Юлиан Семьонов
Майор Вихър (17)

Букет от маргаритки

Аня и Муха вървяха през гората. Вървяха бавно, защото Аня внимателно оглеждаше по стеблата на дърветата някакви, само на нея известни знаци; понякога тя замираше, дълго се ослушваше със затворени очи и се усмихваше на нещо.

Отначало Муха я гледаше и недоверчиво поклащаше глава. След това му омръзна да чака, докато тя се върти на едно място, за да разбере накъде да вървят по-нататък, и започна да бере цветя. Набра голям букет и Аня често и придирчиво го разглеждаше от всички страни, както домакиня празничната трапеза.

„Тя също би трябвало да бере цветя — мислеше той, като гледаше фигурата на девойката, — а не да е там… в касапницата. Хубава фигурка има. Бих се повеселил с нея, чудна е, но на война шега няма. Опасно е. Ще я изплашиш, после не можеш да се оправиш. Жените са глупачки.“

— Тук — каза Аня.

— Ами…

— Чудак, казвам ти, че е тук.

Тя се отпусна на колене и хвана тревата с цяла шепа, като козината на коте. Равният, изрязан с нож квадратен чим се надигна и Муха видя нещо бяло. Аня извади това бяло, което се оказа кърпа, разтвори я и извади оттам карта, пистолет и бомба.

— Ти какво, невъоръжена ли дойде при мен?

— Ами — отвърна Аня и потупа джоба си, — имам си една лимонка. Тъкмо за четирима на парченца.

— Оръжието дай на мен — каза Муха, — ти си хубава, могат да започнат да те задирят и ще си идеш за тоя, дето духа.

— Аня му подаде оръжието.

— И лимонката ми дай.

— Тя е мъничка…

— Стига. Давай, давай, Аня, не върши глупости.

Той скри лимонката, разгъна картата и каза:

— Хайде, покажи къде е.

— Ето, до Вишниц.

Муха чак подсвирна:

— Ти си луда! Та това са сто и десет километра!

— Че какво?

— Ти си минала границата?

— Коя граница?

— Между райха и генералгубернаторството.

— Провирах се под някаква телена мрежа, но и не помислих, че това е граница.

— И за два дена си изминала стотина километра?

— Че какво?

— Бива си те.

— Ти нали не вярваше, че ще намеря картата?

— Не.

— Герой си ти — каза Муха, — герой! Там патрулите са на всяка крачка, как си се промъкнала между тях? И шифрите ли са там?

— Разбира се.

— Опиши ми къде.

— Сам няма да ги намериш.

— Ще ги намеря.

— Няма да ги намериш, Андрюша. Там е суха тръстика, само аз ще ги намеря.

— Добре, да вървим. Ще помисля как да намеря коне. С кола би било по-добре; за три часа може да се стигне до границата… А как ще ги пренесем?

— По моя път откъдето минах аз. Ще те преведа, Андрюша, аз водя добре, по сибирски.

Връщаха се направо, по светло. След един час път пред очите им блесна остра бяла светлина. Аня се усмихна, а Муха се вцепени на място и въпросително погледна девойката:

— Вода. Сигурно е езеро, защото светлината е неподвижна, виждаш ли…

След пет минути те стигнаха до едно езерце. Обрасло с храсти и ниски симетрични борчета, езерото беше тихо и отблизо — черно, а не ярко светло, каквото им се стори отдалеч.

— Андрюша, ти върви наляво, а аз ще се изкъпя тук, може ли?

— Не е ли по-добре вкъщи, ще запалим банята? — предложи Муха и наведе очи.

— Не, иска ми се да поплувам малко — отвърна — а ти върви и ме почакай.

Той седна на тревата и отново започна да разглежда букета. После видя Аня посред езерото: тя плуваше бързо, с мъжки движения. Изхвърляше ръцете далеч пред себе си и Муха видя, че плува гола.

„По дяволите — помисли той и почувства как кръвта изведнъж нахлу в лицето му, — ще опитам, пък каквото излезе.“

Муха стана и тръгна към мястото, където беше оставил Аня. Вървеше и притискаше към себе си букета. Стигна там тъкмо в момента, когато девойката излизаше от водата. Тя се запъти към роклята си, оставена на ситния жълт пясък, и в това време, от храстите излезе Муха. Той пристъпи към девойката, хвърли букета и я прегърна. Прегърна я силно и грубо — с едната ръка я притисна към себе си, а с другата стисна гръдта й.

— Аз съм сам, сам, сам — шепнеше той, като я поваляше на земята, — аз съм винаги сам… Не ме мъчи, пусни ме… Пусни, не ме мъчи.

— Не бива, Андрюшенка — тихо, но съвсем спокойно отговори Аня. — Разбирам, но не бива така скотски.

Ако се беше развикала или беше започнала да се дърпа, да го драска по лицето, това би го заслепило и едва ли щеше да се овладее. Но този неин тих, спокоен глас проникна в него с някаква мъчителна, отчаяна, забравена болка. Въздъхна шумно и се обърна по гръб.

— Облечи се — дрезгаво каза той.

Когато Аня се облече и седна до него, Муха отвори очи, събра букета, и като й го подаде, каза:

— На. Подарък. Вземи го.

И пое дълбоко въздух, сякаш е излязъл от водата. Късно следобед, когато се стъмни, той каза на Аня, че отива в Краков при свои хора за коне, или още по-добре за лека кола. Обеща да се върне на другия ден сутринта. Той беше почти сигурен, че Берг ще го принуди да се върне веднага и дори както миналия път ще го докара в Рибни със своя хора. Но Муха реши да си намери за през нощта някоя проститутка, да заличи с тази непозната и достъпна жена видението, което непрекъснато се изправяше пред очите му: черното езеро, слънцето, разпилените по пясъка цветя и девойката, по-красива от която не е виждал през целия си живот.

— Ще те заключа — каза Муха на тръгване, — така ще е по-спокойно. И капаците ще затворя: в празна къща те не се навират, тършуват там, където горят печки.

Към един часа след полунощ някой предпазливо застърга по капака на прозореца й. Аня замря в леглото и с ужас си помисли, че Муха е прибрал оръжието й. Капакът скръцна и се отвори. През стъклото Аня видя един побелял мъж. Повика с пръст. Той я виждаше, защото върху леглото й падаше мъртвата сребриста светлина на луната.

Аня стана, наметна жилетката и се приближи към прозореца.

— Девойче, Андрей ме изпраща при теб.

— Човекът говореше със силен полски акцент.

— Какъв Андрей?

— Отворете прозореца, не се страхувайте, ако бях немец, щях да мина през вратата.

Аня отвори прозореца.

— Дъще — каза човекът, Андрей ми нареди да те преместя веднага в резервната квартира. Тук стана опасно, хайде.

Аня се облече бързо и излезе през прозореца.