Юлиан Семьонов
Майор Вихър (36)

Кръвта

Исаев вече два дена отиваше на срещата в църквата и в ресторанта на хотел „Французки“, но не се свърза. Той, разбира се, не знаеше и не можеше да знае, че го свързват не с разузнавачи от неговата класа, а с работници от фронтовото разузнаване. Но да знаеш и да предполагаш са две необходими за разузнавача категории, без които той е обречен на неизбежен провал. Както всеки човек, разузнавачът не може да знае всичко, но за разлика от всички други хора в своите размишления той е длъжен да прави и догадки — догадки, граничещи с жюлверновската фантазия.

Затова когато по-миналата нощ видя зад себе си опашка — странна опашка — само от един човек, той се убеди напълно, че го следи един човек, а не група. Исаев се спря на две възможни версии. Първата версия: че глупакът Шверер от четвърти отдел на гестапо е решил да прояви старание и е прикрепил към него, като към един от най-големите работници на центъра от сферата на Шеленберг, началника на политическото разузнаване при имперското управление на безопасността, нещо като телохранител. Това, разбира се, е глупаво, но от такъв глупав контраразузнавач, какъвто не без основание Исаев считаше Шверер такъв ход е напълно възможно да се очаква. Втората версия: дали са му връзка чрез не много опитен разузнавач (в края на краищата не боговете гледжосват грънците), Опитът е нещо, което се придобива, но, честно казано, при такова положение и в такъв отговорен момент заслужава да се подсигурим с опитен човек. Макар че, опровергаваше сам себе си Исаев, напълно е възможно в центъра да са се решили на тази стъпка, смятайки Краков за крайфронтови град и следователно „циркулиращи“ — бежанци, армейски придвижвания, трудности, свързани с местните условия. А щом има „циркулация“, то и безпорядъкът е по-голям, а където има голям безпорядък — там, макар и шансовете за провал да са големи, те се съпътстват от също толкова големи и реални шансове за успех, стига кандидатурата да е избрана правилно. Тук е необходим някой като Алеко Дундич, който познава местните условия. Исаев допускаше възможността на срещата с него да дойде млад, не много опитен човек от близкото, така да се каже тактическо разузнаване, защото задачата, поставена пред него в Берн от хората от Москва, е много сериозна задача, свързана с опитите на Вернер фон Браун, който напоследък обсипваше Лондон със своите „Фау“. Тази задача не можеше да не бъде решена в контакт с фронтовото разузнаване, тъй като втората фаза на замислената операция трябваше да се осъществи с помощта на местното нелегално движение и десантниците от най-близките до фронта дивизии.

Първия ден в ресторанта Исаев не забеляза човек, който да му се стори интересен и перспективен от гледна точка на възможна връзка. Човекът, когото според описанието той чакаше, не дойде. Опашката, която влачи подире си през целия Краков, той забеляза, когато минаваше край църквата.

През нощта, по-точно рано сутринта, когато Исаев се прибра в хотела и се мушна под юргана, той с любопитство, съвсем внезапно и за първи път се замисли не над постъпките си, а над своя анализ на постъпките. И съвсем ясно разбра, че и постъпките му, и особено анализът на тия постъпки са претърпели огромно изменение в своето развитие. В началото, когато се вмъкна в апарата на Химлеровата служба по безопасността, струваше му огромни усилия да изглежда външно разсеяно-спокоен. Беше винаги като изпъната струна — само да я докоснеш с остър нож, и тя сама иде се пръсне. Сега, след почти двайсет години, Исаев, както сам той казваше, се покри с актьорските мазоли на успеха. Понякога му ставаше страшно: половин час след запознаването си той знаеше всичко за човека, когото току-що е видял. Веднъж отиде при един известен предсказвач на бъдещето. Това стана в Берлин, в една прекрасна есенна вечер.

Гадателят попита как иска господин оберщурмбанфюрерът от SS да му врачува: с хороскоп, на карти, или само на ръка.

— Да започнем с ръката — каза Исаев. — Лявата ли ви трябва?

— Разбира се — отвърна той, — непременно лявата.

Той дълго глади ръката на Исаев, като докосваше хълмчетата и линиите на дланта му, разглеждаше я отблизо, притихваше, после затваряше очи и отново гладеше със студените си подпухнали краища на пръстите дланта и най-сетне заговори:

— Вие сте прекарали сложен, изпълнен с благородство и борба живот на един войник на идеята. Детството ви е било тежко — то е минало в мъка, която тогава може би не сте разбирали и скритите пружини на която и сега не са ви известни. Видели сте много нещастия и сам сте минали през нещастия. Спасила ви е вашата воля. Вие сте много твърд човек, но вашата волева устременост почива на меко сърце. Вие сте много добър. Това е вашата скрита болка, това е въпрос, на който предстои да си отговорите. Линията на вашия разум у повечето хора върви успоредно и съвсем независимо от линията на живота. При вас се сливат в една след някакъв шок, който сте преживели. По-скоро това е било шок, свързан с борбата, с вашата вътрешна борба против общото зло.

„Боже мой, колко ловко и с общовалидни приказки той лъже и колко ли се харесва това на нашите дейци. Той се плъзга по разреза на партийните биографии на хората в черни униформи. Горкият, какво ли би ми казал той, ако бях дошъл цивилен — помисли Исаев, като оглеждаше бавно стаята, в която седяха. — Трябва да изплаша тоя пророк, ще бъде смешно.“

— Благодаря — каза Исаев. — За бъдещето няма нужда. А сега, ако искате, аз да ви погадая.

— О, това е интересно.

— Дайте ми лявата си ръка.

