Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (18)

Не проумявам — каза Джорджи. — Защо се е оттеглила?

— Той я е помолил. Той е мъж и бил кралска особа — каза Пиърс. — В Англия от периода на регентството и двете неща са били много основателни причини.

— Но тя е нещастна. Непоносимо й е да си стои у дома. — Джорджи се намръщи. „Новите ботуши на Фредълс са наистина превъзходни!“ — имитира я тя. — Тя умира, започва да полудява.

— Успяваш да го уловиш съвършено — каза Пиърс.

— Повярвай ми, преживяла съм го — каза Джорджи. — Двеста години по-късно, а си е все същото. Искаш да прекарваш с децата си всеки миг, и въпреки това да имаш удовлетворителен професионален живот.

Джорджи и Пиърс бяха прекарали целия следобед, репетирайки сцените в Буши. Сега, когато до премиерата на пиесата оставаха по-малко от три седмици, на Никол й се беше наложило да пропусне ден и половина репетиции, затова Пиърс беше поел задълженията й. Нетипично, и може би признак за това, до каква степен Никол боготвореше Пиърс, че го беше оставила да поеме режисьорската й роля, но тя не искаше Джорджи да изостава.

— Абсолютно съвършено — каза той. — Толкова съвършено, че предлагам утре да избягаме от репетиции и да направим малко проучване, свързано с периода.

— Например? — попита Джорджи.

— В Кенууд Хаус има един портрет, който наистина трябва да видиш — каза Пиърс. — Мисис Джордън като Виола. Ходила ли си?

— Не. Все си мисля да отида, но…

— О, мястото е прекрасно. На билото на Хампстед Хийт. Защо да не те чакам там, утре по обед, и да го погледнем заедно? — Погледът му беше спокоен, той й се усмихваше толкова топло, че за минута тя се почувства, сякаш бяха приятели и беше най-естественото нещо на света той да я покани някъде.

— Разбира се — каза тя бавно. — Защо не?

Досега Пиърс се беше държал с дистанцирана любезност, а Джорджи — почтително и малко свенливо. Дали това негово официално звучащо предложение щеше да е първата им любовна среща? Тя със сигурност не мислеше за това по този начин, иначе никога нямаше да ми каже за него, с гримаса и извъртане на очи: „Той иска да видя тази картина“.

Тя се приготви като за любовна среща: сложи червило, енергично разреса дългата си коса и я остави пусната, облече кафява велурена пола и блуза с цвят на слива, сложи високи велурени ботуши, които подчертаваха добре оформените й прасци и свършваха точно под прекрасните й заоблени колене.

Кенууд Хаус беше бяло имение, пълно с картини от холандски майстори и английски портретисти. Намираше се в такава идилична селска част от Лондон, че на Джорджи й се струваше, че е в провинцията. Поеха надолу по настлана с чакъл пътека към къщата и преминаха мълчаливо през нея, разглеждайки всички стаи, докато откриха картината, която Пиърс искаше да покаже на Джорджи. Беше малка, всъщност не особено забележителна, просто портрет на мисис Джордън, облечена като маскираната като момче Виола. Джорджи предпочиташе портретите в цял ръст, които беше виждала на други места — нарисуваното от художника изображение на цялостната жена й помагаше да се почувства физически свързана с мисис Джордън. Това беше просто една красива картина и тя каза това на Пиърс.

— Да, но това е една от най-прочутите й роли — контрира той. — Мисля, че за теб е важно да я видиш.

— Мисля, че просто не искаше да вършиш никаква работа днес — подкачи го тя — а не искаше да си имаш неприятности с Никол.

Когато той не го отрече, и двамата започнаха да се смеят.

— Ела — каза той, — да вървим да изгубим още малко време.

Излязоха от къщата и започнаха да се разхождат бавно из парка, като тръгнаха надолу по малка пътека, която се спускаше към езерото. Беше ранен следобед, но дните в средата на декември ставаха толкова къси, че сякаш вече почти настъпваше нощ. Джорджи затвори очи и се опита да си представи, че е в Буши. Къщите бяха приблизително на същата възраст и в подобен стил. Джорджи се беше опитала да посети Буши, който все още се намираше близо до двореца Хамптън Корт в южен Лондон, но сега той се използваше като някакво научно учреждение и беше затворен за посетители. Дори нюйоркската й настойчивост не беше успяла да й осигури достъп до къщата и тя се беше отказала след два опита, решавайки, че и без друго не иска да вижда любимия на мисис Джордън Буши, пълен с бюра и компютри.

