Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (43)

Джорджи се върна в Лондон на другия ден. Бяхме се разбрали да отседне при Греъм, но да взема момчетата от училище всеки ден и да остава с тях в нашата къща, почти докато станеше време да се прибирам у дома. Това все пак беше някакво решение. Разбира се, че не можех да държа момчетата далече от майка им. Сега не мога да си спомня правдоподобно какво им казахме — нещо за късни представления, ранни сутрешни репетиции, нещо в смисъл че Джорджи трябва да остане другаде. Кой знае какви лъжи сме им сервирали? Те бяха умни момчета. Знаеха, че има нещо дълбоко нередно.

Преди да замине за Дорсет в края на седмицата, Джорджи настоя да поговори с мен лично и аз се съгласих. Изпитвах нелепа нервност, че ще я видя. Крачех по пресечките около ресторанта, където трябваше да се срещнем, опитвайки се, противно на природата си, да закъснея, да стоя надалече, докато се убедя, че тя вече е там. Исках някак си да я видя пръв, да я наблюдавам през витрината на ресторанта, докато се приближавам, и да я гледам изучаващо, преди тя да ме забележи.

Когато минах за трети път, тя беше там, седнала на маса до прозореца. Грижливо облечена, красива и с малко уморен вид, тя седеше с изправен гръб, разглеждайки подробно менюто, сякаш то съдържаше разковничето към някаква тайна, която тя копнееше да узнае. Почувствах как в гърлото ми се надига леко ридание, докато я гледах, и почти сякаш бе чула този странен задавен шум през стъклото, тя вдигна очи. Усмихна ми се сияйно и аз осъзнах, че именно на това се надявах — да видя лицето й, блеснало от дребното събитие, че очите й се спират върху мен. За миг всичко изчезна, и бях убеден, че да карам това изражение да се появява на лицето й отново и отново, вероятно беше най-доброто ми основание да съм жив.

Влязох, провирайки се грубо покрай управителката, която искаше да поеме палтото ми, и отидох право при Джорджи. През това време тя вече се беше изправила и се усмихваше: протегна ръце към мен. Когато не се вцепених или отдръпнах, както обикновено, тя се сгуши в мен и остана така.

Всичко, което исках да направя, беше да продължа да я прегръщам, а не да спирам; изобщо да не ми се налага да започвам разговор, който можеше да завърши единствено с горчивина, гняв и съжаление.

Когато все пак заговорих, избрах безопасна тема. Избрах децата.

— Как беше? — попитах. — Да ги видиш?

— Страхотно! — възкликна тя. — Господи, толкова много ми липсваха. Имах чувството, че съм отсъствала цяла година.

— Лиам каза ли ти, че е вкарал гол?

— Наистина ли? — попита тя. — Не ми каза. — Изражението й ми беше толкова познато — сякаш току-що се беше събудила и всеки момент щеше да започне да си блъска главата над някоя сложна задача по ядрена физика. От смущението избухна огромна усмивка. — Наистина ли?

— Да, първият му изобщо. Трябва да го казваш така — изобщо. Той беше толкова горд.

— Аз също — каза тя. — Предполагам, че магьосникът Тибод, който умее да предизвиква повръщане, е изгубил част от магическите си сили?

— Всъщност не е — казах. — В невероятен прилив на късмет, обаче, силите на Лиам се оказали „по-магически“. Това е обяснението, което получих, във всеки случай.

— О! — каза тя. — Защо не ми е казал? Те никога не ми казват нищо. Трябва да чуеш телефонните ни разговори, докато ме няма! Те просто през цялото време си предават телефона един на друг, и никой не казва нищо особено. Фъргъс непрекъснато пита: „Кога се прибираш у дома?“ с онзи съвършено безизразен тон, сякаш изобщо не го е грижа. А Джак се смее или издава пърдящи звуци и повтаря: „Какво? Какво? Какво? Какво?“ отново и отново, и така или иначе никога не слуша отговорите. В крайна сметка говоря повече с Ема, отколкото с някой друг, а тя е почти толкова лоша, колкото и те. — Тук Джорджи имитира йоркширския акцент на Ема: „Сега нека само да пъхна това във фурната, и после ще помогна на Фъргъс по математика, нали, Фъргъс?“ — Приключила монолога си, Джорджи ме погледна, усмихната, очаквайки реакция. Внезапно се почувствах изстинал, сякаш близостта й бе нежелана.

