Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Ех, Анюта, Анюта…

Аня живееше в една малка ловджийска колиба в гората, над самата урва, скрита за случайни очи от младите гъсти борчета. През деня при нея идваше Вихър, носеше й храна и докато тя вареше картофите и цвеклото на печката, направена от варел, с изрязана дупка в средата, той седеше до малкото прозорче и разглеждаше материалите, предадени му от Коля, Седой и Тромпчински. Материалите бяха сериозни и понякога противоречиви: притокът на информацията към Коля, Седой и Тромпчински идеше от стотици различни хора и затова се налагаше Вихър най-напред да сортира всички сведения според възможната им достоверност. Преди всичко той отделяше на страна документите от немските щабове и старателно ги анализираше, като ги съпоставяше с другите материали. Ако намереше потвърждение на един или друг факт, а още по-добре двойно, кръстосано потвърждение, тогава той нанасяше това на един лист хартия и го подчертаваше с червен молив. Някои сведения, които не получаваха кръстосано потвърждение, но от гледна точка на сегашната конюнктура му се струваха важни и правдоподобни, той също нанасяше на листа, но ги подчертаваше със син молив — всичко, както правеше Бородин, една и съща школа.

Понякога се налагаше да обработи за една нощ цял куп материали. Тук имаше копия от заповедта на щабовете; нарисувани от хората на разузнаването на Седой, появили се нови емблеми по войнишките униформи, танкове и коли; трябваше да сверява с картите къде и кога са се появили новите части, къде заравят кабели, да съпостави това с укрепените точки на отбранителния вал, да предположи, а след това да отхвърли или да потвърди вариант за възможните намерения на врага, да свие всичко това до възможно най-малък обем, за да не виси дълго време в етера и като чуе поздрава на Бородин, да предаде на щаба тези ценни сведения.

А Бородин мълчеше, сякаш изчезна след радиограмата, в която Аня разказваше за арестуването си и за предложението на Берг да работи за нас, и за онази деза, която тя предаде в центъра пред самото си бягство. При това, докато очакваше всички данни за Берг, Бородин нареди да не се свързват без негово специално разрешение за това. Аня смяташе, че по такъв начин Бородин й изразяваше своето политическо недоверие.

Аня вареше картофи, слушаше как вие пламъкът и как ври в котлето потъмнялата вода и без да откъсва поглед от Вихър, от разрошената му глава, си мислеше, че той, Вихър, също страни от нея, не я поглежда в очите, не вдига глава от масата. Нима той не чувства, че й е толкова необходимо сега да бъде до нея. Нима всички са толкова безсърдечни? Естествено, той разбира всичко за отношението й към него. Само глух и сляп човек не би могъл да разбере. Той страни от нея, защото също не й вярва и смята, че щом вече е била при немците, не може да бъде чиста. Не току-тъй Вихър нищо не й разказва за Берг, не току-тъй мълчи Бородин, не току-тъй нито веднъж не е идвал Коля. Всичко това измъчваше сърцето й, под очите й се появиха тъмни кръгове, почти не спеше, а Вихър цял се вцепеняваше, сърцето му изстиваше, след това се сгорещяваше, когато чуваше сухия пукот на пръстите й — по-рано Аня никога не правеше това.

— Картофите са готови — каза Аня тихо, — ще ги покрия и ще ги оставя до печката. Да?

— Благодаря — отговори Вихър, без да се обърне. — Ти яде ли?

— Да. Ще ида да си легна.

— Добре.

Тя отиде зад завесата, съблече се и легна на одъра, като притегли до брадичката си огромния овчи кожух.

„А може би той не идва при мене — мислеше девойката — ей тъй, защото сам си забранява да се доближи до мен? Казват, че на тях, на мъжете, това им е по-необходимо, отколкото на жените? Не зная какво е това, но толкова ми е нужно той да дойде при мене и да разбере, че го обичам и че аз в нищо пред него и изобщо пред никого не съм виновна. Нека ми вземат живота, но само да ми вярват. Няма нищо по-страшно от това да не ти вярват и да не можеш да докажеш своята правота. Учиха ни, че обстоятелствата се подчиняват на логиката на човешкото мислене и действие. Каква глупост. На нищо те не се подчиняват. Ние се подчиняваме на обстоятелствата, ние вървим по тях, зависим от тях и нищо не можем да направим.“

Аня лежеше заслушана в тъмнината. Всичко в нея беше така напрегнато, че преди още Вихър да драсне кибрита, тя чувствуваше това, представяше си ясно как вади цигара от кутията, как опипва с пръсти масата, защото очите му са в документите, как пръстите му намират кутийката, как изважда една кибритена клечка, изправя кутийката и сръчно запалва — огънчето отначало е бяло, а после с червено-черен дим. Тя виждаше колко дълго време той не поднасяше огънчето към цигарата и едва когато пламъчето започваше да обгаря леко сплесканите му пръсти, бързо запалваше и дълго, с бавни движения като махало гасеше клечката и я хвърляше в пепелника от гилза на противотанков снаряд.

