Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (14)

Докато Джорджи и аз бяхме навън онази вечер, Фъргъс скъса тетрадката си по краснопис.

— Не мога да го направя както трябва — каза той за малката буква „г“, и се хвърли на пода.

Когато се прибрахме, Ема сипеше извинения, като кършеше ръце и се присвиваше, сякаш изплашена, че ще обвиним нея за съсипаната тетрадка.

— Тъкмо вадех нещо от фурната — каза тя, — и докато се обърна да го погледна, вече я беше разкъсал на две.

— Не си виновна ти — каза Джорджи. — Мразя това училище.

— Той изобщо не поиска да говори с мен за това — каза Ема. — Но по-късно изглеждаше напълно щастлив.

Джорджи ме погледна с изражение, което беше едновременно наскърбено и умолително.

— Трябва да разбереш от какво е разстроен — каза тя. — Говори с него.

— Той е петгодишно момче. Няма да проговори.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да проговори“? Та той никога не престава да говори.

— Не и за смислени неща.

— Това изобщо не е типично за него. Лиам — да. Дори Джак — той би го сметнал за страхотна шега. Но Фъргъс никога не би унищожил книга. Твърде сериозен и послушен е. Това училище го кара да се смята за лош. Той вече има чувството, че изостава, а сега и майка му го изостави.

— Отпусни се — казах й. — Не е толкова сериозно. Следващият ден беше събота, и когато момчетата ни събудиха рано, решихме да заведем всички да плуват. Фъргъс се беше научил да плува през лятото, и в басейна у него се появяваше една сдържана увереност, която не можех да забележа никъде другаде в живота му. Помислих си, че ако се съсредоточи върху плуването, може да прояви обичайната си приказлива същност и ще мога да успея да измъкна от него някаква информация.

Той не бързаше да влезе. Потопи палеца на крака си във водата и поклати глава, после се приближи, сякаш подмамен от някакъв невидим свой двойник. Спря, позамисли се, почака, а после започна бавно да се потапя във водата.

Толкова много ми напомняше за самия мен на същата възраст — което значи, че ме болеше за него. Той беше такова дете, каквото някога бях и аз — винаги наблюдаваше да види как го правеха всички останали, преди да опита сам. По-често наблюдаваше как се забавляват останалите, отколкото да се забавлява сам. И всъщност не възразяваше особено срещу това.

— Имаш ли някакъв проблем в училище? — попитах, след като успя да влезе в басейна. Звучах като американски татко в специалното време след училище.

— Не — отговори той, удивен от въпроса. — Обичам училището.

— Защо си скъса тетрадката? — попитах.

Той се завъртя във водата, после се гмурна и ме оплиска.

— Не обичам койотите — каза, когато излезе на повърхността да си поеме въздух. — Койотите са страховити.

Гмурна се отново.

— Какво означава това, по дяволите? — обърнах се към момчето под водата, с подозрението, че това беше мистериозната му шифрована фраза, означаваща: „Млъквай, тате“.

Млъкнах и заплувах с него към плиткия край, където Джорджи се опитваше да овладее близнаците, които носеха спасителни пояси с крилца за ръцете и се чувстваха неуязвими.

Фъргъс, в постоянна връзка със своя двойник, започна да се упражнява в скокове във вода с прибрани крака.

След като се показа отново, аз го сграбчих, карайки го да се разкикоти, като се престорих, че ще го хвърля в басейна. Вдигнах го над себе си, като с лекота балансирах слабите му ребра и петгодишното му телце върху дланта си. Винаги мислех за него като за моето голямо момче, но той беше все още толкова дребен и крехък, и толкова нуждаещ се от закрилата ми.

— Моето момче — прошепнах, като го притиснах по-плътно към себе си.

Той увисна на врата ми.

— Татко — каза, — някои учители са жестоки, нали? Ако вършиш най-доброто, на което си способен, е жестоко да ти казват: „Това е безобразно писане“, нали?

Джорджи, дочувайки разговора ни, ме погледна с измъчено изражение и плесна с длан по водата.

После трябваше да изкрещи на Лиам, за дето риташе Джак.

Буйните, безразсъдни близнаци: понякога дълбоко в себе си те сигурно вярваха, че ако единият умре, другият ще продължи. Те се имаха един друг, докато всичко, което Фъргъс имаше, беше неговото кълбо от съмнения.

* * *

Джорджи отиде да говори с учителката на Фъргъс в понеделник сутринта преди репетиция.

— Не съм изненадана — каза мис Джоун, след като изслуша разказа на Джорджи. — Бих казала, че отношението му към молива е доста противоречиво.

