Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Вкусът на шнапса

Шулц се оказа съименник. Коля разбра това веднага щом въведоха Богданов. Степан разигра всичко точно, както бяха репетирали в бараката. Коля го подстрига майсторски. Припряно потракваше ножиците около главата му и непрекъснато повтаряше глупавия въпрос:

— Скубе ли? Смущава ли ви? Скубе ли?

Вечерта им дадоха по петстотин марки: на всеки, който бягаше заедно с немските войски от Червената армия, се даваше такава компенсация преди окончателното трудоустрояване.

Настаниха коля на работа в офицерската бръснарница, а Степан изпратиха в ремонтната работилница на танковата част, дислоцирана на седем километра от Краков.

След като получиха парите, Коля и Богданов отидоха във войнишкия разпределителен пункт. Там, с бележка от стария офицер, им дадоха по една кутия свински консерви, хляб, сто грама маргарин и бутилка шнапс.

Увиха всичко това във вестник и отидоха в гората. Там запалиха огън и започнаха да пируват. На Степан още от първата чашка му се завъртя главата и заплака. Плака, хълца, сълзи се търкаляха по жълтите му бузи, стичаха се в устата му и едва тогава изтриваше устните си с длан, усмихваше се виновно и въртеше глава.

— Знаеш ли кое с най-страшното? — казваше той. — Най-страшното е какво ще стане с нас после. Ще можем ли да победим в себе си онази ненавист, която се е родила у нас? Ще можем ли да надвием в себе си страха, който сега живее в нас заедно с отчаянието и храбростта? Ще можем ли да пречупим омразата си към хората, които говорят немски?

Той пи жадно от шпапса, помириса коричка хляб, приближи се още по-близо до огъня и започна да разказва:

— … Пал Палич е моят следовател. Той е плешив, стар и болен. Разбирам, че е болен, защото постоянно в ъглите на устата му се появява пяна и лицето му е жълто и крайно измършавяло.

— Хайде де, отвори си плюскалото — казва Пал Палич.

— Какво?

Псува и повтаря:

— Лапалото си отвори! Устата, разбра ли?!

Отварям си устата. Той прислушва, както казват лекарите, „зъбната кухина“ и се сърди:

— Какво, фрицовете махнаха ли ти вече жълтото?

Аз нищо не разбирам.

— Фиксите, казвам, фиксите, какво, свалиха ли ги фрицовете? Фиксите де, златото, не разбираш ли?!

Сега разбрах. Нямах „жълто“.

— Икономично си живял?

— Нямаше какво да икономисвам.

— Болшевиците не ти ли даваха да се облажиш? Идваха ли ви дохаки?

— Какво?

— Дохаки! — крещи Пал Палич: — Ти болен ли си, или какво?!

— Аз ли, здрав съм…

Пал Палич заобикаля бюрото и като котка леко ме удря по бузата.

— Хитрец си ти усмихва се той, — шегобиец. Ще бодеш или… ще въртиш?

— Нямам го. Само едни кокали са ми останали.

— Да те жаля?

— Пожали вълкът кобилата…

— Каква кобила си ти? Кобила бих пожалил. Конете имат голямо сърце и добри очи. А ти си човек. Най-страшният звяр на земята. Или аз тебе, или ти мене. Значи, така, „кобила“… Кой номер обувки носиш, подследствен?

— Четиридесет и втори.

— А кой размер костюм?

— Тоя, дето откраднах?

— Не ги усуквай. Откраднал… У вас кой размер си носил?

— Не зная.

— Как не знаеш?

— Имах един костюм, баща ми го подари за рождения ми ден.

— Казвай, казвай, чекистка мутро! „Баща ми го подари“! Я не се занасяй! Знаем с колко пари са ви тъпкали, всичката кръв на народа изсмукахте… Я застани до стената!

— Искаш да ме застреляш?

— Да се цапам!… Има си хора за тази работа.

Отивам до стената. Той измерва височината ми с линийка, работи с нея леко, като търговец.

— Така си и мислех каза той, петдесети, трети ръст.

— По-рано да не си продавал?

— Именно. Продавах — тихо отговори той, — имаш ли око.

