Юлиан Семьонов
Майор Вихър (27)

Стил на работа

Откакто изчезна Муха, полковникът от армейското контраразузнаване Берг вътрешно целият се сви: след като фюрерът уволни адмирал Канарис — шефа, създателя или най-точно мозъка и сърцето на абвера — всеки провал на сътрудници на абвера се възприемаше от гестапо като още едно потвърждение на правотата му в старата вражда с армията. Полковник Берг се приготви за най-лошото.

Когато работеше Канарис, Берг беше посветен в много неща, но далеч не във всичко, защото адмиралът го смяташе за един блестящ служител и нищо повече. Особено предпазлив го правеше поразителната памет на Берг: не му беше необходимо да взима някое досие, което е прочел преди десетина години, той го помнеше почти наизуст.

— Добрата памет е присъща на малко талантливите хора — казваше Канарис, — щом става дума за човек, посветил се на хуманитарна работа, а не на техниката. Като първа съставна част на политиката разузнаването е хуманитарна работа, при това най-ярко изразена за ония, които познават същността на въпроса. Когато ми казват, че в разузнаването успехът на акциите зависи от математическата точност на пресмятането, аз се усмихвам. Математиката е вредна за нас, защото тя е въплъщение на прокрустовото ложе на разума. Разузнаването се уповава на най-низките страсти и стремежи. И в това се състои най-висшият му разум.

Адмиралът обичаше да си служи с афоризми. Той се бе хващал как дори когато разговаря с любимия си дакс Зепл, шлифова формулировки неволно следи речта си да бъде изящна и плавна, Берг, както, между другото, и всички сътрудници на абвера, които не бяха толкова близки на адмирала, че да запазят своята индивидуалност, тъй като залог на дружбата е различието на индивидуалностите, подражаваше във всичко на Канарис.

Когато Берг се учеше в химическия факултет на МДУ, поразяваха го отношенията, наложили се в Русия след революцията: народният комисар и работникът бяха еднакво облечени и разговорът им беше разговор между другари. Когато Берг започна да работи в абвера, имаше желание да копира този руски маниер, но Канарис сякаш разбрал точно откъде иде това желание у Берг, му каза:

— Приятелю мой, да си последовател е хубаво, но да си подражател е жалко.

Берг леко се изчерви и оттогава във всичко започна да копира адмирала, дори и жестовете му: когато разговаряше със сътрудниците си, той слагаше ръка на рамото им — приятелски-интимно, но същевременно това беше жест на снизхождение, а не на искрено разположение.

Колкото по-тежко биваше положението на Берг, толкова по-меко разговаряше той с хората си, толкова по-често се шегуваше, смееше се, дълго се заседяваше при контраразузнавачите и им разказваше смешни истории и еврейски вицове.

Берг чакаше кога над главата му ще се разрази бурята във връзка с изчезването на Муха. Следствието, което той направи, показа, че Муха изчезна, след като бе завел у дома си жената радистка. Берг нямаше агенти из средата на полското население, но и да имаше, той не би могъл да им вярва докрай.

И едва когато разбра провалянето на гестапо с руския майор разузнавач, едва тогава той се успокои: гестаповци сега няма да започнат да разчистват сметките си с него, тъй като те изпуснаха къде-къде по-важен човек. След бягството на руския майор от гарата Берг предположи, че е напълно логично да се допусне възможност за връзка: Муха — радистката — руският майор.

Гестапо тръгна по своите обикновени пътища: масови хайки, арести, подслушване на телефонни разговори, засилване на агентурната обработка на заподозрените поляци. Берг избра друг път: за себе си той зачеркна центъра на града и съсредоточи търсенето в краковските покрайнини. Пет радиопеленгаторни коли денонощно циркулираха по шосетата и черните пътища в радиус от петдесет километра около града. Десет групи с портативни пеленгатори започнаха методично и бавно претърсване на горите и хълмовете. Той не бързаше: предполагаше, че радистката непременно ще влезе във връзка със своя център.