Замълчахме, докато сервитьорката се появи и си поръчахме предястия и бутилка вино. Смених темата.

— Как е пиесата? — попитах.

— О! — каза тя. Отначало си помислих, че изпитва пълна неохота да говори за това, защото искаше да докаже, че сега семейството е в центъра на живота й, а работата й е просто между другото. Когато попита: „Първо лошата или първо добрата новина?“ осъзнах, че има да ми казва нещо друго.

— Която предпочиташ — казах.

— Добре — каза тя. — Ще я представя, както ми я представиха на мен. Променили са финала на пиесата.

Множествено число, значи — Пиърс.

— О, така ли? — попитах.

— Да. Сега е по-вдъхновяващ, по-верен на актрисата мисис Джордън. Знаеш как се борех за това през цялото време.

— Хубаво — успях да кажа, докато в същото време ми се искаше да се нахвърля гневно срещу нея. За това, че можеше да говори за работа, че наистина говореше за него. Бях попитал и тя отговаряше, но тепърва започвах да научавам какво може да извади един подобен разговор от мен.

— Другата част от добрата новина е, че имат човек, който иска да продуцира шоуто в Уест Енд — каза Джорджи.

— Страхотно — казах безучастно, с уста, суха като пясък. Майната му, можех да кажа, и да съм онзи, който става от масата и си тръгва. Вместо това вдигнах чашата си и отпих малко вино.

— Това обаче е пряко свързано с лошата новина. — Тя присви устни. — Няма да запазя ролята. Не могат да намерят толкова публика за женски моноспектакъл, освен ако не е някоя невероятно прочута актриса. — Тя сведе очи, забила поглед в хляба в чинията си, после ги вдигна колебливо към мен. — А в случай че не си забелязал, аз не съм невероятно прочута.

— Съжалявам — казах.

— Благодаря ти — каза тя, като умишлено ми показа, че не приема за даденост нищо, което казвам. — Предложиха ми дубльорство — каза бавно.

— О — казах, после направих пауза и попитах: — Какво смяташ да правиш?

— За кое? — попита тя, сякаш рязко изтръгната от друг разговор.

— По въпроса с дубльорството.

— Не знам — каза тя. — Мисис Джордън. Иска ми се да я запазя, парите не са лоши, но… — Очите й приеха скромно и смирено изражение, което нямаше нищо общо с действителната й същност. — Много неща зависят от теб — каза тя.

— О, хайде стига — казах. — Не си мисли, че като ме натовариш с отговорността за кариерата си, това ще оправи всичко. — Това бяха първите горчиви думи, които изричах през цялата вечер, и с тях се появи и непреодолима досада, която се завъртя около собствената си ос, и утрои, а поле учетвори враждебността, която вече се бе установила на масата.

Досещах се, че тя иска да смени темата, но беше като по време на война — нямаше друга тема. След миг тя каза:

— Това, което искам да кажа, е, че съм готова да се откажа от всичко, ако ми простиш.

— Наистина ли? — казах. — Всичко? Опасно е да заявиш подобно нещо.

— Наистина го мисля — каза тя.

— Не, не го мислиш — казах. — Ако бях такова ценно удобство, щеше да се погрижиш да запазиш мен на първо място.

Тя се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Ти си това, което искам — каза. — Ти и момчетата. Не искам да те загубя, Питър, за бога. Погледни всичко, което имаме заедно.

— Значи съм част от някакъв пакет? — попитах. — „Всичко“. Изпълненият с обожание съпруг и малките момчета с вид на херувимчета, които чакат зад кулисите.

— Питър, моля те.

