Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Срещата

Преди да иде в кабарето, Вихър прекара половин час с Коля, който докладваше за хода на външното наблюдение върху есесовския офицер фон Щирлиц.

— По него сме винаги, когато е възможно. Ако е с кола, не можеш да го стигнеш. Наистина номера знаем: момчетата от полската група за разузнаване два пъти са го засекли край Вавел и един път до Мариацката катедрала. Там е бил с някакъв си гад и разглеждал иконите, фреските и органа.

— Хубав ли им е органа?

— Според мене грандиозен. Когато през време на служба свирят Бах, кожата ти настръхва, сякаш си замръзнал, дявол да го вземе.

— За бога говориш, а дявола споменаваш.

— Ами че аз съм марксист — усмихна се Коля, всяко явление е единство на противоположностите.

— Коля, време е. Какво прави оня гад?

— Вчера през нощта се разхожда сам из градината. После седя в ресторанта на хотела.

— А ти?

— Промъкнах се.

— И какво?

— Плюскаше немския си айсбан, маста капеше по чинията. Хубаво нещо е свинският крак… Пи много.

— Идва ли някой при него?

Две проститутки от луфтвафе.

— А той?

— Какво той?

— Как реагира?

— Никак. Потупа едната по бузката. Между другото, има хубави очи — като на куче.

— Защо смяташ, че кучетата имат хубави очи?

— Така казва майка ми. Тя много обича хора, които имат очи като на кучета.

— Слушай, не ми беше удобно да те питам: ти изобщо ли не си имал баща?

Коля леко се усмихна:

— То така май не става. Когато бях малък, веднъж попитах мама. Тя ми отговори: „Твоят баща е най-прекрасният човек от всички жители на земята. Ние се загубихме един друг през революцията. Тя ни пръсна. Обичай го като мен и се помъчи повече никога да не ме питаш за него. Защото много ме боли.“ Това е.

— Тя сама ли си остана?

— Да, тя е едва на четиридесет години. Момчетата в университета ми казваха: „Бива си я приятелката ти.“ Всяка неделя ходехме на кортовете. Играехме тенис до премаляване. После знаеш ли какво ме караше да правя? Тя се качи на велосипеда, а аз да тичам след нея. Душичка е майка ми.

Вихър пак погледна часовника, потърка слепоочията си и каза, като сдържаше нервната, студена и упорита прозявка:

— Този есесман мисля, че е най-добре да го очистим.

— Ама ти каза да го отвлечем.

— С него ще се измъчим. Помисли сам. Къде ще го денем веднага? При партизаните? Хората и така не стигат, а и този тип да пазят. Няма смисъл. И после, да не би заради тоя гъсок да провалим главната операция. Ако го задигнем, знаеш ли каква каша ще се забърка? А така ти сам казваш, че нощем се шляе без охрана. Трябва само да се импровизира обир. Тогава всичко ще мине спокойно.

— Ясно…

— Хайде — каза Вихър, — тръгваме. Трябва да напоим нашия шофьор с валериан — ръцете му треперят като на склеротик.

— Всичко хубаво — каза Коля и чукна на дърво.

— Помага ли?

— Ако вярваш, ще ти помогне. Това е като в народната медицина. Успех, Вихър!

Вихър замина с хората си и шумът на автомобилния мотор заглъхна и се стопи в звънливата тишина на улицата. Коля силно се протегна и като се разхождаше из стаята, взе да се съблича. Събличаше се така, както правеше това в Москва: разхождаше се назад-напред из малкия си кабинет и оставяше по облегалките на столовете, по масата и на кревата ризата, фланелката, чорапите панталона. Веднъж беше отишъл на гости у някакъв съученик. Това май беше в шести клас, да, точно в шести. Приятелят му беше син на кадрови офицер и в семейството го бяха възпитали по войнишки: сам да си постила леглото, сам да си чорапите, сам да глади панталона, сам да си готви. Когато Коля разказа това на майка си, Сашенка не му отвърна веднага, само запита:

— Харесва ли ти така?

— Много.

Сашенка от този момент, когато синът й започна да ходи и да говори, винаги се беше държала с него не като с малък глупчо (като пораснеш, ще разбереш), а като с равно на нея живо, мислещо същество. Вечерта тя каза:

— Санечка, разбираш ли… Ти ми разказа за това момче… Сигурно това е много хубаво и правилно и ако ти се струва, че трябва да се възпитава точно така, по спартански, по командирски — прави така. Просто мене не ми се е паднало да се грижа за баща ти. За мъж вкъщи. Много е приятно да се грижиш вкъщи за мъж, който се съблича, разхождайки се из стаята, и който не умее да си изпере ризата така, както това умея аз, жената. Сигурно е много хубаво, когато мъжът може да си изглади добре панталоните, но за мене е още по-приятно да правя това за баща ти или за теб. Разбираш ли?

— А няма ли да се разглезя много?

— Знаеш ли — отвърна Сашенка, — можеш да си переш чорапите и пак да си глезльо. Глезотията не е от мързела, а по-скоро от това, как човек чувства и мисли.

— А аз какво да правя вкъщи?