Берг не сбърка: един ден след изчезването на Муха бе засечена нова точка на радиопредаване, намираща се на около тридесет километра от Краков, на югозапад, по посока на Закопане. На другия ден докара в този приблизителен район седем групи от десетте и три коли. След още един ден беше засечен точният район на новата радиоточка. А до края на седмицата Аня беше арестувана от военното контраразузнаване. Вихър се спаси благодарение на случайността: войникът бодеше сеното, в което той лежеше, много жестоко наистина, но не така придирчиво, както би трябвало. Щикът три пъти прободе крачолите на панталоните му и веднъж засегна главата. Вихър очакваше, че след като претършуват къщата на пчеларя, ще я подпалят и затова лежеше със стисната в ръцете бомба. Не би се предал току-тъй. Той би излязъл при тях и би хвърлил във въздуха петимата фашисти заедно със себе си.

Вихър слушаше как биеха Аня и как офицерът крещеше:

— Къде са другите, червена курво?! Кажи къде са останалите?!

— Аз съм сама — отвръщаше девойката. — И можете да не викате така, чувам добре.

Вихър настръхна и раменете му започнаха да треперят от многото плесници, които ясно чуваше.

— Ех, вие, европейци! — каза Аня. — Нима у вас е прието да се бият жени?

— Ти си мръсна курва, а не жена! — изкрещя офицерът. — Лягай на земята по очи!

— Няма да легна по очи! — отвърна Аня. — Можете да стреляте в лицето ми.

— Преди да те застрелям, ти ще ми потанцуваш, курво! — каза офицерът. — Така ще ми потанцуваш, че е-хе! И няма да ти помогне нито любимата родина, нито милият другар Сталин!

— Ще ми помогне родината — отговори Аня, — ще ми помогне и другарят Сталин, а на вас вече нищо не може да ви помогне.

Вихър още веднъж затвори очи, защото чуваше как офицерът биеше Аня. Вихър си я представи в този момент: хубава, женствена и същевременно дете — чипоноса, с големи полегати очи.

„Е? — помисли той. — Дали не е време да изляза?“

Съдба на разузнавач… Казабланка, нощни кръчми, танцьорки, които в промеждутъците между любовта пушат, лежейки по гръб до изпотения министър и разсеяно го разпитват за секретите в генералните щабове; алуминиеви самолети и трансатлантически полети за преговори на коктейли с финансови магнати; конспиративни явки и тайнствени вили с двойни стени; смели похищения на чужди офицери, дебели пачки нови банкноти в грапави портфейли; любов с острогръди флегматични блондинки; скърцащи колосани маншети на тържествени вечери и дипломатически приеми; леко — на чашка кафе вербуване на посланици и министри… Боже мой, колко е смешно всичко това, ако не беше глупаво и в глупостта си безжалостно към хората от тази професия.

А когато лежиш така и чуваш как бият момичето и го карат да легне на земята, а ти си се спотаил в сеното и се разкъсваш между дълга и сърцето, разума и порива — тогава как да постъпиш? А ако се налага да се шегуваш с някого, да го гледаш в очите, да му даваш обед, но да знаеш, че след това, когато тръгнете заедно по нощната улица, ти ще трябва да убиеш този твой добър познат, да го убиеш като враг? А ти си ходил у тях, познаваш децата му и си видял как той си играе с едногодишната си дъщеричка — тогава как? А ако си длъжен да спиш с някоя жена, като се преструваш на влюбен в нея, а в сърцето ти е другата, онази, единствената? Тогава как? А ако на разпита можеш само с едно, едно-единствено „да“ да останеш жив, а трябва да кажеш „не“, но зад това „не“ е килията за инквизиции, отчаяние, ужас и безизходност, после дългият коридор, студ, плочи, за последен път небе, за последен път сняг, за последен път поглед, за последен път хора — дори и тези, които ще те застрелят в гърба, но все едно хора, които в сетния миг ще ти станат изведнъж много мили, защото те са последните хора, които ти можеш да видиш на земята! Тогава как?!