— Какво продаваше?

— Сълзи в бутилки. Руснакът обича сълзите, както и покаянието. Без престъпление няма покаяние. Затова и грешим, за да можем после да намерим за самите себе си последната дума.

Той вдига слушалката на телефона, набира номер и казва:

— Ало, Василий Иванич, здравейте! Петдесети, трети ръст. Четиридесет и втори. Аха. Как е при тебе? Чувам, чувам… креслив е… — Пал Палич ме повика с пръст. Приближавам. Той протяга слушалката към мене и пошепва: — Чуй, твоите приятели дават концерт.

Чувам в слушалката отчаян, нечовешки вой, нечий пиян смях и викове, Пал Палич е впил очи в лицето ми.

— Страшно е, нали?

— Страшно е.

— И на мене.

— На тебе е ясно защо. Боиш се.

— Ами? — учудва се Пал Палич, — чакам възмездието и все пак съм предател. Да не мислиш, че не нощем не ме гложди? Гълтам коняк, изтрезнявам, не мога да спя, страх ме души. А сутрин къде съм? Сутрин съм тук, на бойния си пост, сутрин съм боец.

— Какъв боец си ти? Палач!

— Аз? Какво говориш! Какъв палач съм аз? Да не съм ти чупил пръстите? Да не съм те мъчил? Държа се с тебе като войник с войник — честно, това съм аз. Не съм те измъчвал, защо дрънкаш глупости?

— Сигурно ти предстои да чупиш и да режеш…

— Страхуваш се? А? Аз няма. А за другите не отговарям. Не живеем като стадо, а кой както си иска.

В кабинета донасят власовска униформа. Пал Палач взима френча, премерва го с привичния жест на търговец и ми го подава:

— Петдесети номер, трети ръст. Носи го със здраве.

— Благодаря, само че няма да я бъде.

— Лошо, ще започне да те боли, подследствен. Ще съдереш гърлото от викане, а после ще се съгласиш… В гестапо само са те пердашили. Това не е страшно, те са формалисти, тия фрицове. Смрадливи формалисти. Хвърлили ти един бой, голяма работа. Ние сме патили повече от фрицовете, всеки от нас си е със своята мъка. Фрицовете си изпълняват службата, когато бият, а ние, когато обработваме такива като вас, изнемогваме от руската мъка, правдата търсим. Това е съвсем друго, така че внимавай!

— Добре, ще внимавам.

Пал Палич казва:

— Погледни през прозорчето. Не се бой, не се бой, погледни, там има решетка, все едно, нищо няма да направиш. Виж едноетажната къщурка. Това е тюрмата, а зад оная ограда е нашият спецлагер за тези, които като тебе се инатят и ритат. Знаеш ли какво е спецлагер? Ето какво е: немците са химици, все измислят по нещо, изпробват го върху чифутите, но чифутинът е съставен целият от хитрост, а не се знае как ще подействат немските лекарства на обикновените хора. Така че ние равняваме спецлагеристите към евреите и когато у формалистите се яви нужда, откъсваме от работа един-двама и ги пращаме в лабораториите.

— Казва се лабораторни, а не лаборатории…

— Гледай го ти. Страхът си с дързост потискаш. Ербап си, няма що. Е, и? Ще опиташ ли болката, или ще кандисаш?

— Няма да кандисам.

— Все пак си глупак. Послушай съвета ми: облечи униформата и ботушите и… на фронта, а там лека-полека и при своите. Хък-мък, Пал Палич ме принуди.

— А как му е фамилията на Пал Палич?

— Абрамсон! Абрамсон, Еврей Иванич! Я навличай формата, мършо!

— Няма да се спогодим, Пал Палич. Нищо няма да излезе.

Пал Палич набира номер и говори в слушалката, като се подсмива:

— Вася, здравей, драги! Баканов те безпокои пак. Един весел подследствен седи при мене, много весел. Ела да си побъбрим. Може би ще му обясниш всичко и тогава ще решим тук, на място, да не протакаме повече. Ясно? Чакам. А как е твоят? Ясно. Е, нищо, нищо, Бог да го прости…

Василий Иванович непрекъснато смуче ментови бонбончета, затова от устата му лъха на сладкарница. Ръцете си държи дълбоко в джобовете, като хулиганите. Веждите му са рунтави, големи и сключени. Челото му е високо и гладко без нито една бръчица.

