Юлиан Семьонов
Майор Вихър (47)

Опитът е с пари

Седой и Тромпчински чакаха Вихър в колата на края на града. Вихър закъсняваше; Седой се тревожеше и постоянно гледаше часовника. Тромпчински бавно разпалваше пурата — този човек беше събрал в себе си хумора и спокойствието.

„Ние всички вървим по паяжината на случайност — казваше често той. И освен това ние сме извън логиката както, между другото, и цялата тази слънчева система. Къде е логиката? Природата ни дарява живота, пуска ни тук, на света, но за какъв дявол всяка секунда отнема от човека това, което му е подарил животът? Първият писък на новороденото е вик за бъдещата смърт. Да се страхуваш от смъртта е наивно, защото тя не съществува. Ние живеем в свят, който сами сме си измислили. Като деца ни плашеха със задгробния живот, а трябва да ни плашат само с едно — с надгробния, тоест с живота.“

Вихър изскочи от малката уличка. Той беше с очила, в модерен реглаж — ни повече, ни по-малко — служител в кметството, в дебелата чанта две гранати и парабелум под деловите книжа, а на ревера значката на партиен член, ъглите на устата му — отпуснати, лявата вежда — леко пречупена.

— Моля да ме извините — каза той, докато влизаше в колата — в центъра имаше блокада и аз поседях на тавана. Да вървим, трябва да си поговорим.

Тромпчински натисна газта и колата тръгна бързо.

— Такива ми ти работи — започна Вихър, имаме два адреса. На тези адреси живеят фрицовете, които непосредствено ще хвърлят във въздуха Краков.

— Прелюдията е доста интересна — каза Тромпчински. — Кога трябва да им пробием черепите: тази вечер, или нощес?

— Това е лесна работа — отговори Вихър. — Завързва се много интересна комбинация. Това е, разбира се, паралелна комбинация и върху нея не бива да се слага ударението, но ние трябва да използваме всичко, за да спасим града. Всичко. Работата е в това, че единият от тези двама есмановци е син на убит в Хамбург комунист и на разстреляна в лагера комунистка. Но той не знае това. Може да му го каже само един човек — Трауб.

 

 

Писателят попита Тромпчински:

— Слушайте, Юзеф, разбирате ли какво искате от мен?

— Разбирам.

— Пуснете радиото, страх ме е от микрофони, макар че съм сигурен, че тук ги няма — телефонът е изключен, а всички отдушници съм опипал с пръчка тази сутрин.

По радиото предаваха откъси от оперети. По всяка вероятност това беше запис от Виена. Гласовете бяха изключителни, оркестърът звучеше като едно цяло, а хорът сякаш изтъкваше солистите, а след това също тъй точно и стройно ги поглъщаше.

— Откъде имате тези сведения?

— Това е несериозно, пан Трауб. Тогава веднага повикайте гестапо.

— Аз обещах да ви помагам в безопасни за мене граници… Обяснете ми с какво съм заслужил това ваше проклето, пълно и ненужно за мене доверие?

— Само с едно — вие сте писател.

— А малко ли писатели има в Германия?! За какъв дявол сте се лепнали за мене?!

— В Германия има малко писатели. Един от тях сте вие. Останалите не са писатели. Те са просто фашисти, псета.

— Скъпи ми Тромб — усмихна се Трауб, — няма да мога да изпълня молбата ви. Аз ви бях полезен толкова, колкото чувствах възможност да ви помогна. От тук нататък започва полицейски роман, а аз съм писал психологически драми на базата на сексуални проблеми. А откакто фюрерът реши, че сексуалните проблеми разлагат бъдещето на нацията, на нейната младеж, аз започнах да пиша скучни вестникарски кореспонденции.

— Скъпи Трауб, няма да ви описвам алтернативата на вашия отказ. Ще бъде много страшно, ако откажете. Просто Краков ще се превърне на пепел. И толкоз. Веднъж ни помогнахте, здравата ни помогнахте, нима ще откажете втори път?

— Надявам се, няма да започнете да ме заплашвате с това, че веднъж вече съм ви помагал?

— Ако бях сигурен, че това ще помогне, бих ви заплашил. Защото иначе те ще унищожат моя град.

— Слава богу, че не лъжете. Всеки може да бъде заплашван. Художникът не може да бъде заплашван, защото самият той толкова пъти е плашил себе си със силата на своето въображение, че повече, общо казано, няма от какво да се бои. Писателят е като жената — пожелае ли да ви се отдаде — ще я имате, не пожелае ли — нищо няма да направите.

— Писателю, знаете ли, не вярвам, че ще ни откажете.

— Тромб, скъпи, нека помислим логично: да речем, че ще ида при този човек. Какво ще му кажа? Тук всяко куче ме познава, ще позвъни в гестапо и още утре ще ми стане много неприятно в килията им.

— Защо толкова песимистично? Не бива така. Ние ви предлагаме друг план…

— Кои „ние“?

— Ние, антифашистите.

— Е, хайде, антифашисти, да чуем вашия план. За спомен…

— Планът е прост. Вие, спомням си, казвахте на баща ми, че сте били арестуван в Хамбург през време на въстанието от двайсет и втора година.

— Бях. Само че аз бях против таткото на същия този есесовец. Аз бях за Ваймарската република. Тогава никак не обичах комунистите.

— Да не влизаме в разисквания. Отивате при това момче, по-скоро срещате го случайно до входа на къщата му, ние ще ви помогнем в това, спирате го и му задавате само един въпрос: не е ли той Либо. Вие, разбира се, ще бъдете в униформа. И от това, което ще ви отговори, ще зависи всичко по-нататък.