 

 

Някъде съвсем наблизо изрева автомобилен мотор. Скръцна спирачка, хлопна се вратичка и Вихър чу немски говор:

— Стига, дръвник такъв! Що за свинщина е да биеш жена!

След това човекът произнесе меко:

— Моля ви за извинение за това безобразие. Заповядайте, седнете в колата.

На Аня й преведоха думите на немеца. Той почака и после каза:

— Срам ме е за вас, господин оберлейтенант. Това е стил на касапин, а не на офицер от германската армия.

— На руския фронт загина моят брат — тихо отвърна оберлейтенантът.

— Войната не е игра на кегли. Вървете след мене.

 

След първия ден на разпитите Берг разбра: с тази девойка нищо не можеш да постигнеш, ако вървиш по обикновените канони на въпроси и отговори. Тя ще лъже, а ако я изобличиш ще млъкне. Берг реши да тръгне по друг път — пробният балон той пусна при арестуването й. Когато се скараш в присъствието на арестувания на този, който го е арестувал и бил, това не е лош аванс за по-нататъшната работа. Реши да си поиграе с рускинята: реши той да се завербува към нея, а след това чрез нея да се добере до останалите участници в групата, хвърлени в тила. След като намисли играта така, повика Аня на разпит през нощта, когато всички други сътрудници на военното разузнаване си бяха отишли и в сградата се намираха само пет души: четирима от охраната и един полковник.

Берг настани Аня в креслото, включи котлона и сложи чайника. След това седна срещу нея — близо, толкова близо, че коленете им се докосваха, и започна усмихнато и тъжно да оглежда девойката. През деня той води целия разговор чрез преводач, без да се издаде, че знае руски. Това беше също ход. Берг разчиташе на този ход.

— Такива ми ти работи, мила моя… — тихо каза той.

Каза го с такъв мил волжки акцент, че Аня дори се отдръпна към облегалото на креслото.

„Глупаво е да се противопоставя гестаповският фанатизъм на яростната убеденост на болшевиките. Косата ще удари на камък — мислеше Берг, като пресмяташе всички ходове на бъдещата операция след първите осем часа от разпита. — Трябва да се търсят други пътища. Трябва да се подложи трева, но толкова гъста, че косата най-напред да се изхаби, а след това да се заплете. И после да не може да се наточи — наблизо няма точило.“

— Само че говори тихичко — пошепна Берг, — тук и стените имат уши.

Отиде към шкафа, извади голям американски автоматичен грамофон „Колумбия“, постави няколко плочи и пусна музика.

Известно време той слуша тангото със затворени очи и поклащаше глава в такт с музиката.

— Слушай — каза той, като повдигна бавно тежките си вежди, — слушай ме внимателно. Аз не искам да зная нито истинското ти име, нито коя си, нито с кого си свързана. Ще се помъча да ти помогна, но не с цената на предателството, а с друга цена. Не разбираш ли?

Всичко това беше така неочаквано, че Аня поклати глава и също шепнешком отвърна:

— Не разбирам.

— Искам да ми отговориш само на един въпрос — каза Берг много бавно. Допускаш ли ти, че всички немци са с Хитлер, или не?

— Не — отговори Аня, — не всички.

— Как мислиш, може ли под пагоните на полковник да се крие човек, който не симпатизира на фашизма?

— Такива хора се предават в плен.

— Вярно. В плен могат да се предадат хора, които се намират на предните линии. А какво да прави един човек — аз не говоря за себе си, не мисли такова нещо, ние водим отвлечен разговор, нали? Така че, какво да прави този човек, който няма възможност да се предаде в плен?

— Да застреля Хитлер, ето какво.