— Този ли е? — пита той Пал Палич.

— Тъй вярно — отвръща Палич, като застава мирно.

— На снимката си по-хубав — казва Василий Иванович и подхвърля късо: — Можете да седнете.

Пал Палич сяда на края на стола и с обожание гледа Василий Иванович.

Василий Иванович дълго и грижливо чисти ноктите си с кибритена клечка, а след това започва бавно да ме поучава:

— Чудак, запомни: побеждава само оня, който остава жив, който умира старец. На старците е простено, пък и времето е най-добрият лекар. Помни думата. Кой ще бъде след десетина години най-добрият приятел на немците? Руснакът ще им бъде най-добрият приятел. Фюрерът ще миряса, ще разбере, че без нас е кръгла нула, това е сигурно. Диалектика, няма накъде. Такива ми ти работи, брат… Пал Палич го предоставяме на интелигентите, може наизуст да изпее Достоевски, учил се е от Авербах в лагера, на Калима. Имаш тънко лице, скулите ти не напират, затова го и предадохме към тебе. Сбъркахме, няма що. Аз лично мисля, че интелигентността е категория на възрастта, а не на кръвта или на образованието. Честно казано, за какъв дявол си ни ти? Хич не ни трябваш! Но на тебе гестапо е хвърлило око, предполагам, че си имат план за интересен процес против своите комунисти, искат да ги подведат за шпионаж, а ти — ти си им коз в ръцете. Твоята Интелигентност те погубва, ти си внимателен в приказките, а за процеса това е солта. Разбра ли? Това е то! Ние ще сърбаме попарата, гестапо не се шегува… Както и да ги усукваме, възложено ни е докрай да те прекършим, иначе после ние ще плюваме камъни. Така че ти помисли, помисли, както трябва. Няма да бързаме да те пребиваме. Ще се побъркаш, всичко ще си признаеш, всичко ще поемеш върху себе си, само здравето си ще съсипеш. Мисли.

Аз клатя глава.

Василий Иванович престава да чисти ноктите си, отново мушва ръцете си дълбоко в джобовете и ми казва:

— Покажи си ръчичките, аз мога да гадая. Не се бой де, не се бой, няма да те изям, глупак.

Гледа отдалеч дланите ми, мръщи се и казва:

— Я, я ги сложи на бюрото, имаш интересни линии, дълги, не ти е писано да умираш.

Слагам ръцете си на бюрото с дланите нагоре. Василий Иванович се навежда над дланите ми, прави някакво бързо движение и аз за миг ослепявам, а след това виждам, че от пръстите ми стърчат бели кокалчета и кръв е опръскала бюрото. Беше ме ударил с бокс.

— Отвори шкафа — казва той на Пал Палич, като сваля бокса от ръката си.

Пал Палич отваря вратичките на малкия шкаф натикват ме вътре и го затварят. От пребитите ми пръсти блика кръв. Мъча се да вдигна ръцете до устата си, за да спра кръвта, но не мога да ги вдигна — те са притиснати към тялото ми.

— Подследствен — чувам аз гласа на Пал Палич, — ще мине, не ми се сърди… Той си отиде, а аз те предупреждавах за добро. Щом решиш да приемеш — повикай, пазачът веднага ще чуе, ще отвори и ще те заведе на лекар. Само не викай, че не си съгласен, че ще стане и по-лошо…

 

 

В живота от нищо не бива да се страхуваш. От нищо, освен от фашизма. Него хората трябва да го унищожават още в зародиш, където и да се появи.

Името на стареца е Сергей Дмитриевич. Казват, че е болен от туберкулоза. С голяма мъка, според руския моряк, заловен в Белгия, са успели да го настанят на най-благоприятната длъжност — асенизатор.

— Доцент — представя се Сергей Дмитриевич на втория ден, след като ни вкараха в бараката. — Изкарвам лайната.