Приключиха деня, като пиха заедно кафе в чайната на Кенууд Хаус. Това беше първият път досега, когато Джорджи седеше лице в лице с Пиърс — сама — и докато си играеше нервно с приборите върху масата, осъзна, че се чувстваше толкова уязвима, колкото понякога на сцената, когато репетираше за него, опитвайки се да направи нещата както трябва. За него: никога преди не беше работила по пиеса, в която присъствието на автора да се усеща толкова ясно. Усещаше неоспоримо сливане на създателя и творението, и безумно силна потребност да го удовлетвори.

— Как се заинтересува от мисис Джордън, между другото? — реши да го попита тя.

Той се усмихна и разбърка кафето си, макар че не беше сложил в него сметана или захар.

— По сантиментални причини, може да се каже. Имам далечна родствена връзка с нея, знаеш ли.

— Не, не знаех. Откъде да знам? Възможно ли е, защото не си ми казал? — Тя се усмихна, дразнейки го закачливо. Дали се усмихваше твърде много? Имаше чувството, че се усмихва твърде много.

— По майчина линия. Като деца, когато ставахме буйни или разигравахме драматични сцени, тя винаги казваше: „О, ето че в теб се проявява мисис Джордън“. Всъщност така и не разбрах, че мисис Джордън е реална личност. Смятах, че майка ми си я е измислила. „Това е проявлението на мисис Джордън в теб“. Мислех, че това е някакъв израз, нещо от рода на „Дяволът ме накара да го направя“. Или „Котката ти е отхапала езика“.

— Или „Просто в мен говори алкохолът“ — каза Джорджи. Това винаги беше една от любимите поговорки на баща й.

— Именно. Никой не беше особено горд с тази фамилна връзка. Да бъде прапраправнук на незаконното дете на някой крал, не е точно нещото, което човек би отпразнувал с едно излизане на вечеря. Едва когато полагах изпитите си по история за напреднали, се натъкнах на една препратка към Дора Джордън и открих, че е действителна личност. А чак много по-късно бях достатъчно голям, за да си дам сметка, че тя не е била просто една празноглава красавица, която си търси богат съпруг. Проумях, че тя вероятно е била най-хубавото нещо, което някога се е случвало на стария Уилям. Първо, той е бил плейбой, нехранимайко, и с не твърде блестящ ум. Тя е имала далеч по-благороден характер. Мила, добросърдечна, много великодушна и щедра. Пребивала се е от работа, за да печели пари за издръжката му, но мисля, че го е обичала искрено: ти не смяташ ли?

— Да — каза Джорджи, глупаво поласкана, че той я пита за мнението й.

— Знам как е изглеждало отстрани — той я е отхвърлил, когато е остаряла и надебеляла, и е изгубила онази привлекателна за възпроизводство външност…

— Онази привлекателна за възпроизводство външност? — остро попита Джорджи.

Пиърс й хвърли бърза усмивка:

— Съжалявам. Искам да кажа, отстрани нещата винаги изглеждат долни и ужасно изпълнени с клишета, но рядко стоят така, когато стигнеш до сърцевината на въпроса. Никога не става дума за нещо толкова просто като това, един мъж да зареже една жена. В това има нещо повече и аз исках да открия истинската история. — Той сложи ръка върху ръката на Джорджи и каза искрено: — Исках да разкажа истината за живота й.

Тя се взря в ръката му върху нейната. Почти й се струваше по-голямо прегрешение да я отмести, отколкото да я остави там. Никога преди не се беше намирала толкова близо до него физически, и затова си позволи един прилив на желание. Приятно, управляемо. Какво лошо имаше в това? Не отдръпна ръката си.

Прокашля се:

— Предполагам, може да се каже, че единственото, което е правел, е било да се чука с една звезда, докато тя, не знам… тя се е чукала с короната.

— Това би бил лесният начин да погледнеш на нещата, но дали щеше да продължи двайсет години? Всичко показва, че са имали много щастлив дом, изпитвали са силна привързаност един към друг и към децата си. Имах огромното и амбициозно желание да придам душа на техния романс.

— Което и си направил — каза тя.

