Юлиан Семьонов
Майор Вихър (12)

Очна ставка

Старецът във военна униформа сега не беше сам. До него седеше човек в сив цивилен костюм. Коля разбра, че той е от гестапо. И не сгреши. Старият офицер каза:

— С вас ще разговаря господинът от отдела по настаняване на чуждестранната работна ръка.

„Зная аз тази работна ръка — вътрешно се усмихна Коля. — Тая муцуна плаче за тухла.“

— Много ми е приятно — каза той. — Чаках, чаках и вече започнах да се тревожа.

— Тревогите са вредни — каза цивилният — за такъв здрав и млад човек като вас.

— Тревожа се не по своя воля — усмихна се Коля.

— По наша? — също се усмихна цивилният.

— И все пак, не по моя.

— Е, добре… Да оставим това. Къде бихте искали да работите? В кой отрасъл, на стопанството на нашата народна държава?

— Знаете ли, през последните три години аз усвоих много професии. Вече ги изброих.

— Да, в течение съм. Вие сте прекъснали занятията си във Физическия факултет към края на завършването, или към средата?

— Към средата. Да, тъкмо към средата.

— А как сте с езиците?

— По-скоро зле, отколкото добре. И в училище получавах посредствени бележки по немски език.

— Да?

— Сега съжалявам. Но лошо ни учеха по немски.

— Съвсем вярно. Разказвали са ми, че във вашите училища изобщо не учат произношение. А всъщност ние имаме берлинско, баварско, северно, швейцарско и австрийско произношение.

— Така си е. А сам да уча, ми беше трудно: време не достигаше, гладен бях, а ако не изкараш нещичко няма да ядеш.

— Вие сте весел младеж. Казвате се…

— Андрей… Яковлевич…

— Яковлевич… всъщност, твърде еврейско име. Нали?

— Яков? Какво говорите? И вие имате много Яковци. Аз имах познат немец Якоб Ройн, фелдфебел.

— Откъде е този Ройн?

— Струва ми се от Берлин. Не помня точно.

— А какво е бащиното име на вашия баща?

— Иванович… Яков Иванович.

— Къде е роден?

— Кореняк московчанин.

— Къде живееше?

— Аз ли?

— Баща ви?

— Заедно с нас.

— Вие сте написали това. Интересува ме, къде е живял, преди да се преселите във вашата квартира?

— Не помня… Някъде около Палиха. Но точно не помня, не съм се интересувал.

— Вижте какво — каза гестаповецът, като разтягаше гласните, — кажете ми, къде работехте в Минск?

— В бръснарницата на Еремински.

— Опишете ми подробно вътрешния вид на бръснарницата.

— Ами… Дълга стая, няколко стола и толкоз…

— Колко стола?

„Разпитвали са Стьопка, сега проверяват мене. Но Стьопка каза, че го е разпитвал само старецът, защо е дошъл цивилният? Стьопка сигурно е в тъмната стая, изпробват го — мръсни психолози. Но защо е дошъл гестаповец? Нима Стьопка се е провалил? Или съм провален аз? Не може да бъде. Той не би могъл да ме продаде, не!“ — мислеше Коля и отговори машинално:

— Имахме три стола.

— Значи, три — замислено повтори гестаповецът. — Добре е, че са три… Чудесно е, че сте имали тъкмо три стола…

Той отвори дебела папка, на корицата на която беше написано по немски „Минск“, и започна разсеяно да се рови в книжата.

„Такива номера не ни минават помисли Коля. Така се плашат само дечурлигата…“

— Но това е просто чудесно, че столовете са били три — отново повтори гестаповецът, — а на кой стол работехте вие?

— Различно.

— Нямахте ли твърдо определен свой стол?

— Най-често работех до големия прозорец: виждаше се улицата… просто интересно е…

— Момичета, крачета, полички…

— Именно.

— Колко ви плащаха на месец?

— Плащаха ни седмично. Чорбаджията ни плащаше всяка събота. Такава беше заповедта на кметството — да се плаща седмично, нима не знаете?

Гестаповецът леко се усмихна с ъгълчето на устата си и Коля разбра, че се държи безпогрешно: засичаха от различни страни и не направо, а отдалеч, с подробности.

— Кажете ми, моля — попита гестаповецът, разтягайки както преди гласните, — имаше ли нещо нарисувано на прозорците?

— Имаше две рисунки — сухо отговори коля. — Вие какво, не вярвате ли на документите ми?

— Какво беше нарисувано?

— Каквото на всички бръснарници. Мъж и жена. С фризури.

— Добре… С каква машинка работехте? Руска или немска?

— Най-напред с руска, а по-късно си намерих немска, Солинген.

— Коя беше по-добра?

— Разбира се, немската.

— Защо „разбира се“?

— Защото е прочута фирма.

Гестаповецът отвори черната си чанта и извади ножица, гребен и машинка за подстригване.

— Сега ни покажете изкуството си — каза гестаповецът. — Съгласен ли сте?

И без да дочака отговора на Коля, той каза на офицера:

— Поканете господин Торопов.

— Ей сега ще го поканя, господин Шулц отговори старият офицер и излезе от кабинета.

Сякаш нещо чукна Коля по главата: Шулц! Най-напред той не разбра какво го чукна. След това ясно чу гласа на Стьопка, неговия разказ за следователя от гестапо Шулц, който го е уговарял да излезе на процеса като чекист за свръзка.