Тук всички ни карат да вършим едно: да разносваме офицерски ботуши. Затова краката на всички в бараката са разкървавени, сини, подути. Сутрин така пердашат, че не можеш да не обуеш ботуши — до смърт пребиват с камшиците. Един чифт се разносва един час. Нормата е петнадесет чифта на ден. Петнадесет часа бегом гъша стъпка, с подскачане. След това разносените ботуши изпращат на фронта. Някои се изхитряват и незабелязано посипват с пясък подложката, след като свалят ботушите и ги отделят настрана при готовите. Ако забележат това — увисваш на бесилката. Тя стърчи в ъгъла — съвсем незабележима. Бесят не повече от двама души на ден. Двама-трима изчезват безследно в лабораториите. Двама-трима не издържат и полудяват. Тях ги отнасят. За дните, които прекарах тук, само един се огъна и отиде на поклонение на власовците.

Вечер, след като се повалим на наровете, морячето започва да бълнува за Белгия: там е бил с партизаните, живял е в Ардените и много ми разказва за стария кюре, който помагал на бегълците, за мнозина, които се промъкват към Франция; там има и руснаци, и грузинци, и арменци — цели партизански армии от съветски хора. Морячето говори бързо-бързо, сякаш е в криза, сякаш е на умиране. Попаднал в ръцете им глупаво — тръгнал към кюрето за провизии и го заловили по пътя. Сега го изтезават, искат да предаде явките и по-специално интересуват се от разположението на руските партизански съединения. Морячето мълчи и затова сега е целият побелял, а според мен не е на повече от двайсет години.

Сергей Дмитриевич, който през деня извозва мръсотиите и чисти клозетите, вечер с горещ шепот изнася беседа на пет-шест души за съветската литература. Той чете „лекциите“ си с полузатворени очи и не е ясно вижда ли ни как жадно го слушаме, или не. Гласът му е нисък, плътен, много мек и никак не съответства на квадратната му физиономия и отпуснатите бузи, очите му са сини-сини и веждите стърчат войнствено като житни класове.

— Манделщам, както никой друг, е искал да разбере и подреди окръжаващия го свят — пророкува доцентът. — В неговата поезия действат центростремителни сили. Тишината той сравнявал с хурката. По такъв начин е разгадавал ирационалното понятие: след това е ставало възможно тишината да се докосне с ръка, тя се е превърнала в известния на всички още от детските години предмет — хурката. За да разбереш истински Манделщам, трябва да обичаш Омир. Кой от вас помни Омир?

Мълчим. Морячето диша тежко и дращи шията си с тънките си пръсти.

— У нас, в училище, току-що бяхме започнали да изучаваме античната литература — шепна аз — и хоп — войната. Не успяхме.

— В какво училище си учил?

— В театрално, в режисьорския отдел.

— Къде е това?

Казвам адреса.

— Господи, та аз там живеех съвсем наблизо! Колко далечно и невъзвратимо е всичко това. А кой ви преподаваше литература? Не е ли Бабенишев?

— Не. Василачков Михаил Никифорович.

— Чакай, чакай, не работеше ли той и в езиковия институт?

— Не. Преподаваше паралелно и на мхатовци, в тяхната студия.

Някой помоли:

— Доценте, ти продължавай, адреса после ще изясните…

Морячето шепне:

— Да те обесят и да те изгорят, още не значи да те убият, така е. Много ми се иска да дочакам часа, когато на земята ще има улица на моето име.

— По-тихо! Дърдорковци? — вика капото.

Настава тишина. Това е поразително. Не може да има тишина без звук, който да я подчертае. При нас сега това е диханието на хората.

— Как ти е името? — шепне доцентът.

— Степан.

— А аз Сергей Дмитриевич. А фамилията?

— Богданов.

— Да не си роднина на Василий Богданов, музикалния критик?

— Не, моят старец е инвалид от Гражданската война. И той се е казвал Степан. Без крак е старецът…

— Сега там май че е станало по-леко. И моето семейство е там. Две дъщери и жена. Ти къде си живял?

— На „Усачевка“ 7.