— Е добре… Аз този твой отговор изобщо не съм го чул. Повтарям въпроса си: как такъв човек да докаже своята антипатия към фашизма?

— Какво искате от мен? — попита Аня.

— Нищо — каза Берг. — Сега ще пием чай, само това. Ти как го обичаш — по-силен или по-слаб?

— По-силен.

— Напразно. От силния чай се разваля цвета на лицето.

— Мен и без това ми е развален цветът на лицето — каза Аня и опипа синината под окото си.

— Разбери го добре. Този офицер има брат, загинал на фронта, младо момче.

— Младо момче той не каза. Той каза просто брат.

„Госпожицата знае немски — отбеляза за себе си Берг, без да се издаде.“ — Добре, брат. Все пак близък човек.

— Не сме започнали ние това.

— Също вярно. Не го оправдавам, просто се мъча да ти обясня защо е бил толкова невъздържан.

— Може би ще кажете, че при вас не изтезават?

— При нас — не. При нас просто разстрелват. Изтезават в гестапо, а аз не съм гестаповец, а армейски разузнавач. Абвер. По-точно бивш абвер. Чувала ли си?

— Не. Не съм чувала.

— Добре, това не е важно — усмихна се Берг и погледна девойката в очите, — не мисли, че те дебна.

Аня също се усмихна и отговори:

— А аз и не мисля.

— Колко захар да сложа?

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Четири. Достатъчно ли е?

— Може и пет.

— Моля. Ще сложа пет. А аз си отхапвам от захарта.

— Откъде знаете толкова добре руски?

— Не мога да ти отговоря?

— Защо?

— Защото това е моя тайна, а ако я узнаеш ти — ще престане да бъде тайна. Вас виссен кент дас швайн.

Аня мълчеше.

— Разбра ли? — попита Берг.

— Не, не разбрах.

— А защо не попиташ?

— Сам ще ми кажете, ако трябва.

— Наистина. Това значи: каквото знаят двама, знае го и свинята.

— Много е горещ чаят. Не може да се докоснеш.

— А ти не бързай. Имаме време.

— Колко е часът?

— Дванайсет.

— Дълго ли ще ме държите?

— Колкото искаш. Наредих да ти се даде одеяло в килията.

— Дадоха ми. Благодаря.

— Моля, няма за какво.

— И все пак не разбирам какво искате от мен?

— В края на краищата — нищо — меко се усмихна Берг. Искам да пофантазираме. Представи си: на руска разузнавачка — не ти, не ти, а някоя друга, която ти не познаваш — й дават възможност да избяга. Да? И дори й помагат да премине линията на фронта. Или й уреждат радиовръзка оттук. Само при едно условие, че ще каже в отдела за разузнаване или в Генералния щаб, което е още по-добре, че в една германска армейска групировка, в една от най-силните, да речем, групировки, има човек, който би искал да влезе в контакт с руското разузнаване. Как мислиш, ще приемат ли това болшевиките?

— Откъде да зная…

— Ти не знаеш, разбира се… Аз не говоря за тебе, а просто фантазирам. Позволи си и ти да пофантазираш. Как мислиш, ще създадат ли контакт с такъв човек, или не?

— Бягство от немските затвори е невъзможно.

— По принцип, разбира се, е невъзможно, ако попаднеш в гестапо. Става дума, ако си попаднал в ръцете на армейската секретна служба. От гестапо никой не избягва. Там устройват бягство само на завербувани — само на тях. Наскоро такова бягство гестапо устрои на един завербуван агент направо от краковската гара.

Берг погледна бегло девойката: искаше да види реакцията й. Ако тя беше свързана с този избягал от гестапо руснак, тя не можеше да не реагира. Но лицето й не трепна и ръцете й спокойно лежаха на коленете й.