— Той казва, че вече не му позволявате да пише старата си буква „г“.

— Той правеше всичките си букви главни. На практика трябваше да го учим на правилното оформяне на буквите. — После учителката заговори за проблема на Фъргъс, буквите „б“ и „г“, произнасяни не като „бе“ и „ге“, а фонетично, като „бъ“ и „гъ“. Каза на Джорджи: — От помощ ще е, ако упражнявате буквите с него. Покажете му движението при произнасяне на „бъ“ и „гъ“ и дългия звук „е“. Тогава ще започне да схваща идеята. — Тя въздъхна. — В известно отношение е твърде късно за писането на печатните букви, но определено имаме шанс със слятото писане.

— Твърде късно ли? Та той е само на пет.

— Да, но малко изостава от другите деца, разбирате ли. Онези, които са с нас от тригодишна възраст, и дори от възраст две години и девет месеца, не са имали шанс да усвоят никакви лоши навици.

— Да ги хванем, докато са малки, а? — попита Джорджи. Без съмнение, мис Джоун предпочете да пренебрегне сарказма. Кимна енергично:

— Определено помага — каза тя. — Обикновено не приемаме нови деца на тази възраст, защото често откриваме, че не отговарят на нашия стандарт.

— Стандарт? — попита Джорджи. — Не говорим за коли, слизащи от лентата на конвейера. — Когато мис Джоун не отговори, Джорджи каза: — Нали?

— Вижте — каза мис Джоун, като затършува из бюрото си, за да покаже на Джорджи нещо друго. — Наистина всичко е въпрос на контрол върху молива. Можете да го видите по начина, по който оцветява. — Тя подаде на Джорджи да види един печален пример — страница с оцветени от Фъргъс зеленчуци, с толкова слабо положени сенки, че линиите на цветния молив едва се виждаха. — Като пренебрегнете за миг факта, че е оцветил всички зеленчуци в погрешните цветове, ще видите, че не проявява абсолютно никакво зачитане към контурите.

— Но у дома от него едва ли щеше дори да се очаква вече да държи молив — каза Джорджи. — Щеше все още да си играе с конструктор по цял ден.

— Наистина — промърмори мис Джоун, толкова забележително незаинтересувана, че Джорджи избухна в сълзи. Когато липсваше емоция, Джорджи винаги с удоволствие я осигуряваше на всички. Мис Джоун беше принудена да й подаде книжна носна кърпичка.

— Съжалявам — каза Джорджи. — Просто никога не са се сблъсквали с това, майка им да работи така, не и всеки ден, не и по този все поглъщащ начин. Свикнали са да ме имат на разположение у дома, а сега имаме тази бавачка и живеем в нова къща, в нова страна. Просто животът им се промени толкова много.

— О, момчетата свикнаха доста бързо — каза любезно мис Джоун. — Децата са забележително гъвкави, знаете ли. Не бих се тревожила за това, ако бях на ваше място.

Обикновено Джорджи мразеше, когато хората казваха, че децата са гъвкави и се приспособяват лесно. Струваше й се, че това всъщност означава: Докато проумеят колко много сме ги прецакали, вече няма ние да плащаме сметките за терапията. Но тонът на мис Джоун беше убедително успокоителен, и Джорджи реши да й повярва. Момчетата наистина изглеждаха добре, облечени в училищните си униформи, докато се учеха да си завързват вратовръзките, оставяйки едно тичане в парка след училище да замести играта им на тайни шпиони в задния двор.

Тя знаеше, че взема проблемите на децата си твърде присърце, но не можеше да се сдържи. Вероятно никоя друга майка не би се разплакала наистина заради това, че синът и няма контрол върху молива си. Докато седеше там с мис Джоун, на Джорджи й беше толкова мъчно за Фъргъс, че й се струваше, че ще припадне. Знаеше, че той е точно от другата страна на стената, и въпреки това разстоянието й се струваше по-голямо, отколкото когато беше далече, в театъра в Северен Лондон. Фъргъс беше нейната мила, тъжна, стара душица, Този Фъргъс — толкова много беше искала да го кръсти на баща си, и въпреки това понякога й се струваше, че заради общото име, скръбта по баща й обгръщаше като саван и малкия й син.

Когато се раздели с мис Джоун — без нищо да е истински решено — Джорджи надникна в класната стая на Фъргъс. Той стоеше тихо под строй заедно със съучениците си, готов да излезе навън за междучасието. Не се кикотеше и не бъбреше, но и не изглеждаше нещастен. Когато се обърна да последва редицата навън, тя видя раменете му да увисват подчертано, почти преувеличено, и едва се сдържа да не го грабне в прегръдките си и да избяга с него.