— А аз току-що се бях преселил от „Молчановка“. Прибираш се вечер, ботушите хрустят по снега, луната е ярка, отвъд прозорците е топло, по входовете са се сгушили влюбени. Не знаехме да ценим мира, суетяхме се, спорехме, бягахме от самите себе си… Помня, веднъж останах смаян — започнах да чувствам времето, то минава край мене, както водата на планински ручей, носи се, носи се. А работех по съвместителство: сутрин в университета, а вечер преподавах в школата на Държавна сигурност…

— Вие!?

— Да, защо?

— Така. Обвиняват ме, че съм хвърлен при тях от самолет, като разузнавач, че съм завършил школата на Държавна сигурност…

— А ти? Ти…

— Там е работата, че не съм. Избягах от рудника „Мария“. Там беше каторжен лагер, дисциплинарна част. Три пъти съм бягал — два пъти ме заловиха веднага, а на третия успях, но ме хванаха от глупост. Да спомена за „Мария“, значи да ме върнат там. А там е бесилката. На гърба си имам мишена, не мога да очаквам живот.

— Горкият, горкият… — съжали го Сергей Дмитриевич и продължи: — А лятно време понякога отивахме в Клязма на почивка. Вечер. След дъжд, си идваш от влака, а по дворовете свирят грамофони, безгрижно се смеят деца и навсякъде спокойствие и висша целесъобразност, боже мой. Купих си виличка през трийсет и седма… Събудиш се сутрин — навън слънце, боровете червени, бакърени, птиците захласнато чуруликат; излезеш на терасата — локвички от нощния дъжд, а в локвичките слънцето блести, пронизва ти очите…

Мъчително сладко е да го слушаш, защото доцентът говори така, сякаш вижда всичко, сякаш самият той е във всичко това; гласът му те отпуска, размеква те, прави те жалостив, започваш да мислиш, че напразно понасяш всички тези мъки, без всякаква нужда — все едно никога вече няма да видиш и ранната синя утрин, и бакърените борове, и локвичката на тераската, останала след нощния дъжд.

Доцентът млъква се обръща към стената. Морячето ми шепне в ухото:

— Слушай, трябва да бягаме, тук ще загинем, на вятъра ще загинем. Оттук до Берлин има една нощ път. Пеша ме докараха, по пътя. На запад, по звездите, а там в Бегньо е кюрето, той ще ни скрие.

— Как?

— Какво как?

— Как да бягаме? Навсякъде има охрана — тъмнина, оградата е по-висока от бараките, не дрънкай глупости. Оттук не можеш да избягаш. Трябва да се мисли как да се живее тук.

— Дрън, дрън — казва морячето, — само гледай да не се раздрънкаш. Тук само доцентът живее дълго, а тия, дето бачкат до един месец и на добър час, с краката напред към крематориума. Виж, на сладко замириса. Нощем палят пещите и горят труповете. Ще се засиля с един прът през оградата и дим да ме няма. Мене ме докараха през деня и всичко съм запомнил, чуваш ли?

Гърбът на доцента внезапно се затресе, сякаш започна да хълца на често.

— Какво ви е, Сергей Дмитриевич?

— Ох, остави ме, за бога! — отговаря той през сълзи. Остави ме!

— Недейте… Нашите скоро ще дойдат — успокоявам го аз. — В ареста ми казаха, че при Сталинград Хитлер са го разсипали, бягат презглава.

— Стига! Противно ми е да слушам! Кой ти разказа всичко това?

— Моят съкилийник…

— Съкилийник, съкилийник! Разбери, всичко е загубено, родината ни е поругана, семействата ни са под ботуш, културата ни оплюта! А ние тук руснаци с руснаци се караме, не можем да се разберем, не можем да си простим униформите в името на смисъла на нашия живот, в името на родината, която за всички нас е една!

— Ние с Пал Палич имаме различни родини.

— Какъв е пък този Пал Палич?

— Моят следовател.

— Изроди има навсякъде.

— И това е вярно.

— Ех, Степан, Степан, как ми се иска за минутка да съм си вкъщи, да мина през кабинета си, да докосна кориците на книгите, да погаля лицата на близките и тогава — пак обратно, може и завинаги…

През нощта вдигнаха бараките в тревога и дори не ни разрешиха да се облечем. Погнаха ни към апелплаца, макар че двора на власовците не го наричаха апелплац и на вратата нямаше мръсната табелка „Работата те прави свободен“, както в рудника „Мария“. На двора ни построиха в колона по четири и пи заповядаха да тичаме към вратата. До вратата, в две редици, стояха власовци с тояги и камшици в ръце.

