Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (6)

Джорджи имаше списък на хората, на които да се обади в Лондон — главно приятели на приятели, хора с деца на същата възраст, няколко театрални контакта, които беше получила от приятели в Ню Йорк — но през онзи първи ден насаме в Лондон изобщо не й се искаше да звъни на когото и да било. Трябваше да чака пристигането на пратките с въздушна поща, искаше й се да седи до прозореца на новата ни къща и да прави точно това: да чака. Големият панорамен прозорец гледаше към улицата и понякога някой минаваше само на сантиметри от мястото, където тя седеше в къщата. Трафикът по улицата не беше натоварен, но в края й имаше редица от магазини — павилион за вестници, магазин за вино, химическо чистене и кръчма, която привличаше местните жители и от време на време някой шофьор на камион за доставки. Минаха две бавачки, които бутаха бебешки колички и Джорджи се наслади на напевния им северняшки акцент. Тя остана да седи пред прозореца повече от час, заслушана с удоволствие в приглушения шум на улицата. Това не беше тежкият скърцащ трафик и шум на Манхатън или досадната тишина на Ню Джърси. Беше нещо друго, един различен свят, нехаещ за всичко останало, едно обещание, за пръв път дадено само на нея.

Когато хамалите пристигнаха, Джорджи застана на тротоара, докато им обясняваше къде да сложат всички кутии и найлонови торби, които сваляха от камиона. Насред разтоварването една жена излезе от ментово зелената къща отсреща и забързано се приближи да говори с нея.

— Новодомци ли сте? — попита тя. Акцентът й беше американски, южняшки, но с британско окончание. Имаше прошарена руса коса и ухаеше на силен и приятен френски парфюм.

— Да — каза Джорджи.

— Добре дошли в Лондон — каза жената. — Аз съм Джийн. Живея на номер шест.

— Джорджи Конъли. Американка ли сте?

— Да. Кенсингтън е истинско американско гето. Тук има много като нас, ще видите. И французи, разбира се, защото Лицеят не е далече. Откъде сте?

Никой, освен мен нямаше да долови колебанието.

— Ню Йорк — каза Джорджи.

— Аз също. Уестчестър. Слушайте, сега съм тръгнала на урок по френски, но много ще се радвам да си поговорим. Мога да ви дам много телефони — на месаря, на едно добро ателие за химическо чистене в американски стил, на един наистина божествен магазин за сирене. Мога да ви спестя необходимостта да обикаляте сама. О, а тук има страхотен клуб на американските жени с прекрасни програми. Курсът им по история на изкуството е възхитителен. Води го един от най-добрите специалисти по история на изкуството в Лондон. Ще ви кажа какво мога да направя. Мога да намина, когато животът ми не е толкова натоварен, и да ви запозная с всички подробности. Какво ще кажете?

Джийн се усмихна, когато Джорджи промърмори „Благодаря“, а после забърза надолу по улицата, оставяйки Джорджи с разочарование, примесено с тревога, че първият човек, с когото се е запознала в Лондон, беше американка от предградията.

Към края на първата седмица обаче, тя разбра какво имаше предвид Джийн. Милите възрастни съпрузи отдясно бяха англичани, както и по-младата и по-сдържана двойка отляво, но изглежда, че с изключение на тях, всички, които срещаше, бяха чужденци. „Англичаните вече не могат да си позволят да живеят тук“, каза Джийн на Джорджи, когато се отби няколко дни по-късно с нейните брошури и списъци. „Кенсингтън е само за супер — богаташите или за онези от нас със солидни пакети за покриване на разноските по преселването си тук“. Също от Джийн, към която започваше да изпитва неприязън, Джорджи научи, че американските съпруги в Лондон се наричат „съпруги — придатъци“, и че почти никоя от тях не работи. Вместо това те учеха френски или италиански, записваха се в курсове за оценяване на антики в „Сотби“, или се включваха в еднодневни пътувания до магазини за керамика от прочути вериги.

— Еднодневна разходка за пазаруване — каза ми Джорджи. — Какво мислиш? Можеш ли изобщо да си представиш да се кача на такъв автобус?

— Какво ще кажеш да си потърсиш работа? — попитах я. — Момчетата са в училище по цял ден. — Не беше трудно да доловя възбудата й и възродената вяра във възможностите и.

— Смятам да опитам — каза тя с усмивка. — Веднага щом пристигне багажа ни по море, ще разполагам с представителни снимки и тогава ще видя какво мога да направя.