— Ще ми отговори да вървя по дяволите.

— Вие сте майор, а той лейтенант. Никога няма да ви отговори така.

— Да допуснем… Това е разумно предположение. По-нататък? Искам да ви послушам още, за да ви обясня по-мотивирано моя отказ.

— Следователно няма да ви прати по дяволите. Ще ви попита кой сте. Вие ще му се представите. Вас, фронтовия кореспондент, героя от Испания, Абисиния и Египет, ви знаят в армията. Той ще започне да разговаря с вас. Непременно ще започне да разговаря. А вие ще го попитате само за едно — не помни ли той своя, безкрайно приличащ на него баща, един от ръководителите на хамбургското въстание, кандидат-член на ЦК на германската компартия. Вие сами ще видите реакцията на вашите думи. Всичко останало ние поемаме върху себе си. Разбирате ли? Оправданието за вас е, че сте искали да дадете във вестника материал за това, как един син на враг е станал герой на войната — момчето ходи с ордените, това му импонира. Вие не сте длъжен да знаете тайните им, вие сте пишещ човек, няма да предизвикате никакви подозрения. Нека военната цензура свали кореспонденцията, това вас не ви засяга.

 

 

Всичко по-нататък Вихър беше обмислил абсолютно точно. Установява се наблюдение на кънката на Либо. В квартирата му няма телефон. Живее на пет минути от казармите. Къде ще иде и ще иде ли изобщо някъде след разговора с Трауб — това беше първото нещо, което трябваше да даде наблюдението на къщата му. Ако той не излезе цял ден никъде, тогава следва да се пристъпи към втората фаза на операцията, която Вихър пое върху себе са. Ако отиде в Гестапо — Тромпчински предупреждава Трауб. А сам той сменя квартирата сп. Ако отиде в щаба си, тогава въпросът остава открит. Тогава ще бъде необходима още една седмица на писателя с Либо, тогава ще бъде необходимо Трауб бързо да напише някакъв възторжен материал и да се помъчи да го напечата в своя вестник.

— Струва ми се, че от тази история нищо няма да излезе — каза Трауб. — Макар че това, което ми разказахте, е доста интересно. За в бъдеще може да послужи. Хайде, още веднъж, с моливче, ми изложете вашия план. И по-подробно се спрете на това, което може да ме застрашава. Последното не е от страх, а от любопитство и разумна предпазливост — някъде трябва да скрия дневниците.

— Рано е за това…

— Не зная какво е това рано. Аз зная само какво е късно. И освен това има едно слабо място във вашата програма: нямам алиби за този татко на Либо. Какъв е той? Имате ли негова снимка? Аз през живота си не съм го виждал.

— Снимка нямаме.

— Ами ако те изведнъж ми покажат десетина снимки и ме попитат коя е на баща му, какво ще им отговоря?

— Убеден ли сте, че у тях са останали такива снимки?

— А защо да не допуснем такава възможност?

— Изобщо това е тема за размисъл.

— Там е работата.

— Тук има само едно „за“ те няма да успеят да изискат от картотеките на гестапо снимки, дори и да ги има.

— Тоест?

— Ще ги свършат. По всичко личи, че скоро ще настъпи краят.

— Много оптимистично говорите с елин немец. Трябва по-внимателно, сърцето ми е немско и мозъкът — също.

— Колкото по-скоро настъпи краят на сегашните ви господари, толкова по-добре ще бъде за Германия.

— Това са приказки, Тромб, приказки… Гневът против нашите вождове ще се превърне в гавра над нацията. Нима не е така?

— Мисля, че не.

— Вие сте оптимист, непоправим оптимист… Но, добре, скъпи представителю на низшата раса, хайде да се опитаме да спасим Краков заедно. Поне няма да ми е съвестно да умра. Между другото, никога ли не сте виждали пергел, с който нашите идиоти измерват черепа на непълноценните народи?

— Виждал съм го.

— Къде?

— Мерили са ме.

— Извинете.

— Утре ще дойда да ви взема, да?

— Вероятно няма защо да идвате. Дайте ми само адреса, се пошляя, колкото трябва, и ще се опитам да започна романа.

— Няма нужда да се шляете там. Либо е точен човек, от казармата се връща вечер между седем и седем и петнадесет…

— А как ще го позная?

— Тромпчински извади от джоба си снимка и я остави на масата.

— Ето — каза той, — запомнете го.

— Трауб разгледа внимателно снимката и въздъхна:

— Ех, вие антифашисти! Не можахте ли по-рано да ми я покажете? Аз бих свършил тази работа с нашите фотокореспонденти. Бих помолил момчето да се фотографира, бих съчинил историята за Хамбург.

— Колко време ви трябва за това?

— Поне два дена.

— Само един.

— Ще се опитам. Тогава вървете си по живо, по здраво, а аз ще повикам фотографа Ваксман, той е добро момче. Отбийте се утре вечер при мен. Не. Не бива да идвате при мен. Нека някой от вашите бъде около къщата на Либо. Или да стои някъде там. Ако вашите хора видят, че моят спътник снима този есесовец, или видят, че съм го заговорил, нека смятат, че работа е решена.

— Благодаря, писателю.

— Е, стига. За това не се благодари. Правя го за себе си. Не се успокоявайте с надеждата, че вие сте ме довели до това. До това ме доведе фюрерът, моята фантазия и дървените пергели. И после — все едно край, така поне е интересно да се живее: ще има какво да видя в последния филм, който показват на всеки преди края. Бедата е само, че не всички умеят да го гледат.