— По-бързо! По-бързо! — крещяха те.

Редиците, които бяха най-близо до власовците, забавят крачките си. В същото време започват да бият задните редици. Те напират и изтласкват предните към вратите, където всички ни очаква побой. Гласовете на власовците, които гонят задните редици, в тази напрегната тишина звучат така страшно, че някой от нашите не издържа и започва истерично да вие. Власовците, които стояха до вратата, се нахвърлиха на първите редици и започнаха да пропускат хората „през себе си“. Отвъд отворената врата е малкият район на крематориума. Власовците правят жив коридор и ни бият с оловен тел, камшици, палки, тояги. Най-важното е да пазиш главата. Хората закриват главите си, а власовците реват пиянски, смеят се, удрят, където им падне. Пред мене тича Сергей Дмитриевич. Острите му лакти са притиснати към ребрата, главата му е отметната назад и през цялото време вика: „Господа, господа, почакайте, господа! Господа, почакайте, дайте да се разберем!“

Пуснати са прожекторите. В тяхната мъртва светлина всички изглеждаме като някакви зловещи герои от наивни детски приказки — в раирани затворнически дрехи, избръснати, боси на топящия се сняг. И кръвта по лицата на всички ни сега не изглежда червена както винаги. Сега тя е черна като лак, с който лакират дърво.

Сутринта отново съм в кабинета на Пал Палич. Него го няма. На мястото му седи Василий Иванович и съсредоточено чисти ноктите си. От време на време ми задава въпроси като: „Болял ли те е някога мъдрец?“ или „Против киселини опитвал ли си настойка от равнец и сода?“ Отговарям след дълги паузи и обмислям не е ли това някаква хитрост. Василий Иванович неравномерно поема дъх, опипва си пулса, прехапва устни и мъчително и със затаен страх поклаща глава.

— Вчера много пих — казва той, — а кръвното налягане е високо. Особено долното. Скача дяволът ту горе, ту долу. А нашите конски доктори само трипер могат да лекуват.

Както и миналия път, той бавно захвърли кибритената клечка, погледна изчистените нокти, изтри ги о ревера на цивилното си сако и каза:

— Такива ми ти работи, другарю Степан Богданов.

По всяка вероятност лицето ми се е променило рязко, защото Василий Иванович се разсмя така гръмко и весело, така заразително и безгрижно, сякаш нищо по-смешно и по-забавно не е виждал в живота си.

— Какво? Спомни ли си, Стьопушка, рудника „Мария“ — викна му още от прага весело усмихнат Пал Палич.

„Край — спокойно прецених аз. — Сега е краят. Получили са сведения за мене от мината. Значи, след ден-два ще ме обесят. Макар че може не след два, а след три — ние сме на границата с Белгия, а рудникът «Мария» е в района на Бавария. Докато ме закарат там…“

— А ти толкова мъки понесе, глупак — продължава влезлият Пал Палич. — Имаше ли смисъл?

— Имаше, имаше — отговаря вместо мен Василий Иванович, — така морално му е по-спокойно, добре се представи пред самия себе си — като циркаджия под купола. Е, ще продължаваш ли сега да играеш на жмичка? Пак мълчиш? Пари за пътни разноски имаме и там, ще те доставим жив. И да мълчиш, и да не мълчиш, там тутакси те познаят.

— Що искате от мене?

— Не що, а какво. Не е хубаво така. Актьор, културен човек, а не знаеш правилно да говориш…

Сякаш нещо ме цапна по главата — всичко започна да звъни, да боботи, да се бунтува… Откъде знаят, че съм актьор? Това дори в лагера, в рудника „Мария“, никъде го нямаше в досиетата.

— Няма защо да се пулиш усмихва се Пал Палич. — Сега вече знаем всичко за тебе, подследствен.