* * *

Когато си в началото на нещо ново, дните ти се струват изпълнени и богати на събития, като тези от детството. Когато няма установена рутина и най-баналните задължения ти се струват омайващи, дори ако е само защото ги вършиш на фона на нов „декор“. За Джорджи тези първи седмици бяха изпълнени с неподправено удоволствие. Тя научи, че трябва да ходи на пазар всеки втори ден, по европейски, защото хладилникът беше много малък. Научи, че миниатюрната перална машина в кухнята всъщност беше комбинация между пералня и сушилня, и след като дългият цикъл на пране приключеше и водата се отцедеше, започваше цикълът на сушене. Машината побираше само една шепа дрехи, вместо цял наръч, но ако я оставиш да работи спокойно три часа, дрехите излизаха не само изпрани, но и сухи — невероятно измачкани, но сухи. Научи също, че в Англия трябва да имаш разрешително, за да гледаш телевизия. В процепите на пощенските кутии постоянно се появяваха заплашителни писъмца, които настоятелно твърдяха, че наоколо дебнат инспектори и един ден ще пристигнат да ни тръснат някоя глоба, ако ни хванат да гледаме Би Би Си, без да сме си платили таксата.

Джорджи намираше всички тези неща по-скоро за очарователни, отколкото за дразнещи. Беше трогната от начина, по който таксиметровите шофьори я изчакваха, за да се уверят, че е влязла благополучно в къщата, преди да си тръгнат; обожаваше големите жълти табели, които понякога се появяваха по улиците след извършено престъпление и призоваваха свидетели.

— Представи си, ако правеха така в Ню Йорк — каза тя. — Щеше да има табела на всеки метър.

Към края на третата седмица в Лондон, Джорджи имаше чувството, че е там от години. Къщата беше в ред, момчетата бяха настанени в училище, а тя беше готова да работи върху себе си.

Реши да се обади на Греъм Легет, неин приятел британец, който бе работил като асистент — режисьор на едно представление, в което беше играла преди години в Ню Йорк и който сега работеше като ръководител на кастинги в Лондон.

— А, красивата и съблазнителна Джорджина Конъли — каза той, когато тя се свърза с него на мобилния телефон, към който я насочи съобщението, записано на телефонния му секретар.

— Аз съм тук — каза тя. — Преместих се в Лондон.

— Я виж ти, така ли?

— И си търся работа.

— Ах, — каза той, — ами ние имаме нова традиция американски актриси да пристигат и да си свалят дрехите на лондонска сцена. Едва ли би ти харесало да си мисис Робинсън, а?

— Ха! — изсумтя презрително Джорджи.

— Не, не си достатъчно млада, скъпа моя — каза Греъм. — Ан Банкрофт беше на трийсет, когато направи филма.

— Това дори не ми го казвай.

— В какво си участвала напоследък?

— Малко реклами, не много театър. Трябваше да се занимавам с децата… Умирам да се върна в актьорската професия.

— Не познавам никой, който търси американски акценти в момента — каза той пренебрежително.

— Ами „Рент“?

— Предполага се, че трябва да са по на двайсет години, не на четирийсет.

— Аз не съм на четирийсет. На… трийсет и девет съм.

— Е, добре.

— Господи, наистина скоро ще навърша четирийсет. Звучи жестоко и безутешно.

— Както и би трябвало — каза Греъм, който сам беше минал четирийсетте. — Стана ли дебела?

— Не.

— Сбръчкана?

— Не много. Със сигурност трябва да има кастинг за някоя пиеса на Юджийн О’Нийл. А вие, британците, сте безнадеждни за южняшките акценти. А Тенеси Уилямс?

— Виж, хайде да се срещнем на обяд. Какви са ти ангажиментите за другата седмица?

Джорджи изсумтя:

— Другата седмица ли? Какво ще кажеш за днес? Какво правиш точно сега?

— Точно сега ли?

— Имаш ли планове, или просто си седиш там и се упражняваш във фалшива официалност?

Той изруга.

— Просто ми кажи къде да те чакам — каза тя. — Обещавам да не казвам на никого, че си толкова непопулярен, че всъщност съм си уредила среща с теб още първия ден.

— Във всеки случай ти благодаря за това, скъпа.

* * *

Може би беше прекарала една-две минути в повече да се гледа в огледалото, преди да се срещне с него, може би беше потупала корема си или беше примижала, за да прецени колко големи и дълбоки са ситните бръчици около очите й, но не беше разтревожена. Изглеждаше добре и го знаеше. Джорджи, която никога не беше изглеждала като наивно, невинно момиче, притежаваше онази външност, която ставаше по-интересна с времето. Въпреки дръзкото си, типично за Ню Йорк поведение тя имаше деликатни черти на лицето, хубава уста и онези дълбоки и привлекателни леки вдлъбнатини под очите. Хората я забелязваха, непознатите я зяпаха. Често на мен ми беше невъзможно да откъсна очи от нея.

