Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (19)

Разходката до Кенууд бе дала тласък на Джорджи, беше й позволила едно ново надзъртане в душата на мисис Джордън, но веднага щом Никол се върна, тя почувства как увереността й отново започва да намалява.

Все още не можеше да изиграе както трябва последната сцена.

Последната сцена.

Сцената на смъртта.

Нямаше как да я пренебрегне. Независимо дали се хвърляше в шезлонга или се отпускаше в някой стол, или се просваше отчаяно насред сцената, пак си беше сцена на смъртта. Нищо не можеше да я спаси, докато не я извикат пред завесата.

Тя не можеше да почувства смъртта на Дора, защото Дора не й се струваше мъртва. След известно време стана ясно, че ще трябва да отиде във Франция, където беше починала Дора.

— Само си представи това — каза ми тя, — да кажа: „трябва да отида във Франция“, а после просто да мога да отида.

Не можехме да отлетим обратно до Щатите за Коледа, защото Джорджи имаше само една свободна от репетиции седмица, а по програма пиесата трябваше да се играе за първи път през втората седмица на януари. По-важното: тя се тревожеше, че ще изгуби инерция — да излезе от ролята за седмица можеше да е опасно. Затова прекарахме Коледа сами в Лондон, а на втория коледен ден заминахме да прекараме няколко дни в Париж.

Джорджи купи на момчетата еднакви сини палта с качулки и ги нагласи да позират като гаргойли^[1] пред „Нотр Дам“, с надеждата за хубава снимка, която да изпратим заедно със закъснелите коледни картички. Наредихме се на опашка в Лувъра да видим „Мона Лиза“, разходихме се с корабче по Сена, оставяхме момчетата да тичат из градините Тюйлери всеки следобед, за да изпуснат парата, след като приключехме с разглеждането на забележителностите за деня.

А после дойде време да отидем в Сен Клод. Произнасяше се „Сан Клу“, както научих, когато се опитах да купя билети за влака, убеден, че с повтарянето на „Сен Клод“ с високото, носово произношение, с което бихте го изрекли в Минесота, ще дам на френския продавач на билети ясно да разбере къде искам да отида.

Джорджи нямаше откъде да знае какво е представлявал Сен Клод през 1816 г., когато Дора Джордън е била там, но сега не беше нищо повече от престижно предградие на Париж, тихо и пълно с цветя, с неравни улици и хубав изглед към Айфеловата кула. За разлика от много стари градчета в Европа, където можете да си представите как просто смъквате няколко съвременни табели и отново връщате стария град, Сен Клод се беше модернизирал много успешно, като новата му архитектура и хипарски графики правеха невъзможно да се открие някаква следа от живота, който може би мисис Джордън бе водила там. Къщата, където бе умряла, беше съборена с булдозер преди цяла вечност. Дори гробът й беше преместен.

В една сива бурна сутрин излязохме от железопътната гара и тръгнахме по дългото, право авеню към по-новото гробище на градчето. Според Фъргъс, всяка къща, покрай която минавахме, приличаше все повече и повече на тази на Маделин. Джорджи купи няколко жълти цветя от един цветарски магазин, покрай който минахме по пътя.

Когато стигнахме гробището, на централния вход имаше надпис, който гласеше, че тамошният gardien (пазачът) ще се върне чак след час.

— Това гробище е малко — каза Джорджи. — Да се разделим и да потърсим надгробния камък на Дора.

— Само дето три пети от нас не могат да четат — отбелязах.

— Могат да опитат — каза Джорджи. — Колко трудно може да е? — Тя се обърна към момчетата и им каза какво да търсят. Написа „Джордън“ върху парче хартия, за което те се сбиха като за безплатна играчка от кутия с мюсли, затова и се наложи да го напише още два пъти.

— Ами ако някои от умрелите хора са призраци? — попита Джак.

— Не съществува такова нещо — каза му Джорджи. Фъргъс сложи длан върху ръката на Джорджи и каза тържествено:

— Ще намерим мисис Джордън, мамо. Дори това да е последното, което ще направим, ние ще намерим мисис Джордън.

Джорджи се хвърли на шията му, толкова влюбена в сина си в този миг.

Губихме момчетата много пъти, докато търсехме. Беше удивително колко бързо можеха да изчезнат и тримата, наистина да изчезнат зад някой от надгробните камъни, а след това да се материализират отново, докато спореха помежду си.

Джак притича и се вкопчи в мен:

— Татко, няма да вървя с Лиам. Лиам все се прави на призрак. Все ми вика Ууу! и ме плаши.

— Ти пръв ми каза Ууу! — каза Лиам.

— Не, ти! — каза Джак.

— Не, ти! — каза Лиам.

— Ууу! — казах аз, и те и двамата хукнаха, като пищяха и надаваха полуизплашен кикот.

Джорджи и аз продължихме да вървим безкрайно сред надгробните камъни, докато тя носеше букета с цветя.

Струваше ни се, че бяхме прочели надписите върху всички надгробни камъни по два или три пъти, и въпреки това след час още не бяхме намерили гроба на Дора.

Когато гробищният gardien се върна, Джорджи му каза: „Дора Джордън“ с нещо, което се надяваше да е френски акцент, и след дълга поредица от думи на френски, той каза на английски:

— Да, знам къде е тя.

Джорджи го последва нетърпеливо до гроба — явно най-старият камък в това съвременно, симетрично гробище. Беше изненадващо, че сме могли да го пропуснем: Дора Джордън, La plus grande interprete anglaise de la comedie.^[2]

Джорджи постоя пред камъка няколко минути, като се мръщеше и се опитваше да проумее дългия надпис на френски върху плочата. Тя постави жълтите цветя върху гроба и аз я попитах дали иска да се снима, но тя поклати глава. Когато се обърна към мен, забелязах набъбналия, стъкловиден полукръг на сълзите под очите й. Обвих ръце около нея и тя сгуши лице във врата ми.

— Просто ми липсва толкова много — каза тя, а после започна да се смее. — Господи, това звучи нелепо.

Отидохме до едно заведение за френски палачинки отсреща и си откупихме малко мир и спокойствие, като позволихме на момчетата да изсипят колкото искат пудра захар върху огромните си палачинки с лимонов пълнеж. Джорджи и аз си поръчахме пикантни палачинки и бутилка вино. Тя се поразведри, но беше мълчалива.

— Някакви идеи? — попитах я, след като бе минало известно време. Опитвах се по плахия си съпружески начин да покажа, че ме интересува какво мисли, но не искам да се натрапвам в творческия й процес.

— Не съм сигурна — каза тя. — Още не знам. — Виждах, че не е удовлетворена, и не особено доволна от разходката, но не ми казваше защо.

По-късно, докато се връщахме с влака в Париж, тя се взираше навън през прозореца, държейки спящия Лиам в скута си, като го гушкаше, сякаш беше още бебе.

Навярно за пръв път осъзнаваше колко ужасно много време беше минало, колко отдавна всъщност си беше отишла мисис Джордън. Това беше място за мъртва жена, докато онази мисис Джордън, която тя имаше нужда да открие, беше забележително жива.