Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Жена ми е вътре — изкрещях на първите хора, до които стигнах. Същото, което бях казал в кръчмата, на Барбара — Съпругата ми е там вътре, наглеждайте момчетата! — преди да хукна с бясна скорост към хамбара.

— Джорджи Конъли? — подвиквах непрекъснато. — Търся жена си. Виждали ли сте я? Джорджи Конъли. Тя е вътре. — Хората ме гледаха с окръглени очи, с бавно клатещи се глави, без да знаят какво да кажат. Исках да им изкрещя — крещях им, с глас, вече дрезгав и задъхан от дима и тичането, и крещенето. Всичко сякаш се случваше толкова бавно. Никой не ми казваше нито дума, или ако го правеха, то аз не ги чувах. Чувствах се като заключен в един от онези сънища, в които се опитвате да кажете нещо отчайващо важно, и въпреки това от устата ви не излиза и звук.

Едва след като се устремих напред и се приближих твърде много до огъня, един пожарникар ме забеляза. Сграбчи ме решително и ми каза да се върна.

— Жена ми е вътре — казах. — Жена ми.

— Вътре вече няма никой — каза той. — Измъкнахме всички.

— Сигурен ли сте? — попитах. — Къде е тя?

— Изпратихме всички нагоре към пътя, но виждате колко много хора са останали твърде близо. Тя във всеки случай ще е наблизо — ако изобщо е била вътре.

— Беше вътре — казах. — Участваше в представлението. — Започнах да гледам към всички хора, събрани наоколо. Беше най-тъмната част от нощта, но огънят излъчваше такава силна светлина, че всички бяха изцяло осветени. Виждах отчетливо всяко лице, без сенки.

— Трябва да избутаме тези хора назад — каза втори пожарникар на онзи, с когото говорех, и за пръв път забелязах горещината. Потях се, всички се потяхме. Колкото и далече да бяхме от хамбара — Сто фута? Двеста? — горещината ни застигаше.

Изглежда, че никого не го беше грижа. Всички се бяха съсредоточили върху горящия хамбар. Отвореният вход, от който бълваха пламъци, и сияещите високи тесни стреловидни прозорци отгоре придаваха на хамбара вид на гризач, на невестулка с тесни като цепки очи и голяма зурла — чудовищен, почти митичен звяр, който напада и на свой ред бива нападнат от мъжете с техните маркучи и оборудване. Бушуването на пламъците звучеше като вълни на разбунен океан, пукането и пращенето на онова, което беше вътре, потвърждаваше безусловната ожесточеност на огъня.

Хамбарът беше висок четирийсет фута, а пламъците се издигаха на почти два пъти по-голяма височина. Дори не бяха пламъци — по-скоро бяха като един пламък, като огромна стена — съвсем малко дим, само чист, бушуващ огън.

Защо не можех да я намеря? Нямаше да повярвам на пожарникарите, докато не я видех със собствените си очи. И въпреки това как можех да я намеря — беше пълен хаос, трийсет или четирийсет огнеборци, половин дузина пожарогасители и пожарни коли, тълпа от поне сто души, докато все повече и повече хора пристигаха да гледат пожара, въпреки че мъжете се мъчеха да изтикат всички назад.

Затичах към една линейка и заговорих един санитар.

— Не мога да намеря жена си — казах. — Джорджи Конъли. Виждали ли сте я?

— Не сме имали никакви ранени — каза той. — Никой не е откаран в болница.

— Сигурен ли сте?

— Евакуираха сградата за по-малко от минута — каза медикът. — Всички бяха добре.

— Но вдишването на дим? Той поклати глава:

— Измъкнаха всички навреме, приятел. Да ви кажа честно, димът не ви е големият проблем при пожар като този. При голямо открито пространство като това, вътре няма нищо, освен кислород. Дори ако случайно се окажете там, не бихте се тревожили точно за дима.

Очите ми се разтвориха широко, когато чух това. Бяха допуснали грешка, тя още беше там вътре, никой не ми казваше, или никой не знаеше. Представях си ужасяващи образи на Джорджи — горяща, овъглена — непоносими, неизразими с думи. Преглътнах с мъка, когато в тялото ми започна да се надига вълна от гадене.

Човекът долови тревогата ми.

— Казвам ти, човече, жена ти е добре. Единствената ни грижа е да спрем този пожар. Измъкнахме всички.

— Тя участваше в представлението — изрекох задавено. — Тя беше представлението.