— Наистина ли? Надявах се, Джорджи, но не съм толкова сигурен, че успях. — Джорджи осъзна, че се изчервява, когато той изрече името й, така, както би се почувствала в гимназията, откривайки, че някое момче, което харесва, наистина знае коя е. Трябва да прекратя това, мислеше си тя. Държа се като идиотка.

Пиърс продължи:

— Най-голямото предизвикателство, пред което се изправих с пиесата беше, че макар да разполагах с писмата й до него, стотици писма, не е запазено нито едно писмо от него до нея. Почувствала се е длъжна да ги върне на адвокатите и съветниците на херцога, след като я е напуснал, и вероятно всичките са били унищожени. Беше влудяващо да не знам с пълна сигурност дали я е обичал, защо я е напуснал, какво е чувствал след това по отношение на постъпката си.

— Нима фактът, че е запазил всичките й писма, не ти говори, че трябва да я е обичал?

Пиърс се усмихна и кимна:

— Такова е моето заключение, но в края на деня човек остава сам и с най-сполучливите си догадки.

— Наистина — каза Джорджи с усмивка.

Пиърс най-сетне отмести ръка от нейната, така небрежно, както я беше поставил там.

Дали вече се опитваше да я прелъсти? Беше уредил тази малка разходка, безопасна дневна среща на място, собственост на Националния Тръст, може би първият му внимателен ход към тази крайна цел. И все пак, когато мисля за този ден, когато вмъквам в него тази сцена, не съм толкова сигурен. Мисля си, че може да е преминала по друг начин, и може би ревнувам повече от разговора им за пиесата, отколкото от ръката му, отпуснала се за кратко върху нейната. Аз също съм писател, иска ми се да кажа, като се вмъквам в онзи притъмняващ декемврийски следобед в Кенууд Хаус, Джорджи, можеше да говориш с мен за тези неща.

— Какъв процес е това — каза Джорджи. — Ето я тази жена, която е живяла преди двеста години, а е трябвало ти да откриеш коя е била, за да напишеш пиесата, а сега аз отново трябва да открия коя е тя, съвсем отначало, за да мога да изиграя ролята.

— Ами, да. Това е театърът, в крайна сметка.

— Не — каза Джорджи. — Говоря за нещо друго. Това, което искам да кажа, е… всичко е повторно създаване. Нищо не е истинско. Всичко е… — Не можеше да му го обясни ясно й отново млъкна.

— Да не искаш да кажеш, че не съществува истина, а само версии?

— Ни най-малко — каза тя. — Нейният живот е имал своя истина. Само ти и аз имаме версии за нея.

— Много мило от твоя страна, Джорджи. Много непорочно. Но има десетки начини да гледаш на един живот. Тя е била жена със сложна личност. Обичала ли е херцога или не го е обичала? Дали децата й са й липсвали толкова много, колкото твърди? Всичко е въпрос на интерпретация.

— Именно — каза Джорджи. — Твоята и моята. Но тя е знаела коя е.

— Не и според Никол — каза Пиърс.

— Никол греши — очевидно — каза Джорджи. — Искам да кажа, знам, че трябва да се ангажираш с някакъв основен възглед за живота й. Ако ще пишеш за нея, ако аз ще я играя, ние имаме нужда от собствени версии, към които да се придържаме. Но под всичко това е истинската Дора Джордън, която никой от нас не познава.

Пиърс кимна:

— Мисля, че всеки, който се опитва да опише нечий живот, трябва да признае този факт в някакъв момент от процеса. Освен ако не притежаваш огромна доза безогледна арогантност, разбира се. Но наистина смятам, че ако успееш да стигнеш до централния конфликт…

— Основната мотивация на живота й… — отново го прекъсна Джорджи.

— … тогава си отдал дължимото на живота — довърши Пиърс. — Това е всичко, което целим ние, писателите.

— Но не ти ли се иска просто да можеше да се върнеш назад? — попита Джорджи, изпълвайки се с възбуда. — Да се върнеш и да поговориш с нея и просто да я попиташ всичките тези неща?

— Повече от всичко — каза Пиърс.

Без никаква истинска причина, Джорджи започна да се смее.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — каза тя. — Не знам. — Но все още се смееше, и той настоя:

— Какво?

— Просто въпросът е там, че… не знам, за мен ти изведнъж се превърна в триизмерен образ.

— Хубаво нещо за един драматург, бих казал.