— Слушай, стига си се инатил — завършва Василий Иванович. — Сега всичко зависи от тебе: ако ти се живее живей, ако ти е дотегнало мълчи. Повече не ни интересуваш, сега си ни съвсем ясен. Ако искаш да живееш, ще трябва да говориш пред микрофона под името, което ще ти даде гестапо, тамошният ти следовател; ще разкажеш за чекисткото си житие-битие и ще обясниш на доблестните червени войници, че си решил да захвърлиш чекистката си мантия и да я замениш с униформата на руската освободителна армия на генерал-лейтенант Власов. Разбрали мисълта ми?

— Не съвсем.

— Ще поясня. Ти трябва да играеш ролята на чекист, който е преминал при нас. Ще ти създадат легендичка за чудо и приказ. А на процеса им ще дадеш показания, ще разкажеш онова, което им трябва. Това е.

— Пак няма да стане.

— Глупак. Сега ще стане. Иначе ще окаляме бащата с предателството на сина. „Усачевка“ 7. Богданов Степан, инвалид от гражданската война и червен герой.

Нещо ме озари — доцентът! Сергей Дмитриевич! Той е! Никой друг! Сини очички, вежди като житни класове, осанка — благородна, тъжна той е, кой друг. За това никой друг не знае! Глупак! Раздрънках се, чух руска реч!

— Дишай, дишай с носа — сериозно съветва Василий Иванович, — не се озлобявай. Когато губиш, злобата е най-лошият съветник. На, отвори Наказателния кодекс на РСФСР, член петдесет и осми популярно разяснява как трябва да се постъпва с членове на семейството на родоизменник, на невъзвращенец. Имаме твои снимки, ще нарисуваме фуражка, ще ретушираме белезите и твоя текст: „Скъпи татко! Като сега те виждам в Москва, на «Усачевка» 7, в нашата квартира, тебе, инвалида от Гражданската война, отритнат от червените. Тук, в редовете на руската освободителна армия, аз се боря против комунистите и евреите, които поробиха родината ни! Приятели войници! Елате в нашите редове!“ и така нататък. Аз не съставям текстовете. При нас с това се занимава специален отдел. Ами да. Ще го съчинят като в очерк на Еренбург: не вярваш и все пак се просълзяваш.

— Трябва да си помисля — казвам аз след дълга пауза. Зная какво трябва да правя. Ще ида в бараката и ще удуша доцента. Той е провокатор, той не може да живее.

— Тук помисли, подследствен — предлага Пал Палич.

— Не, въпросът е много сериозен, не мога така.

Василий Иванович започва тихичко, предпазливо да се смее.

— Не — смее се той. — Не, Стьопа, няма да ти мине номерът, няма да мине… Ние пазим приятелите си, запомни това.

— Отдавна ли е при вас той?

— Сергей Дмитриевич ли? Отдавна. От година.

— Здравата го опердашиха вчера вашите хора…

— Нищо, затова пък днес ще го нахранят, както трябва.

— А защо не го пуснете? Сигурно и на него сте обещали да го пуснете, както и на мене?

— Ти имаш едно предимство, подследствен — казва Пал Палич. — Ти си млад, а той е старец. В днешните времена той не може да служи. Ценен е войникът, който може да тича и оръдието да измъква от калта.

— Не, пуснете ме в района. Дайте ми един ден, къде ще се скрия от вас?

Василий Иванович обръща листчето на календара и отбелязва с червен молив: „Стьопа Богданов, артист.“

— Добре — съгласява се той, — само че за да не направиш някоя беля, за един ден ще те настаним в единочка, там ще си помислиш.

— Тя, единочката, е в района, подследствен усмихва се Пал Палич, — в района е.

— Така че внимавай — завършва Василий Иванович, — за нас ти не си толкова важен. На тебе държат в гестапо. Сами не можем да разберем това, честна дума. Те са формалисти, европейци. При тях няма безпорядък. Щом са намислили нещо — умри, но го изпълни. Може и да са забравили за тебе, малко ли има такива, но заповедта си е заповед, опитай да не я изпълниш, А Серьога добре работи, нали? Страшно много народ ни предаде! Подследствените налитате на интелигента: той със стихове ви разбърква душите, римите ви отнасят, като глухари се заплесвате.

