Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (38)

Не се прибрах вкъщи три дни. Стигнах в Лондон тъкмо когато кръчмите вече се готвеха да затварят, но намерих малък туристически хотел недалеч от гара Ватерло, с лоби бар, който беше отворен до късно. Вече бях изпил няколко бири във влака, и сега седях на едно високо столче, примигвайки към отражението си в огледалото, наблюдавайки се как продължавам да пия.

Барът беше почти празен. Красива млада двойка от Близкия Изток седеше тихо, хваната за ръце, на маса в ъгъла, а в средата седяха три американки по на двайсет и няколко, пияни и малко шумни. Барманът бъбреше с другите, но на мен не каза кой знае какво, докато не обяви: „Последни поръчки, приятел“. Когато не се помръднах, той кимна към чантата ми с багаж за една нощ и попита:

— Имате ли нужда от помощ да се приберете до стаята си?

— Не — промърморих, но идеята вече беше внушена, и аз се запрепъвах с чантата си към рецепцията, където служителят ми хвърли един поглед и ми подаде ключ.

Горе в хотелската стая, сам за пръв път, откакто тръгнах от Дорсет, аз се хвърлих на леглото и включих телевизора — достойната за съжаление Би Би Си, допълнена от няколко кабелни програми, които хотелът предлагаше, нищо подобно на стотиците канали, които можеха да притъпят ума ти в Съединените щати. Прещраках набързо една програма за градинарство, документално предаване за летищата, и научно-популярен филм за пандите. Изглежда, че те вечно бяха на косъм да измрат от глад, и трябваше да ядат фактически непрекъснато, за да получат достатъчно калории да се поддържат живи.

На гарата си бях купил пакет цигари — първият от може би десет години — и сега пушех цигара след цигара.

Бях пиян, бях повече от пиян и в мига, щом отклоних вниманието си от пандите по телевизията, заплаках.

— Ти, кучко! — Извиках високо. — Развратница! — И по-лошо. Нямаше кой да ме чуе. Гърчех се в леглото, неспокоен и потен, сякаш бях в корабна каюта в бурно море. Струваше ми се, че плаках с часове; така, както можеш да плачеш само в хотелска стая, докато телевизорът работи със силен звук, а от другата страна на стената няма никой, който те познава и заради когото да пазиш тишина. Плаках толкова много, че ми се стори, че умирам, а когато спрях, се почувствах странно, за кратко изцелен, сякаш беше утро и всичко беше наред — чувство, което продължи само секунди, преди да се изпари отново в отчаяние.

Може би за първи път в живота си разбрах какво означава да пиеш, за да убиеш болката. Беше истинска физическа болка, изгаряща и непреодолима. В мозъка ми се беше загнездил един образ на Джорджи с него, в леглото, с него, в леглото, с него в леглото, и аз копнеех за онова, което щеше да го притъпи. Пиене. Безсъзнание. Да се махна оттук, по дяволите.

Призори трябва да съм изпаднал в безсъзнание, защото се събудих от слънчева светлина, плувнал в пот, по тениска и долно бельо, вонящ на тютюн, обхванат от ужас и от чувството на затъпяване, породено от махмурлука. Станах и пуснах щорите. Минаваше обед — не бях ял нищо от почти двайсет и четири часа. Хотелът беше твърде малък, за да има обслужване по стаите, а нямаше начин да успея да стигна до фоайето, камо ли пък да изляза на улицата. Прелистих телефонния указател, като се опитвах да намеря някоя пицария, която да прави доставки. Ръцете ми трепереха жестоко, главата ми се въртеше, и се наложи да легна два пъти, преди да проведа разговора.

Пристигането на пицата отне повече от час. Бях поръчал също и голяма бутилка кока-кола и три бири. В Англия няма опаковки от по шест бири, и си помислих, че три е разумен брой. Достатъчно да притъпи махмурлука, но недостатъчно да ме тласне отново към пиянство.

Затършувах из чантата си за аспирин и се натъкнах на една картичка, която Фъргъс беше пъхнал в нея точно преди да тръгна. Честит рожден ден, мамо, пишеше там: отпред имаше рисунка, изобразяваща Джорджи, а вътре — две подобни на клечки фигури, една висока и една ниска, за които предположих, че изобразяват Фъргъс и мен. Близнаците не се виждаха никъде. Фъргъс ми беше наредил да дам картичката на Джорджи в мига, щом я видя. Отпуснах се на леглото и я преобърнах да прочета друго послание отзад: Ти си добра мама.

В изкуствено затъмнената стая треперещите ми пръсти изследваха изписаните с пастел, напомнящи восък на пипане думи върху плътната, мека цветна хартия.