— О, разбира се. Видях я да минава тук наблизо. Още беше в сценичния си костюм. Познах я, защото жена ми ме завлече — заведе ме — на представлението миналия уикенд. Няма за какво да се тревожите, сър. Тя е добре, ще я намерите. И сам бих ви помогнал да я откриете, но трябва да останем тук, в случай че имаме ранени.

Той ме тупна с яката си длан по рамото. Отдалечих се от линейката и продължих търсенето си, като оглеждах екипа, за да зърна познато лице.

— Жена ми… — продължавах да повтарям. Отказвах да повярвам, че е добре, докато не я вземех в прегръдките си.

— … непоносимо ми е да кажа на Пиърс — казваше някой, и аз познах гласа. — Той е в Лондон. Ще бъде напълно сломен. — Рязко извъртях глава и зърнах Никол в малка скупчена групичка хора.

— Джорджи — казах, като изтичах до нея. — Виждали ли сте Джорджи?

Никол стисна ръката ми.

— Тя е добре, не се тревожете. Беше с нас само преди минута. Не е ли ужасяващо?

— Как е възможно да гори? — попита друга жена. — Целият е от камък.

— Първо е съдържанието — каза Никол. — И само помислете за това. Всички колони, всички подпори, са от дърво. Имат късмет, че всъщност няма накъде да се разпростира. Няма близки сгради, нито много растителност.

— Питър!

Обърнах се, когато чух името си. Най-после беше Джорджи, и аз се хвърлих към нея.

— Толкова се уплаших — казах. — Не можех да те открия никъде.

— Имахме такъв късмет — каза Джорджи. — Че всички се измъкнаха навреме, имам предвид. О, Питър, беше ужасно. Отворих вратата на гримьорната си, и всичко избухна в пламъци. Всички онези завеси. Не знам какво стана. Не знам защо никой не е усетил мирис на дим. — Тя говореше бързо, с очи, стрелкащи се напред-назад върху пламъците. — Имахме такъв късмет — повтори.

— Помислих си, че си… — казах. — Помислих си — Господи! — Изкуствената й перука одраска бузата ми, сценичният грим се пръсна по якето ми, когато разперих ръце да покажа мащаба на всичко, което си мислех, че съм изгубил.

— Съжалявам — казах. — Толкова съжалявам. Внезапно тя се дръпна назад.

— Къде са момчетата? — попита.

— Още са в кръчмата — казах. — Помолих някого да ги наглежда.

— Трябва да бъда с тях — каза тя. — Господи, вероятно са ужасно уплашени.

— Да — казах. — Може да се каже, че тръгнах, без да им кажа нищо. Не исках да знаят.

Тръгнахме през полето към кръчмата, но двама огнеборци ни спряха почти веднага.

— Трябва да изведем всички ви на пътя — каза единият.

— Просто искаме да се върнем в кръчмата — казах.

— Не можем да ви позволим да прекосите полето. Шефът иска всички да се изтеглят назад. Идете нагоре до пътя и после прекосете оттам.

— Защо? — попита Джорджи. — Защо не можем просто да…

— Знаем точно как ще се държи един пожар като този — каза другият огнеборец. — Щом тези подпори се отделят от стените, покривът ще падне. Трябва да падне, и ни е нужно всички да са на безопасно разстояние, когато това стане. Затова не можем да изпратим никого вътре в хамбара, разбирате ли. Никого от нашите хора. Твърде е опасно. Принудени сме да се борим с пожара отвън. Имаме четирийсет души тук, и всичко, което можем да направим, е да го гледаме как гори. Това са сто тона каменни покривни плочи, които ще паднат.

Той поклати глава и ни накара да се раздвижим. Взаимно обгърнали се с ръце, забързахме към пътя. От двете му страни имаше дузини коли, а други се приближаваха и отбиваха встрани, за да могат хората да излязат и да наблюдават зрелището на пожара.

Чувствах се толкова готов да закрилям Джорджи, толкова свързан с нея, сякаш самият аз я бях спасил от горящия хамбар. С гръб към хамбара ни се струваше, че сме се отправили към къщи, към децата си, един към друг, към любовта.

Горещината и сълзите жилеха очите ми и аз ги стиснах здраво.

Точно когато стигнахме до пътя, видяхме малка спортна кола да се движи към нас с опасна скорост.

— Внимавайте — изкрещя някой. — Какво прави този? Хората се оттеглиха встрани от пътя, а после колата спря рязко. Шофьорската врата се отвори и от колата се показа руса глава. Беше Барбара, от кръчмата.

— Питър! — изкрещя тя. — Твоите момчета непрекъснато говорят за брат си. Не могат да го намерят никъде. Казват, че името му е Фъргъс. С теб ли е?