Прибрах го.

— Ти си забравил да го прибереш.

Вихър натисна бялото копче на таблото.

— Така се прибира, чудак — каза той. — Почакай една секунда. Още малко. Рано е. Не бързай, почакай.

Вихър се обърна и погледна хората си: Крися лежеше отпусната на седалката. С издадена напред долна челюст Богданов притискаше втория есесовец да не вика, а Седой спокойно си свиваше цигара от сухия тютюн.

— Твой ли е? — попита Вихър.

— Да.

— Пресен?

— Миналогодишен.

— Ще дадеш ли да си смукна?

— Ей сега.

— Хайде — каза Вихър на Апел, карай, приятелю.

Апел отново предпазливо протегна крака си, опря с пръсти педала на газта, но не можа да го натисне.

— Страх ме е — каза той тихо.

— Е, глупости — каза Вихър. Давай! Бензинът вече изтече.

Вихър му се усмихна и повтори:

— Давай, приятелю, смело.

Моторът кихна няколко пъти, изрева и Вихър дори си представи с кинематографична точност как от ауспуховата тръба сега излиза гъст син дим. А ето сега вече не е син, а виолетов, а сега, когато колата тръгна, той е вече съвсем безцветен.

— И все пак има бог — каза Вихър на Седой и се засмя неестествено, почувствал как остро и болезнено изтръпна цялата му лява ръка — от рамото до върховете на пръстите.

— Какво? — учуди се Седой.

— Нищо — отвърна Вихър. — Просто се шегувам.

Когато излязоха на Планта, Вихър вдигна стъклото — беше излязъл вятър. В малката уличка, зад онази, където се намираше бръснарницата, в която се скри при бягството си от пазара, на около деветдесет метра от гарата, му се мярнаха две мъжки фигури. Мъжете стояха един срещу друг толкова близко, че едва не опираха челата си, като боричкащи се деца или пияни приятели. На Вихър му се стори, че мъжът, който стои гърбом, е Коля.