— Проклета да си — прошепнах, като посегнах към запалката, която лежеше на нощната масичка до цигарите. Запалих картичката и я загледах как бавно гори. Когато пламъците стигнаха до ръцете ми, духнах, за да ги угася.

Предателството запълзя изпод кожата ми и заби хищни нокти в гърдите ми. Почувствах се изоставен, там, в хотелската стая, нелогично улавяйки се за факта, че Джорджи не ме беше последвала, макар че беше невъзможно да знае къде съм. Невероятно — още не мислех да я напусна, да я изритам от къщи, да взема децата и да избягам. Още ми се струваше, че някакво ужасно бедствие бе сполетяло всички ни, като метеор, който се беше разбил в живота ни и беше пръснал всичко на парченца. Не бях съумял да науча, било от Шекспир или от живота, че докато можем да кажем: „Това е най-лошото“, все още не сме срещнали най-лошото.

Изобщо не излязох от стаята през онзи ден, всъщност дори не помръднах от леглото, нито включих телевизора, докато следобедът се превърна във вечер, а после — в нощ. Пушех цигара след цигара, изпих трите бири и довърших пицата, която стоеше в стаята от часове.

В понеделник сутринта се обадих в службата, че съм болен, като им казах, че имам стомашно разстройство, за да не задават твърде много въпроси. Когато си включих телефона, видях, че имаше много съобщения от Джорджи, но не ги прослушах и бързо изключих отново телефона, преди тя да се опита да ми позвъни пак.

Около обяд успях да взема душ и най-после излязох от хотела, просто за да се разходя. Тълпите винаги са ми действали ободряващо: не онези, които се събират на едно място с една-единствена цел — огромни фестивали или концерти, или спортни мероприятия, — а онези, които се движат естествено из градските улици, с устремената си походка, като се блъскат във вас с добронамерена небрежност, докато вниманието им е съсредоточено другаде. Непознатите по улицата, разговорите на другите хора в кафенето, където се отбих да хапна — тези неща ме успокоиха, върнаха ме леко отново в света. Появи се някакъв прозорец към рационалността, поне за малко, и макар да бях по-спокоен, бях далеч, далеч по-тъжен.

Предполагам, че щеше да е логично, когато вървях из югоизточен Лондон, толкова близо до вкъщи, че можех да пресека някой от мостовете и да стигна пеш дотам за по-малко от час, за да реша какво да правя. Но това бе невъзможно. Щом в дома ви се разбие метеор, няма решения, които да взимате.

Всичко, което можете да направите, е да вървите през отломките.

Улових се да правя нещо, което правех някога като дете: избирах си едно лице от тълпата, лице, което не се отличаваше нито с красота, нито с грозота, лице, почти обикновено на външен вид, и се опитвах да го запаметя. Взирах се безкрайно, отбелязвайки всяка черта, така че (мислеше си моето детско „аз“), ако поискат от мен да направя описание — например, ако минути по-късно този човек извърши престъпление — да мога да го разпозная в редицата от заподозрени. И въпреки това, колкото и усърдно да се опитвах, никога, дори само около час по-късно, не можех да си представя мислено лицето на този човек. Понякога успявах да изредя фразите, с които си бях служил, за да го опиша на себе си — оредяваща кафява коса, големи очила със златни рамки — но никога не ми се явяваше цялостното лице. Винаги се бях питал дали това беше мой специален зрителен недостатък, или беше част от естествения замисъл на мозъка. Бях прочел веднъж, че Леонардо да Винчи прекарвал по цял ден, следвайки някой непознат с интересно лице, а после се прибирал у дома и рисувал лицето по памет. Но аз никога не бях успявал да си спомня лицето, което си бях избрал, а днес единственото лице, което можех да извикам в ума си, беше това на жена ми.

Не бях в състояние дори да си представя Пиърс, и това сякаш несправедливо ме превръщаше в жертва на престъпление, чийто извършител не бе заловен. Бях го виждал само два пъти в живота си. За мен той беше не по-малко непознат, отколкото който и да е от тези хора, които подминавах по улицата, и този факт повече от всичко ми се струваше най-жестокото мерило за това, колко отдалечен бях от живота, който досега си мислех, че водя.

Късно следобед си купих бутилка вино и храна и се върнах в хотела — моето ново убежище. Прекарах там още една нощ и част от още един ден, но във вторник следобед синовете ми вече ми липсваха твърде много. Не си бях подготвил реч за пред Джорджи, но исках да прегърна малките си момчета, — да ги прегърна и да говоря с тях, затова платих хотелската сметка, качих се в метрото и направих петнайсетминутното пътуване до вкъщи.