— Не ти вярвам, Джорджи. Не мога да ти повярвам. Защо би се отказала от всичко? Това е единственото място, на което си щастлива. Видях го с очите си.

Чаках да чуя как ми противоречи. Надявах се на това.

Докато я чаках да заговори, не правех нищо друго, освен да изучавам лицето й.

И тогава, по начина, по който изведнъж може да се окаже, че в една история, която дълго сте възприемали с един смисъл, всъщност е имало съвсем друг, тя каза:

— Истината е, Питър, че може никога повече да не получа толкова добра роля като тази, но трябва да прекарам остатъка от живота си, като се опитвам.

Вместо разочарование, думите й ми донесоха прекрасно облекчение. Поне веднъж знаех, че казва истината. Картите бяха открити. Тя можеше да прибегне до героични мерки, ако смяташе, че като го направи, може да ме задържи. Но дори мисис Джордън й беше показала, че да се откажеш от работата, която обичаш, заради любимия мъж, не е отговор. Може би истината беше, че бях най-щастлив, когато бяхме в Ню Джърси, защото нямаше режисьори или драматурзи, или други актьори, с които да си съпернича за нея, нямаше публика, освен мен. А тя беше най-щастлива…

И двамата знаехме точно кога беше най-щастлива.

— Беше толкова по-лесно, когато и двамата просто имахме работата си — каза тя. — В Ню Йорк. Твоето писане. Моята актьорска професия. Просто да се събуждаме всеки ден с тази мисъл в умовете си.

— Да, и колко сме закъсали с парите.

— И онзи ужасяващ проблем с мишките.

— И пълчищата хлебарки.

Усмихнах й се в отговор, готов в този миг да пожертвам десетилетия от живота си, за да бъда отново зад неизмазаните тухлени стени на онзи мъничък апартамент без асансьор.

Да започна всичко отначало. Запитах се как се беше получило така, че толкова много привидно разумни решения, взети през годините, ни бяха отвели толкова далече оттам.

— Мога да се справя и с двете, Питър — каза Джорджи. — Знам, че мога. Това беше нещо отделно, тази история с Пиърс. Изгубих си ума. Нямам оправдания. Но е свършено, кълна ти се в това, и ако ми дадеш шанс, ще ти се реванширам. — Беше хванала ръката ми и се навеждаше над масата към мен. Толкова я желаех точно тогава.

— Не мога да спя — каза тя. — Не мога да ям. Не мога да оцелея без момчетата. Нуждая се от семейството ни. Просто се нуждая да ме приемеш обратно. — Очите й търсеха моите. — Това съм аз, Питър — каза тя. — Ето ме. Нищо не се е променило.

— Всичко се промени. — Говорех като под упойка — гъст нисък облак, който едновременно възпрепятстваше способността ми да мисля и ме поддържаше жив.

Поръчахме си нова бутилка вино, и аз открих, че се опитвам да си върна решимостта, студената дистанция, да изпразня сърцето си. Но не можех. То беше твърде изпълнено с Джорджи, тя беше навсякъде в него — всички тези години заедно, всички моменти, които единствено двамата с нея бяхме познали. Започнах да си мисля, че единственият начин да го понесем, беше да се опитаме отново да бъдем онези хора.

След вечеря, тя ми каза простичко: „Моля те“, със зашеметено изражение, с вид, сякаш се беше вкопчила в ръба на света, и тъй като я бях обичал толкова много, и защото още я обичах, намерих такси и я отведох у дома със себе си, и в леглото с мен, където се любихме за пръв път, откакто…

Откакто.

Борех се с него, докато се любех с нея, борех се с присъствието му, с неговия отпечатък върху тялото й, с миговете, когато той я беше докосвал и целувките, които беше оставил по кожата й. Борех се да почувствам същото към нея, плачех и оголвах зъби срещу шията й, докато накрая възбудата, моето евтино облекчение, взе връх и можех да остана там в нея, в леглото ни, и нейното тяло беше най-нежният ми дом.