Но трябваше да върви — вече бе закъсняла за репетиция. Плъзгайки се зад вратата, тя беше на не повече от две стъпки от Фъргъс, когато той и класът му минаха покрай нея. Пребори се с порива да протегне ръка и да приглади сладките му кафяви къдрици. Изпита абсурдното предчувствие, че той си отива от нея завинаги и че ако си тръгне, за да отиде в театъра, няма да го види никога повече.

Когато най-сетне забърза към метрото, се почувства нещастна, задето го оставя там, стори й се напълно нередно, но трябваше да се отърси от това чувство, да изтласка образа на увисналите рамене на Фъргъс възможно най-далече, за да призове в себе си онова, което й беше нужно, за да се върне в света на мисис Джордън.

 

 

Те ме обожаваха, мис Уилямс.

Обожаваха ме.

Но след като напуснах Ричард Форд заради херцога, освен това ми се подиграваха. Не позволяваха на една актриса личен живот, нито предоставяха този лукс на един кралски син. Как беше онзи ужасен куплет? О, да:

На Джордън кавалерът щом замисля

На приходите театрални как да сложи днес ръка,

То някои най-дръзко тук се питат:

Той нея ли издържа, или него — тя.

Карикатурите бяха съкрушителни. О, мис Уилямс, няма да повярвате какво рисуваха. Беше ужасно злополучен обрат на съдбата, че по онова време нощното гърне се наричаше „Джордън“, защото непрекъснато рисуваха херцога с нощно гърне на главата. Публичната Джордън, казваха те, достъпна за всички.

Виждате ли? Сега дори аз се смея. Ужасно остроумни бяха тези сатирици. Заради това, че бях толкова добра в професията си, винаги съм имала много врагове, но до тогава естеството им беше ограничено до хора от същата професия. Сега сатириците се бяха заловили за работа, и тъй като не можеха да ми намерят недостатък като актриса, се хващаха за всяка възможност да ме оскърбят като жена.

Бях в състояние да се усмихвам на остроумието им, докато станаха много жестоки, и то неоснователно, като твърдяха, че съм изоставила трите си дъщери, за да бъда с херцога. Това обвинение ме нарани изключително много: всичко друго очаквах напълно, и бях подготвена за него, но моите момичета бяха само на девет, четири и две години, и нищо не можеше да ме накара да прекъсна тези крехки връзки.

Злобата продължаваше да бушува, и един ден ми стана толкова зле, че бях наистина принудена да пропусна няколко представления в „Хеймаркет“. Когато се върнах в театъра, играейки Роксалана в „Султанът“, бях посрещната с дюдюкане и съскане. Продължих да играя ролята си и дори когато започнаха да ми крещят, отказах да сляза от сцената, а вместо това предпочетох да изляза за малко от образа на героинята и да се обърна директно към публиката, ето така:

Дами и господа, бих се смятала напълно недостойна за вашата благосклонност, ако дори най-дребната проява на обществено неодобрение не ме засягаше много осезаемо. Тъй като имах честта и щастието да ви доставя радост, аз постоянно се стремя да заслужа вашето одобрение.

Нищо не може да е по-жестоко и необосновано от инсинуацията, че съм отсъствала от театъра, по каквато и да е друга причина, освен истинска неспособност, породена от болест, за да изпълня ролята си в забавлението. Вярвам, че съм под закрилата на обществото и отговарям пред вас, и негодувам срещу намека, че не приемам професията си сериозно.

Ако успеете да ме прогоните от тази професия, ще ми отнемете единствения доход, който имам или възнамерявам да имам, печалбата от който, както от миналото, така и от бъдещето, вече съм определила за децата си.

Те ме изслушаха, мис Уилямс. Подигравките и съскането утихнаха: моята реч отново ги беше привлякла на моя страна и всичко беше наред.

Стана много трудно да понасям онова, което обществото имаше да каже за живота ми и започнах да си мисля, че може би е за предпочитане да се отделя от херцога, както заради професията, така и заради децата си. Не можех да реша какъв начин на действие да предприема, мис Уилямс, но докато решавах, почувствах онези леки пърхащи движения — така познати след всичките пъти, когато вече бях ставала майка, и въпреки това винаги придружени от миг на озадачаване преди пълното осъзнаване — а след това разбрах какво трябваше да направя по отношение на херцога.

