Юлиан Семьонов
Майор Вихър (53)

Не е епилог

В Прага ръмеше дъжд. Вълтава при Карловия мост се пенеше, злокобно крещяха чайки, мятаха се над водата, кацаха за миг и отново литваха в ниското сиво парцаливо небе.

Коля седеше в стаята на Берг и слушаше радиото. Говореше Москва. През трясъците и писъците тук достигаше гласът на родината. Коля току изтичваше до вратата, когато чуваше стъпки — не идва ли някой по коридора. Берг живееше в хотела заедно с офицери от СД и гестапо — Москва тук никой не слушаше, тъй като се смяташе за непатриотично.

Когато се връщаше от вратата към апарата, Коля — замря той ясно чу гласа на Левитин:

— За изпълнение на задачи на командването в борбата с немско-фашистките завоеватели майор Бурлаков Андрей Фьодорович и младши лейтенант Лебедова Евгения Сергеевна се награждават с ордена „Ленин“ посмъртно…

Коля крачеше по улиците на вечерна Прага. В лицето му шибаше вятър, примесен с дъжд. Дъждът беше топъл, пролетен и му се стори солен, като морски пръски. По улиците пълзяха танкове и от високоговорителите предаваха нацистки маршове. Шумна музика гърмеше в пустия град: беше настъпил комендантският час и на пражките граждани беше забранено да се движат по улиците.

Коля спря до хотел „Адлон“ и започна съсредоточено да чете обявленията на командването, залепени на грапавата сива стена. Сега той не виждаше нито стената, нито заповедите; сега изобщо нищо не виждаше и не чуваше, освен последната дума на Левитин „посмъртно“. Все още не можеше да разбере напълно тази дума, не смееше да си представи Вихър и Анюта убити; беше толкова потиснат, че не видя веднага офицера от СД, който се разхождаше край входа на офицерския хотел с две кесии пържени картофи. Офицерът от СД спря при Коля попита:

— Имате ли запалка? На моята бензинът се свърши…

Коля се обърна, козирува на офицера и му поднесе запалката си. Офицерът запали цигарата, пое дълбоко и каза:

— В Прага непрекъснато вали, вали… Кога ще грейне слънце?

Коля бавно изрече думите на паролата.

— Рано или късно времето ще се оправи… Вярвам, че скоро ще грейне слънце…

Офицерът от СД се усмихна леко и му върна запалката:

— Благодаря — каза той, — вие ме спасихте… Аз току-що долетях и не познавам града. Може би ще се съгласите да ми станете гид за тази вечер?

— Това е чест, групенфюрер — отговори Коля и двамата бавно тръгнаха по нощна Прага.

Дъждът продължаваше да вали. Танковата колона премина. Стана тихо. Стъпките звънко се удряха в напрегнатите и настръхнали гърбове на къщите.

— Утре по това време — тихо каза офицерът в униформата на СД — при Карловия мост ще ви чакат трима души. Паролата е нашата. Отговорът — същият.

Прага-Берлин-Краков

1964-1965 г.