Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Тогава това ми се струваше като началото на един вълшебен живот. Или, може би, начало за момчетата и мен, но продължение за Джорджи. По мое мнение, тя винаги бе водила вълшебен живот.

Беше израснала в Гринич Вилидж, в синя тухлена градска къща на Хъдсън стрийт — сто и петдесет годишна сграда с полегати дървени подове и тавани от пресовани ламаринени листове, които ставаха все по-ниски и по-ниски, колкото повече се приближаваш към покрива. В съботните сутрини парливата миризма на разтвор за къдрене на коса от салона за красота на първия етаж се издигала към горните етажи на къщата и се вмъквала натрапчиво в спалнята на Джорджи.

Бащата на Джорджи беше ирландец: майка й се беше запознала с него на един круиз, на който се записала, за да отпразнува дипломирането си в „Барнард“. Подобната на птиче Пърл, както започнах да наричам майката на Джорджи, била изучавала като основен предмет ренесансови науки и проявявала интерес към рисуването. Фъргъс, бащата на Джорджи, идвал от другата страна на океана, за да работи в строителния бизнес на чичо си. Това било през 1959 г. Положението в Ирландия било по-лошо от всякога — което значи наистина ужасно — и Фъргъс се радвал, че ще си опита късмета в Манхатън. Всъщност, адски добре се забавлявал.

След като двамата с Пърл се оженили, наели две малки стаи в онази къща на Хъдсън стрийт, а с идването на бебетата заемали все по-голяма и по-голяма част от сградата, докато накрая можели направо да си позволят да я купят. Също толкова лесно можели да се преместят в Ню Джърси или в някое от градчетата по южния бряг на Лонг Айлънд, но защо да се местят? Кръчмата „Белият кон“ била на две пресечки, а времената били благоприятни. Фъргъс си създал лоялна клиентела — млади двойки, които, както се оказало, се стремели към издигане в обществото и не позволявали на никой друг, освен него, дори само да се докосне до работата по ремонта на кухнята им или новата им баня. Джорджи и тримата й по-големи братя израснали по улиците на Вилидж, посещавали местното общообразователно училище и притегателните като магнит гимназии. Джорджи обичала детството си, учебната година в Манхатън, летата във фермата на дядо си в западната част на Ирландия, пълна с овце и зелени поляни.

Тя беше родена и възпитана като нюйоркчанка, а в известен смисъл аз, дошъл в Ню Йорк от централните части на Илиной, на внушителната възраст от двайсет и шест години, така и не я „настигнах“ докрай. Бях омаян от града и от жената, която той ми даде.

— Баща ми никога нямаше да замине — каза ми тя в нощта, когато се преместихме от Манхатън в Ню Джърси. Лежеше на един матрак на пода на новата ни спалня, разплакана, с три бебета в съседната стая. В прегръдките ми, но толкова самотна, колкото не се беше чувствала никога през живота си. Прегърнах я здраво, като бършех сълзите й с калъфката на възглавницата си, и галих косата й, докато тя като че ли заспа. После се отдръпнах внимателно, и точно когато собственото ми дишане стана равно и започнах да се унасям в сън, я чух да казва тихо: „Животът ми. Животът ми приключи“.

Нямахме друг избор, освен да заминем. Не можехме да си позволим по-голямо жилище в Манхатън и не беше възможно да отглеждаме три момчета там с нашия доход, затова се бяхме пренесли в предградията, в града, за който всички убеждават себе си, че е „присадената версия“ на Горен Ийст Сайд, и бяхме разбрали, подобно на всички останали, че не можем да се заблуждаваме с тази мисъл.

Макар да се бях надявал, че Джорджи ще се приспособи към онова, което аз възприемах като лесен живот в предградията, през четирите години, в които живяхме в Ню Джърси, тя така и не успя. Мина повече от година, преди да си намери дори само една приятелка. Истинският й живот беше в големия град и понякога тя водеше момчетата в Ню Йорк за цял ден, без определена причина, просто да се поразходят. Мястото й беше в големия град: подобно на стареца в планината, това беше нейното място в света, и трябваше да направим всичко по силите си, за да останем. Сега, в ретроспективен план, беше лесно да видя това; но лесно можех и да почувствам, че в един друг голям град, на друг континент, аз заличавах четирите й години нещастие и отново задвижвах вълшебния й живот.