— Я да видя Наказателния кодекс — моля го аз.

— На. Пет години заточение и лишаване от права. И купоните ще му отнемат.

 

 

Затвориха ме в единочка. Тук е тихо и никакъв звук не достига до мене. Високо под тавана има малко прозорче с плътна решетка. През него виждам късче небе. То е сиво-черно. После небето става само черно, а по-късно, когато настъпи нощта и изгря луната, то стана бяло, сякаш осветено от прожектори.

Вече за нищо не мога да мисля. Всичко затъпя в мене, стана някак си тежко и чуждо. Започнах да чувствам тежестта на пръстите си, кракът ми се стори стокилограмов и много студен. Започнах да ненавиждам челото си — толкова чувствително и изпъкнало, кожата по него, която така глупаво шава, а зад тази повяхнала кожа и зад тънката кост на челото (студентите медици правят от черепи чудесни пепелници) спокойно лежи червено-сивата маса на мозъка. Той всичко разбира и чувства, той е всемогъщ стопанин на тялото ми, а с нищо не може да ми помогне; той само с всеки миг увеличаваше ужаса, който започна да се надига в мене след предателството на доцента.

Скоро ще съмне. Ще ме вземат при тях и отново ще говорят и ще се смеят тихо, и ноктите си ще чистят, и ще опипват коремите си, а аз трябва да предам баща си, да го обрека на живот, какъвто се полага на член от семейството на родоизменник. А те, че ще постъпят така, аз не се съмнявам — те са зверове. Болни, тежко и неизлечимо болни зверове, тях може да ги излекуват само куршумът или въжето.

Времето се върна отново към мене, когато в килията проникна някакъв външен звук. Той беше тънък и летен, сякаш комари бръмчат. Бръмчат все по-настойчиво и по-силно. Скоро разбирам, че съвсем не са комари, а самолети. Те са твърде много, доколкото разбирах по монотонния и все по-нарастващ рев.

След миг аз оглушавам и ослепявам от безцветния, жълт, червен, черен, прашен взрив — така съм го запомнил завинаги. Всичко това стана за част от секундата, но в паметта ми то се вряза съвсем точно никаква грешка. Когато прахът се слегна, видях далече напред синята ивица на гората и полето и нищо повече. А над мен отново започнаха да пикират бомбардировачи и когато бяха съвсем ниско, видях как изпод крилата им се отделяха черни точки. Но точките се издължаваха като моливи, които падаха хоризонтално, изчезваха, след това нещо ме вдигна и разпери във въздуха, удари ме в стената и ме лъхна остра миризма на изгоряло. След това оглушах от тътнещия рев, който се вдигна наоколо.

„Трябва да избягам — изведнъж съвсем ясно и спокойно помислих. — Те сега нищо не могат да ми направят, седят си в скривалищата.“

Прескачам купищата разрушени горещи тухли, виждам наблизо горящите казарми, пламтящата техника, черния, изпълнен с крясъци лагер, който се намираше на двайсетина крачки от разрушения затвор. На караулните кули, релефно очертани в нощта, нямаше никой. Смъквам раираните дрехи и тичам приведен към гората. Те ни направиха зверове: веднага тичаш към гората, това става вече инстинктивно, както у вълците.

Натъквам се на труп, който лежи край пътя. Присядам на колене и сред грохота на взривовете, тракането на зъбите и плача от щастие, аз събличам мъртвеца, навличам дрехите му — ботушите са малки, шапката също не ми става — и наведен до земята, се затичвам с всички сили към гората. А зад мен — пожар, грохот. В кратките интервали между взривовете от лагера до мене достигат радостни викове…

Те се върнаха в лагера късно вечерта. Коля носеше на гърба си заспалия Степан. За да не привлече вниманието върху себе си, той пееше бендеровския химн — тихичко, но така, че да го чуе охраната, която се състоеше от власовци и украински националисти. Един от пазачите се обърна и попита:

— Готов ли е? Пиян?

— Мъничко.

— Не вдигайте шум в бараката, че немците ще наскачат.

— Ние тихичко, братлета — обеща Коля, — до утре ще се наспим, а после напред…