Когато влезе в китайския ресторант в Сохо, за да се срещне с Греъм, тя не можеше да повярва, че е прекарала половин минута в тревоги за външността си. Тъкмо Греъм изглеждаше ужасно: шкембест, с нездрав цвят на лицето и леко мазна коса.

Греъм беше подобрил доста акцента си в Ню Йорк. Това беше накарало не една жена да си затвори очите за нездравия цвят на лицето му и единичната вежда. Избутвайки настрана някакъв ръкопис, той се изправи и целуна Джорджи по устните.

— Намери ли вече нещо за мен? — попита тя, като посочи към ръкописа.

— Истинска катастрофа, — каза той. — Кастингът се проведе преди цяла вечност, а после на актрисата й предложиха филм и сега вече я няма. Репетициите започват другия месец. Режисьорът е бесен, драматургът планира да ме обезглави. Другия вторник трябва да се явя при тях с някакво истинско предложение или съм обречен.

— Каква е пиесата? — попита Джорджи.

— Това е нова пиеса от Пиърс Брайстоун. Женски моноспектакъл. Животът на мисис Джордън.

— Мисис коя?

— Дора Джордън! Изключително прочута актриса от края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Метреса на херцог Кларънс, който по-късно, разбира се, станал крал Уилям Четвърти.

— Разбира се, — каза Джорджи. — Съжалявам, никога не съм чувала за нея.

— Боже, вие янките!

— С какво е прочута — с актьорската си кариера или с тази на любовница?

— И с двете. И с печалния си край.

— О!

— Сега обаче трябва да помисля за собствения си печален край. Това е пътуваща продукция, но има няколко дати в Лондон и е пиеса на Пиърс Брайстоун. Премиера.

Опитът на Джорджи да не изглежда така, сякаш няма понятие за какво става дума, се провали.

— Ти наистина ли мислиш, че Министерството на вътрешните работи ще ти позволи да живееш в Англия? — попита Греъм. — Нямаш представа кой е Пиърс Брайстоун, нали?

— Разкажи ми. Може би съм чувала за него, не знам.

— Пиърс Брайстоун. Той е един от най-популярните ни драматурзи. Има необикновен обхват от теми. Действието на последната му пиеса се развиваше на Плутон.

— О! — каза Джорджи, без да е ни най-малко заинтригувана.

— Но тази е историческа. И мисля, че е доста добра. Този Брайстоун е странен тип, всъщност той е нещо като институция тук. Никога не подлага материала си на работно обсъждане, никога не взема комисионни, нито работи с актьори по фестивали, за да популяризира творчеството си. Просто изниква от най-тъмните дълбини на Дорсет с нова пиеса, а след това се оттегля.

— Мога да докарвам английските акценти — настоя Джорджи. — Хайде, откъде е тя? Йоркшър? Мидландс? — Тя опита най-добрия си дербишърски акцент: — „О, ми’ичка, ръкавиците ми са се затрили“ и „Да ти направя ли една ’убава чашка чай?“

— По-сложно е — каза Греъм. — Всъщност е била ирландка, но…

Ирландка. „Ела тука, девойче, и ми седни на коляното.“ Гласът на баща й незабавно изникна в ума й, изпълвайки я с онази примесена с топлота болка, която винаги придружаваше спомена за него.

— Ирландски акцент — каза тя тихо. — Определено мога да докарам ирландския акцент.

Греъм клатеше глава:

— Невъзможно. Никога няма да я дадат на американка. Ти не си запозната с образа. Дори не знаеш коя е тя.

— Престани да се държиш така надуто, Греъм. Готова съм да се хвана на бас, че половината хора тук вътре не знаят коя е тази мисис, как й беше името.

— Джордън.

— Коя е тази мисис Джордън.

— Плюс това — каза Греъм, като смени темата — това е невероятно трудна и натоварваща роля.

— Правила съм моноспектакли й преди, — каза Джорджи. — Правила съм „Красавицата от Амхърст“, ако искаш да си говорим за трудни и тежки роли.

— Емили Дикинсън, — каза Греъм. — Откачена старица.

— Ролята на Емили Дикинсън промени живота ми — каза Джорджи.

— Откачена стара мома, — подразни я Греъм.

Тя не постигна нищо с него, но докато се хранеха, си говореха и наваксваха с информация за годините, през които не се бяха виждали, а тя непрекъснато поглеждаше към ръкописа под стола му. Наричаше се „Жената на Шекспир“.

Когато едно от многобройните позвънявания на мобилния му телефон принуди Греъм да излезе навън, Джорджи грабна сценария и го натъпка в чантата си, докато той крачеше пред витрината на ресторанта и крещеше нещо, като размахваше ръце.