Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (45)

Онази вечер се прибрах вкъщи късно от делова вечеря. Джорджи се беше върнала в Дорсет, момчетата бяха в леглото, а Ема беше в дневната с палто на скута, с повече грим и облечена като за танци. Скочи на крака веднага щом влязох. Сигурно бях закъснял повече, отколкото очакваше, но се чувствах твърде изцеден, за да подхвана разговор или дори да се извиня. Внезапно и мимолетно ми хрумна, че сега Ема може и да не беше особено доволна от работата си. Може би сега работните й часове бяха твърде дълги, или изискванията — твърде големи, или поведението на момчетата напоследък й идваше в повече. Какво щях да правя, ако напуснеше? Бях изцяло зависим от нея. Трябваше да помисля как да се погрижа да е доволна, но това беше последното нещо, за което имах търпение точно тогава. Засипах я с благодарности, докато тя припряно си тръгваше, и през ума ми мина смътната мисъл да й повиша заплатата. За Бога, та тя беше толкова млада! В бъркотията, която Джорджи беше създала, сега семейството ми се крепеше благодарение на едно двайсетгодишно момиче.

Качих се горе да си съблека костюма, а после седнах на леглото, за да оставя пълното изтощение да ме залее. Денят ми се беше сторил толкова дълъг, толкова многопластов, сякаш изживян от шестима различни мъже. Кой мъж бях аз? Онзи, който, изглежда, беше приел съпругата си обратно в семейството тази сутрин, или онзи, който сега, забелязвайки часовника, който Джорджи беше забравила на нощната масичка, най-силно от всичко искаше да го запрати към стената и да разбие стъклото му?

Осъзнах, че сега това бе моята история — вече не тази на Джорджи — защото въпросът вече беше какво щях да правя аз, как щях да се държа, дали щях наистина да й простя или да намеря начин да я накарам да си плати. Повече от всичко не исках това да бъде моята история. Намирах за много по-лесно да разказвам нейната.

Заспах бързо, но късно през нощта бях събуден от Лиам, застанал до леглото ми.

— Мамо? Мамо? — каза той.

— Всичко е наред, Лиам — казах.

— Къде е мама? — попита той. — Къде е моята мама?

— Шшшт — казах, като го прегърнах, но той се дръпна.

— Мъчно ми е за мама — каза той, сякаш аз бях някаква случайна детегледачка, почти непознат човек.

— Ще се върне скоро — казах.

Отнесох го в леглото при мен, като се надявах, че ще заспи отново, но и двамата бяхме още будни, когато малко по-късно се появи Джак, треперещ и мокър. Ема беше забравила да му сложи памперс, или може би той и се беше съпротивлявал твърде силно и тя се беше предала.

— По дяволите — казах, — не пак. — Избутах го, за да му попреча да се покатери в леглото с подгизналата си от урина пижама, и може би се държах с него по-грубо, отколкото беше редно. Внезапно той запищя, все едно го убивах.

— Мама! — изплака той. — Искам си мама.

— О, Джаки — казах, навеждайки се да го прегърна. Той се отдръпна и заплака по-силно, а Лиам също заплака.

— Това е откачено, момчета — казах. — Толкова ли ви е мъчно за майка ви?

— Да, да, да! — извикаха те и ме прегърнаха.

— Добре, момчета — казах, преди да се разсъня достатъчно, за да си дам сметка какво казвам, — ще отидем да я видим.

— Да! — изкрещя Джак.

— Сега обратно в леглото — казах.

— Но ти каза, че можем да отидем да видим мама — каза той.

— Да — казах. — Но не точно сега. Сега е нощ.

— Но ти каза — настоя Джак, и устните му затрепериха.

— Не плачи — казах. — Моля те, не плачи. — Отчаянието в гласа ми сякаш ускори сълзите му, и аз го прегърнах уморено, като го люлеех напред-назад, чувствайки се, сякаш бях прекарал, и щях да прекарам, всяка нощ от живота си, утешавайки някого от синовете си.

Почувствах как мокротата от пижамата му се просмуква в моята.

— Трябва да те преоблечем — занареждах напевно. — Трябва да те преоблечем. — Той се държеше здраво, докато се опитвах да отскубна ръцете му от шията си, и аз го задърпах все по-силно, докато той накрая се пусна и се търкулна на пода.

Отново захълца жално. Бях влошил нещата, вместо да ги поправя, и той се извърна от мен. Лиам направи известно усилие да утеши брат си, а аз влязох в банята, за да се опитам да се овладея. Наплисках си лицето със студена вода и разтърках напрегнатата си, бледа челюст. Точно когато почувствах, че леко се успокоявам, дочух как успокояващият глас на Лиам стана заядлив, и когато влязох обратно в спалнята, открих момчетата на кълбо на пода.

— Престанете — казах, а после, по-високо: — Престанете веднага!

Момчетата почти не ме погледнаха. Чух няколко младежки гласа отвън на улицата — група момичета, които говореха и се смееха високо, докато се прибираха от клубовете.

— Престанете! — повторих. Гневът се надигна буйно в мен, и без да мисля, вдигнах часовника на Джорджи и го метнах с всичка сила към отворения прозорец на спалнята. Часовникът не излетя през прозореца, а вместо това удари стъклото отгоре с пукот, който беше достатъчно силен, за да накара момчетата да спрат да се боричкат.

— Какво стана? — попита Лиам. — Какъв беше този голям, голям трясък?

Сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам колко силно се бях разгневил, и колко бързо. Чувствах се детински, но по-добре, и в ума ми възкръсна споменът за един познат от колежа, който веднъж беше изписал с мръсни думи цялата кола на приятелката си, която му беше изневерила. Усещането беше страхотно, каза ми той след това, просто беше невероятно страхотно.

— Какво стана, тате? — попита Джак.

— Нищо — отговорих. — Абсолютно нищо.