„Значи, тя не е свързана с този човек — реши Берг, — по всяка вероятност това е друга група. Чрез нея ще ми стане ясно всичко за Муха. Според неговото описание, това е тя.“

Разбира се, ако Вихър беше казал на Аня за арестуването му, тя би трепнала. Арестуваният престава да се бои за себе си, той се бои за приятелите. Но Вихър никому нищо не каза, защото си даваше сметка: научат ли, всичките му подчинени ще се отдръпнат от него като от възможен агент на гестапо — току-тъй не може да се избяга от гестапо. Реши да открие това после, след като бъде изпълнена задачата.

Така сложното взаимно сплитане на случайностите спаси Аня — а тези взаимни сплитания на случайностите ще се окажат през най-близките дни толкова много и значението им ще бъде толкова голямо, че решително ще прекрои съдбите на много хора, свързани в една или друга степен с операцията „Вихър“.

— А къде е гаранцията, че тази руска разузнавачка няма да получи куршум в гърба? — попита Аня.

— Това е смешно — отговори Берг и отпи глътка чай. — Първата гаранция е възможността да й се пусне куршум в челото вместо в гърба. Като руска шпионка, тук в затвора, дори без съд.

— Какво, мнозина ли са разбрали, че тук е краят? А?

— Аз не ти задавам преки въпроси, мила моя. Аз с тебе фантазирам, а ти искаш от мен отговори, които могат да ми струват главата.

— Добре — каза Аня, като допиваше чая си. — Съгласна съм да опитаме.

Берг също допи чая си, внимателно сложи чашката на тънката чинийка от саксонски порцелан и каза:

— А къде е гаранцията, че няма да бъда предаден от теб, в случай че бягството по една или друга причина не успее?

— Вие нищо ли няма да искате от мен тук предварително?

— Ще искам.

— Какво точно?

— Твоето съгласие да идем в нашия радиоцентър и да предадеш на своите в щаба няколко дезинформации.

— Няма да стане.

— Почакай. Не се горещи. Ти ще предадеш две-три дезинформации, а след това аз ще ти уредя бягството и ти ще можеш да се свържеш със своите хора и да предадеш в Москва, че тези и тези сведения не са нищо друго, освен дезинформация. Вашите могат да започнат игра против нас, да ни „повярват“, а всъщност те ще знаят цялата истина. Това е по-изгодно за Москва, отколкото за Берлин. Послушай ме, мила. В разузнаването аз не съм първа година.

— Защо ви е необходим такъв труден път за бягство?

— Защото оттам може да се избяга. Радиоцентърът не е затвор.

— Трябва да си помисля.

— Помисли.

— Не, не тук.

— Искаш да се върнеш в килията?

— Да.

— Добре. На, хапни — каза Берг, като й подаде една консерва, — намажи си на хляба, това е свинско месо.

— Благодаря.

— Сега ето какво: при разпитите аз може да ти крещя да тропам с крака. Това е необходимо, нали разбираш? Ти не се сърди.

— А защо вие не избягате заедно с мен?

— За да бъда разстрелян? Не искам да бъда разстрелян.

— Аз ви гарантирам.

— Душичка моя усмихна се Берг, — гаранция мога да дам за себе си единствено само аз. Затова ми е необходимо да предам тук на вашите хора такива сведения, които ще им покажат какво представлявам аз.

— А защо вие сте решили да говорите за всичко това тъкмо с мен?

— Ти да не мислиш, че ние всеки ден ловим руски разузнавачи! И после — ти си идеален случай, ти си радистка, мога да те взема в радиоцентъра, разбираш ли?

Оттук аз не мога да ти уредя бягство при никакви обстоятелства.

— Искам да си помисля — повтори Аня.

 

 

В килията тя падна ничком на нара и зарида като от болка.

„Глупачка, кръгла глупачка съм аз! — помисли си тя. — Нищо не зная, нищо не разбирам! Глупачка! Майчице, какво да правя, майчице?!“

И заплака като обидено дете.