* * *

И след като репетицията за деня беше приключила, докато авторът се усмихваше, а режисьорката успя да кимне великодушно, Джорджи се почувства въодушевена, влюбена в този образ, в този живот, който имаше сега, влюбена в него, и изпълнена с нежелание да го остави зад гърба си, за да се прибере вкъщи за вечерта.

 

 

Първото ни дете, Джордж, дойде на бял свят през първия месец на 1794 г. Раждането не беше лесно, но той беше в идеално здраве и аз го кърмих пет месеца у дома, а после, когато се върнах на сцената, го държах при себе си в театъра.

Шеридън беше толкова облекчен от завръщането ми, че ми предложи нов договор и прояви голяма щедрост при изготвянето му. Сега щях да играя, да пея и да представям всеки образ в продължение на пет години за трийсет гвинеи на седмица.

Шеридън искаше за начало да изиграя ролята на Розалинда и аз казах: „Сериозно ли очаквате от мен да се вмъкна в тези бричове?“. Разбира се, че очакваше! Колко обичаше винаги публиката да ме вижда преоблечена като момче!

Ах, Розалинда! Тя ми вдъхна такъв живот. Не бих могла да се справя без нея.

А херцогът? Той ми правеше такива очарователни любовни признания. Колко щастлива бях и как се ласкаех, че безкрайно нежната му любов не стихва с времето. Моето сърце и моето щастие бяха в негова власт, мис Уилямс, а искрено мога да добавя — и животът ми също, понеже ми се струваше, че ако той престане да ме обича, аз трябва да престана да живея.

Тогава реших, че няма да се откажа нито от херцога, нито от сцената.

Година след раждането на Джордж се появи Софи, а едва се бях върнала на сцената, когато третото дете на херцога вече беше на път да се присъедини към тези две скъпи създания. Мястото започваше да не достига за всички ни и херцогът възложи на сър Джон Соун да проектира едно допълнително крило в Кларънс Лодж. Но точно тогава кралят му направи един щедър и неочакван подарък. Той направи херцога надзорник на Буши Парк и титлата бе придружена от голямото имение Буши — къщата и нейните хиляда акра парк. Този подарък беше направен по възможно най-великодушния начин: беше връчен неприкрито и следователно беше най-висше благоволение.

Скъпият Буши! Никога през живота си не бях виждала такъв просторен, удобен дом. Беше красива къща, с прекрасни лъкатушещи коридори и достатъчно стаи на горния етаж за всички деца, които имахме и онези, които тепърва щяха да дойдат. Херцогът незабавно заговори за подобрения и започна, като престрои старите конюшни и промени колонадите. Соун получи нареждания да направи в къщата вана и душ.

Най-горещото ми желание беше да направя този дом приятен и удобен за херцога, и заедно с децата да изживеем там истинско голямо щастие. Настаних трите си по-големи дъщери при сестра ми Хестър на по-малко от четвърт миля оттам, а колкото до театъра, Дръри Лейн беше само на малко повече от два часа път с карета.

Как мога да ви опиша чудото, което представляваше Буши? Мога само да кажа, че се чувствах като Нел в „Гибелна опасност“, след като вълшебникът я преобразява от жена на беден обущар в богата господарка на имение:

Какви приятни сънища ми се явиха тази нощ! Стори ми се, че съм в Рая, върху ложе от теменужки и рози, и с най-милия съпруг до мен. Ха! Бога ми, къде ли съм сега? Какви са тези сладки аромати? Никоя градина през пролетта не може да се равнява с тях, нито току-що разцъфнали рози с утринната роса върху тях. В леглото ли съм? Чаршафите безспорно са копринени, никой лен не е бил никога толкова фин. Каква пъстра копринена роба имам? О, Небеса! Аз сънувам! И все пак, ако това е сън, не бих искала да се събудя отново. Със сигурност съм умряла миналата нощ и съм отишла в Рая, и това е той.

Буши се превърна в най-скъпия на сърцето ми дом, който съм познавала. Мис Скечли беше там и помни, нали, мис Скечли?

(Не, благодаря, мис Скечли, не искам повече чай. Не, нито хляб и мармалад точно сега. Над тази къща е надвиснал постоянен мрак и прогонва апетита ми. Благодаря, мис Скечли. Благодаря ви. Можете да си вървите.)

Но скъпият Буши! Слънчевата светлина струеше вътре, елените пасяха около нас, а почти всяка година се появяваше ново бебе, което изпълваше с раздразнение бедния Шеридън, който вдигаше ръце в отчаяние и питаше: „Защо трябва всичките да се раждат посред сезона?“.