— Това е друг въпрос. Знаеш ли, много е приятно, когато вкъщи мирише на прясно дърво като в ловджийска землянка. На прясно дърво. Чудесно би било да ти направя един тезгях… Ще ни изработиш шведска стена. Радиогимнастиката е хубаво нещо, но на шведската стена ние с теб бихме правили изумителни неща.

— И какво още?

— Да научиш Пушкин.

— Целия?

— Всичко подред. Баща ти знаеше Пушкин от начало до край.

— А какъв беше той? — тихо попита момчето.

— Той беше най-добрият човек от всички хора на земята — повтори Сашенка онази фраза, която някога беше казала. — Най-добрият. Повярвай ми.

— А в училище ме попитаха: „Баща ти ли ви изостави?“ Той изостави ли ни?

— Отвратителна е тази дума „изоставил“… какво значи изоставил? Би могъл да ни разлюби. Любовта не е въздух. Тя не е постоянна величина като товар на гърба. Ако любовта е бреме, тогава това съвсем не е любов. И никой никого никога не изоставя: просто човек престава да обича другия човек и те не живеят заедно. Това ти казвам изобщо, нали разбираш? Но татко ти не ме е разлюбил. И никога няма да ме разлюби.

През пролетта на четиридесета година той за пръв път видя майка си да плаче. Един неделен ден те се върнаха от лов — Сашенка ходеше със си на си на лов, приучи го да обича лова, сама го научи да стреля, сама избираше маршрутите — и легнаха да опят рано. А на сутринта, още преди да завърши подготовката си за лекцията по френска литература (тя преподаваше в института за чужди езици), позвъниха й от Наркомата на отбраната и я помолиха да слезе долу — колата вече я чакаше пред входа.

Майката се върна след два часа разплакана, легна на дивана и се обърна към стената. Той седна до нея и започна да я гали по главата.

— Санка — каза тя през сълзи, като бебе. — Санка, това е и тъга, и щастие, и болка. Баща ти е жив.

— Къде?… Къде е той?

— Далече. Дай ми чантичката.

Той донесе плоската чантичка. Сашенка я отвори.

— На — каза тя, — това е негово.

На дивана лежаха три червени кутийки. В тях, върху червена кожа, два ордена Ленин и орден Червено знаме с номер на бялата емайлирана пластинка под герба. Номерът беше 974.

 

 

Затова Коля за миг се запъна, когато Вихър го попита за баща му. Никога никой не е говорил с Коля за него — нито в отдел „Кадри“, нито в командването. Сигурно за баща му са знаели само няколко души в страната. Затова, когато Вихър го попита, Коля вътрешно трепна — най-трудното нещо е да скриваш от приятелите онова, което ти е най-скъпо. Всички, които познаваха семейството му, не можеха да удържат този въпрос и на всички, дори най-близките си приятели, той отговаряше точно така, както отговори на Вихър.

 

 

„Тук мама я няма — помисли си Коля, като погледна разхвърляното бельо. — Тук трябва сам. За нея радост, за други тежест. Майката винаги се радва на детето си. Какво величие е жената! Какво хармонично и поразително съчетание на любов: към мъжа и към детето.“

Спомни си разговора с един млад художник. Той рисуваше портрета на майка му с Коля си говореха за много неща. Веднъж художникът каза:

— Обожавам децата. В състояние съм да се оженя за каква да е, само дете да ми роди.

Коля нямаше никакви тайни от майка си. Разказа й за това. Сашенка гнусливо се смръщи:

— Боже, какъв кретен! Можеш да прекараш една нощ с жена, която не обичаш, но да се жениш, само за да ти роди — в това има нещо долно. Знаеш ли, сега ми стана неприятно да го виждам. Няма да благоволя да го приемам.

— Но той е талантлив художник.

Сашенка каза:

— Умник си ти. На таланта може всичко да се прощава, освен низостта. Но ако ти е интересно, разбира се, продължавай да се виждаш с него. Готова съм да го понасям тук.

— Много ли ще ти е трудно да го понасяш?

— Не зная какво значи това „трудно да понасяш“. Всичко това е едно понятие да си възпитан човек.

— Значи, възпитаният човек може с усмивка да прощава подлостта?

— В никакъв случай. Просто той може да отговори на поздрава без усмивка и да гледа край него. Много важно е да можеш да гледаш край човека. Очите са оръжие, по-страшно от револвера. Ако, разбира се, ги считаме за израз на душата.

— Знаеш ли, аз ти разказах за нашия разговор. И ще ми бъде неудобно пред него заради мен. Ако беше казал това на тебе — то е вече друго, а той го каза на мен. Разбираш ли?

— Разбирам. Ти си прав, Сашенка. А аз не съм права. С това да свършим. Да?

— Да. Много смешно каза „няма да благоволя да го приемам“.

— Защо да е смешно?

— Старомодно — усмихна се той. Но хубаво…

Коля облече, новия костюм, стоя дълго, пред огледалото, завърза си връзката по последна мода с дебел като юмрук възел, поля на ръцете си малко одеколон със сух мъжки аромат, огледа се още веднъж, сложи в джоба си валтера и излезе от къщи. Отиваше да убие есесовския генерал фон Щирлиц.