Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (40)

През онази първа вечер след завръщането си в Дорсет, тя ми се обади веднага щом представлението свърши, сякаш за да докаже, че е сама в стаята си в „Блек Суон“, държи се добре, и се е отдала на покаяние.

— Сега това е истински моноспектакъл — каза тя, като се опитваше да звучи бодро. — Никол дойде за представлението тази вечер, но се върна в Лондон веднага след това. За нея това е окончателно. Вече подготвя следващата пиеса. По същество съм сама с екипа. — Нито дума за Пиърс. Бяха се споразумели той да не се появява, докато представлението продължава да се играе — поне това ми каза тя.

След кратко мълчание тя избълва:

— Иска ми се да бяхте дошли.

— Какво?

— Искам да кажа, всички — да бяхте дошли с мен. Да си починете. На момчетата ще им дойде добре малко прекъсване от училище — добави тя неубедително.

— Искаш да дойда на малка ваканция с теб? — чух се да питам.

— Просто да прекараме известно време заедно, Питър.

— Предполагам, че сигурно си самотна, след като любовникът ти го няма.

Беше ми омразен начинът, по който си говорехме, аз на нея — с противна смесица от сарказъм и самосъжаление, а тя на мен — със загрижена любезност, сякаш придумваше някое дете да рискува да излезе в големия, широк свят навън.

Колкото и жалки да бяха разговорите ни, не можех да не разговарям с нея. И двамата изпитвахме онова упорито желание да останем на телефона, ужасени, че ако затворим, всяко подобие на надежда за семейството ни ще изчезне. Бях се чувствал по този начин преди — не с Джорджи, а с първата си приятелка, Карен, моето гадже от родния ми град. След като заминах за колежа, вечер се връщах от библиотеката или някой от баровете в кампуса и й се обаждах. Оставахме на телефона с часове, дори когато никой от нас вече не можеше да измисли и каже дори една дума. Карен миеше коси в един салон за красота в Аледо, Илиной, а аз се сблъсквах за пръв път с Платон и Ницше в университета „Нортуестърн“, но да я оставя да си отиде, ми се струваше като проява на нелоялност към цялото ми минало. И затова продължавах да се обаждам, и цялата ни връзка, подобно на дългите ни телефонни разговори, се проточи далеч повече, отколкото трябваше.

Когато изглеждаше, че и двамата с Джорджи всеки момент ще заспим на телефона, ние се измъкнахме, без да се сбогуваме истински. Бях задрямал с телефона върху гърдите, а после рязко се събудих. Джорджи! Болката още си беше там, още имаше нужда от притъпяване, и аз слязох долу да си налея вино, а после се качих в стаята си, където включих малкия телевизор в спалнята и се запитах дали това беше печалното обобщение на онова, което отсега нататък щеше да бъде животът ми: да бъда зашеметяван отново и отново от онова, което беше направила, да изплувам от всеки рядък миг на сън или спокойствие, не само за да си го спомня, но и за да го почувствам наистина.

Какво щях да правя? Какво щях да правя? Чувствах се като увиснал на едно място, на което само тя ме беше поставила, и откъдето само аз можех да се измъкна.

— Мамо — чух да вика Джак. Рязко изключих телевизора и се качих до стаята на момчетата, където веднага ме удари миризмата — остра, солена, позната — макар той да не беше подмокрял леглото си през нощта вече повече от година.

— Всичко е наред — прошепнах, като се опитвах да го измъкна от мократа пижама и чаршафи. Той започна да трепери и аз му намерих чиста пижама. Беше като мъртва тежест в ръцете ми — все още спящ всъщност — и се затрудних, докато се оправя с него. Оставих го на пода, докато търсех чисти чаршафи, и той се сви на малко треперещо кълбо, с вирнат във въздуха задник. Всъщност не знаех къде да намеря чисти чаршафи, затова го отнесох надолу по стълбите в моята стая.

— Обичам те, тате — каза той, и ме целуна пламенно по устата. Откопчих ръчичките му, обвити около шията ми, и положих тялото му, вече сухо и топло, на онази страна от леглото, където спеше — или някога бе спала — Джорджи.

След раздялата ми с херцога, моята професия остана единственият начин да се спася от задлъжняването. Как се трупаха дълговете. По онова време бях в толкова неустановено положение, че можех с право да бъда наречена гражданка на света, защото всички места ми се струваха еднакви, стига там да можеха да се изкарат пари.

Играех добре в провинциите — Ексетър, Портсмут, Саутхемптън, Солсбсъри, Бат — но когато се върнах в Лондон, подготвяйки се за ролята на Виоланта е Ковънт Гардън, в „Таймс“ се появи много жестока статия. Запазих я, мис Уилямс, не заради вредата, която причини, а защото обичам прямотата и истината при всички обстоятелства, и не трябва да се опитвам да пропускам нищо от разказа си. Следователно, подобна нападка:

Каква доза публично одобрение трябва да се допуска спрямо някой, който не може да изпита никакво лично уважение? На чиито синове и дъщери сега — странно — е позволено да се движат сред почтените англичани, да бъдат приемани от Суверена, и да започнат да изпитват апетит за кралско покровителство, докато майка им се шляе — и й се позволява да прави това — от хамбар на хамбар и от град на град, опозорявайки изкуството, което упражнява, и посрамвайки двойно онези, в чиято власт би трябвало да е, да я изпратят обратно, в разкаяние и забвение?

О, мис Уилямс, след такава нападка от „Таймс“ изгубих надежда, че някога отново ще се появя на сцената. Сблъсквала съм се с враждебността на пресата и на обществото много пъти в живота си, но едно е да се сблъскваш с подобна враждебност, когато си млад. Аз бях на петдесет и една години, и тогава вече много уморена; вече нямах сила да отвърна на удара.

Докато се готвех да изляза на сцената онази вечер, краката толкова не ме държаха, че на моменти ми се струваше, че ще рухна. Страхувах се да направя обръщение към публиката, но не ми се наложи. Приветстваха ме с викове, „Браво!“ няколко пъти, преди още да заговоря, виждате ли, а когато репликата на един от другите актьори беше: „Имаш честно лице и не е нужно да се срамуваш да го покажеш, където и да е“, онази благословена публика избухна в невероятни аплодисменти.

Имах подкрепата и закрилата на зрителите. Не ги бях оскърбила по никакъв начин, като се завърнах в професията си. Нещо повече, постигнах пълен триумф над онзи злодей в „Таймс“: неговият циничен език беше от полза за мен като актриса. Сега открих, че в общото помещение за актьорите можеше и да се чувствам потисната, но в мига, щом кракът ми стъпеше на дъските на сцената, се възраждах. Започнах да чувствам, че актьорската ми професия ме поддържаше жива. Всъщност, тя ме предпазваше да не мисля.