 

 

Вихър стана от масата, приближи на пръсти до загасналата печка, напълни я с брезови кори, свали старата ватенка от котлето и започна да яде картофи с цвекло.

След време Аня чу как Вихър покри тенджерата с картофите и я остави на печката. После отиде до тясното желязно легло до прозореца и си събу ботушите.

— Вихър — тихичко го повика Аня. — Вихър…

Миг преди това и през ум не й минаваше да го повика. Това стана против волята й.

— Какво?

— Нищо.

— Защо не спиш?

— Спя.

Вихър се засмя:

— Спи.

Той свали сакото си, закачи го на стола, извади пистолета от джоба си и го сложи до себе си.

— Вихър — каза Аня още по-тихо, — ела при мене.

Той дълго не й отговаряше, седеше като вцепенен, само очите му се отварят, затварят, отварят, затварят…

— Вихър — отново го повика Аня, — моля ти се…

 

… А после стана толкова тихо, сякаш всичко наоколо беше небе и нямаше нито земя, нито пропаст, нито шума на гората, нито воя на вятъра, нито пращенето на брезовите ситни сухи дръвца в нажежената до бяло печка, нито плахия пламък на свещта.

Бяха един до друг, бяха тревожни и щастливи, и двамата се страхуваха само от едно — от края на нощта.

— Защо плачеш, глупавичката ми? — шепнеше Вихър. Аз ти вярвам. Аз те обичам и нима мога да не ти вярвам?

— Аз сега не плача за това.

— А за какво?

— За това, че ми е толкова хубаво с тебе.

— Усмихни се тогава.

— Не мога.

— Моля те.

— Тогава трябва да те лъжа.

— Излъжи.

— Не искам.

— Упорита си, нали?

— Много.

— Знаеш ли, не обичам, когато плачат.

— Аз също. Сега ще млъкна.

— Анюта, Анюта…

— Когато сте в града, не мога да се помръдна, толкова ме е страх за тебе.

— Нищо няма да ми се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Аз се моля, когато си в града.

— На бога?

— Не. На печката, на гората, на стола, на себе си, на всичко наоколо.

Аня отново заплака.

— Какво ти е?

— Аз съм сега за цял живот опетнена. В гестапо бях, тяхна шифрограма изпратих.

— Стига — каза Вихър. — За да не се измъчваш така, запомни и го изхвърли от паметта си: аз също бях в гестапо.

— Кога?

— Още първия ден ме арестуваха. Помниш ли, аз дойдох на явката чак след една седмица.

— Помня.

— През това време бях в гестапо.

— Как?

— На гарата избягах. Това е дълга история. С една дума, избягах им…

— А защо…

— Какво защо?

— Защо нищо не каза?

— Защото трябваше да изпълня операцията. Ще я изпълня и ще кажа.

— На никого ли не си казал?

— На никого.

— И на Коля?

— Дори и на Коля.

— Значи, не си ни вярвал?

— Вярвам на всички ви, както на себе си.

— Тогава… защо… си мълчал?

— Ти можеш ли да се съвземеш? Нали смяташ, че са престанали да ти вярват в Центъра? А какво би ми било на мене, ръководителя на групата? На теб ти се струваше, че и аз не ти вярвам, нали?

— Да.

— Ние трябваше да си идем. А за да се набере нова група, необходим е месец. За да получим връзки още — още месец. Да създадем връзки — още месец. Да навлезем в обстановката — още месец. А какво би станало с града? Най-напред мисля за работата, а после за себе си. Разбираш ли?

Аня не отговори.

— Момиче, спиш ли?

Аня пак не отговори.

Вихър започна да я гали по главата плахо и ласкаво.

 

 

Аня не спеше. С ужас си спомни думите на Берг, че гестапо е организирало бягството на някакъв руски разузнавач от площада на гарата, след като го бяха завербували. Той дори каза деня, когато е станало това. Сега Аня си спомни: деня, в който Вихър дойде на явката.

 

 

На сутринта Вихър замина за града. Аня още веднъж наивно съпостави думите на Берг с думите на Вихър в онази нощ, когато й каза, че в града нищо не може да му се случи. И като прие това негово мъжко желание на по-силния да я успокои за нещо друго, тя на своя глава влезе във връзка с Центъра и съобщи на Бородин за задържането на Вихър в гестапо и за неговото бягство. А след това взе парабелума и го зареди. Така тя остана вцепенена до масата…