— О, не — каза Джорджи. — На драматурзите им е позволено да бъдат двуизмерни. Повечето, които съм познавала, бяха такива.

— Колко си мила.

— Не, наистина. Става дума за нещо в процеса. Образите се нуждаят от актьор, който да им даде живот, и с драматурзите е почти същото.

— Това едва ли ще си ти, нали? — попита Пиърс, и закачливата ирония на гласа му си противоречеше с изражението в очите му. Тя се усмихна стеснително и сведе поглед към ръката, която бе поставил върху нейната само преди минути.

— Е — каза тя тихо след миг, — сега трябва да се прибирам вкъщи. Вкъщи при съпруга си. Вкъщи при живота си. Беше се насладила на тази фантазия за миг-два: сега беше време да я остави да си отиде.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Сигурна съм — каза тя, като се изправи. Пиърс също стана. Хвана я под ръка и я изведе навън. Небето бе завършило пътуването си към мрака за този следобед, и макар че тя го отричаше, той бе започнал своето нашествие в сърцето й.

 

 

Бях извън театъра два сезона — цели два сезона като господарка на Буши — а после родих Мели, десетото ми дете от херцога. Мина толкова добре, колкото можеше да се очаква — старият отговор във всички части на света в подобни случаи. Бях дарила херцога с пет момчета и пет момичета, и когато Мели беше на шест месеца, го убедих да ми позволи да се върна на Дръри Лейн.

Защо — питате, мис Уилямс? Само ако отговорът беше лесен, нямаше да ми се струва толкова тежко да задоволя любопитството ви.

Фани и Доди бяха вече на възраст за женене, виждате ли, и всяка имаше нужда от десет хиляди лири зестра. Междувременно, херцогът се беше провалил в опитите да си осигури пост във флота, но въпреки това продължаваше да има нужда от пари за подобренията, които правеше в Буши.

И все пак, парите не послужиха като единствена причина за завръщането ми на сцената. През двете години, в които се бях оттеглила, никой не ме беше забравил. Джон Баристър настоятелно ми изпращаше трагедии, но аз му казах, че макар ролите да бяха прекрасно написани, вече не мисля, че мога да направя услуга на себе си или на авторите, като поемам роли в трагедии. Открих, че смехът ми допада повече от плача.

Да, мис Уилямс, наистина си позволих да бъда отново съблазнена от комедията.

Когато се върнах, Шеридън намали надниците ми до трийсет лири на седмица. Бях наедряла толкова много, че почти обвинително ме наричаха закръглена, внушителна, пълна, сякаш можех да бъда нещо друго след раждането на тринайсет деца.

Бях на четирийсет и пет години, и все още играех Розалинда и Виола в мъжки дрехи. Отказвах да играя мисис Малапроп или старици във фарсовете. Просто не можех да го понеса.

Публиката все още идваше да ме види, мис Уилямс, обожателите се върнаха.

Хазлит казваше, че гласът ми бил като сладкия сок на зрялото грозде. Слава богу, че говореше за гласа ми, а не за тялото ми!

Чарлс Лам казваше, че съм привилегировано създание, изпратено да научи човечеството на това, от което то се нуждае най-много: радост. Жената на Шекспир — така ме наричаше той, защото моята Розалинда бе любима на Англия през тези почти двайсет години.

Изпитвах гордост от всички тези ласкателства, и да кажа, че бях лишена от талант като актриса, би означавало само да си прося комплимент. И въпреки това, за да съм искрена, мис Уилямс: докато виковете: „Бис“ отекваха многократно в залата, аз често се питах какво, в името на здравия разум, можеше да предизвика такова въодушевление у хората? Имаше много актриси, по-млади от мен, по-стройни от мен, с ум, далеч не толкова обременен, колкото бе моят, или колкото можех да се надявам да бъде.

В отговор мога само да кажа, че играех всяка роля естествено, това е всичко. Предпочитах да изричам репликите си така, че да изложа на показ по-скоро образа, отколкото поета. Знаех, че не разполагам с нищо повече от думите, които изричах, и въпреки това, щом овладеех езика на дадена роля, казвах на Господарката Природа: „Главата ми, ръцете ми, краката ми и всяка част от тялото ми, са на твое разположение“.

Не на мен, а на нея трябва да благодарят тези зрители за завръщането ми на сцената и за моите представления.