Исаев погледна бегло дланта му, после дълго се вглежда в очите на гадателя и заговори бавно:

— Като дете сте боледували много. Веднъж сте би ли на смъртно легло. Спасил ви е баща ви. Той ви е отгледал. Според мен това е било дифтерит.

Гадателят се дръпна малко назад. Исаев сякаш не забеляза това и продължи:

— В училище сте се учили лошо, дори не сте го завършили, и сте работили много физическа работа. Жената, която сте обичали, ви е напуснала наскоро и вие цялата си неразходвана любов сте пренесли върху животните. Около една година сте учили в университет. През това време сте гладували, а след това, вече забогатял, сте се разболели сериозно. Най-голямо внимание обърнете на щитовидната си жлеза. Не ви съветвам да направите онази операция, която вече са ви предложили или ще ви предложат. И не се самозалъгвайте с формалната логика и математическата психология. Вие не сте вътрешно, дълбоко вътрешно, пред идеите на нашата държава. Или сте човек с нечиста кръв и криете това, или в концлагера излежава превантивна присъда някой от многобройните ви роднини, или сте живели с еврейка.

Гадателят предпазливо прибра ръката си от масата и каза с жална усмивка:

— Това не с гадание. Просто на вас е известна анкетата, която попълних миналата седмица в полицейското управление.

Тогава за първи път Исаев се изплаши истински, защото, разбира се, никаква анкета на този човек той не беше чел — просто четеше в блясъка на малко изпъкналите му очи, в лицето, в ръцете, в праха върху бюфета и библиотеката, в снимката на жената на стената, в реакцията на неговите, на Исаев, първи думи — с една дума, четеше в онова огромно количество окръжаващи всеки човек и съществуващи в него черти, чертички, следи, белези, маниери — всичко, което дава възможност при необходима доза смелост да станеш пророк, или в най-добрия случай астролог, това е толкова очевидно.

Затова още в началото на дейността си в желанието си да спаси в Париж един нелегален чекист, който работеше против кутеповците, след като изслуша белия разузнавач, младият запален граф Граевски, който възторжен изтича при него с новината, че червеният е затънал в компрометиращи документи и че завербуването му е въпрос на един ден и съвсем проста работа, Исаев каза:

— Графе, момчето ми, не вие ще го завербувате, а той ще ви лапне. Не се вербува с компрометиращи материали и с пари, а ако някои се вербуват, то това са кретени, абсолютно ненужни на разузнаването, което макар и малко, уважава себе си.

— А според вас как трябва да се вербува? Как и с какво — учуди се графът.

— С ум — отговори Исаев. — С ум, идеи и воля. Човекът е голямо явление и трябва да се разглежда от всички страни: стар — млад, красив — грозен, талантлив — прилежен, блестящ — скромен… Пари, жени, компрометиращи материали — всичко това е празна работа и суета, абсолютна суета. Някой женкар е като камък и не можеш да намериш ключ към него, а някакъв самотник, който страда от срамен порок, можеш да смяташ, че е твой. Трябва да се изхожда от доброто и злото, от общите категории, драги човече, а не от презрения метал. При това идеята, доброто, злото всяка възраст възприема посвоему, с различни нюанси — това е разковничето. Така че плюйте на тази червена маймуна. Щом той така ви се е подложил, бягайте настрана. Това не е резултат на вашия труд, тук личи неговата префинена работа, повярвайте ми… Гледайте в корена, Графе, само в корена…

„Утре трябва да се вгледам внимателно в опашката — си каза Исаев, трябва да го погледна в очите, а после ще видим. Не ми харесва всичко това. Като в лош детективски роман. Ох, господи, господи, мили мои писатели, какви глупости драскате — ала-бала, както казваше Спиридон Дионисиевич Меркулов, последният премиер на бяла Русия.“

Коля вървеше от другата страна, като се стараеше да не се мярка пред очите на есесовеца, който вървеше напред. Есесовецът се отдалечаваше все повече и повече от центъра, мотаеше се из малки улички и тревогата на Коля растеше непрекъснато. „Къде да го застрелям? — мислеше си той. — Гад, минава там, където или има гарнизони, или няма открити дворове. Дали не е усетил нещо? Не би трябвало. Нито веднъж не се е обърнал, а в ресторанта аз седях в другата зала, само да не го изпусна.“

В два часа след полунощ, когато луната заблестя ярко и затрепка съвсем близо до притихналата и настръхнала земя, гестаповският висш офицер фон Щирлиц зави зад ъгъла и се притисна до стената на сградата. Той чуваше как преследвачът се мъчи да стъпва на пръсти, бързаше след него и пресичаше улицата, за да съкрати разстоянието.

„Ясно. Следи ме — разбра Исаев. Тук трябва да си изясня всичко: според мен този тип не е от Шверер. Ще го видя. Винаги трябва да видиш в лицето този, който те следи нощем из тихия град.“

Докато тичаше, Коля премести валтера от вътрешния джоб на сакото си във външния. Мъчеше се да не диша и стъпваше на върховете на пръстите си: „Дано не ме чуе, гадината.“ Коля зави зад ъгъла и се сблъска лице с лице с генерала от SS. Лунната светлина правеше лицето на фашиста непроницаемо черно, а неговото, на Коля, — обратно, освети го със студената си ярка светлина. Той замря от изненада дори не бръкна в джоба си за пистолета. Няколко минути стояха неподвижно — единият задъхан, вторият спокоен, с черно лице и ръце на гърба. И изведнъж Коля оглуша, а после изведнъж пак започна да чува всичко наоколо, защото около него по улиците, в небето, към лупата се носеше думата, която каза есесовецът. Той каза само една тиха, безкрайно нежна дума:

— Сине.