Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (24)

Хамбарът, превърнат в театър.

Театърът „Тайт Барн“ в Дорсет, където Джорджи щеше да представя „Жената на Шекспир“ през следващите пет уикенда.

Намираше се насред полето, далече от пътя, заобиколен отвсякъде от зелена английска ливада. Нямаше други стопански сгради, беше самотен и великолепен, от обветрени сиви камъни, издигащ се от земята почти с размерите на крепост. Наричаха го „Хамбарът“, но беше по-просторен от всеки хамбар, който Джорджи беше виждала някога. Конструкцията му беше неимоверно семпла — дълъг правоъгълник с полегат покрив, огромни двойни врати във всеки край, без истински прозорци, само с тесни процепи, за да пропускат светлината. Шарка от малки квадрати по стените на хамбара показваше къде средновековните строители са издигали скелето си, за да попречат на солидните каменни стени да рухнат по време на строежа.

Разбира се, именно Пиърс пръв показа на Джорджи хамбара за събиране на зърното от църковния десятък, тъй като искаше тя да се почувства удобно и да свикне с мястото, което щеше да й служи като театър. Взе я от хотела и в града и я заведе до хамбара. Променливото английско време, което така дразнеше Джорджи, продължи през целия този ден: от колата успя да види шест различни вида небе. Пътуването не беше дълго, и стигнаха до хамбара след няколко минути. С изключение на малка очукана дървена табела на отбивката от пътя, нищо не показваше, че сега средновековният хамбар се използва като театър.

Когато приближи към хамбара пеша, след като бяха паркирали колата, Джорджи изпита чувството, че влиза в катедрала. Беше толкова голям, беше толкова впечатляващ.

Вътре мащабът на хамбара я завладя моментално: красивата му празнота бе прорязана само от съвсем слаба слънчева светлина, която влизаше през тънките тесни прозорчета. Надолу от средата на хамбара се спускаха подпорни колони, а сложна конструкция от покривни греди се издигаше нагоре от краищата на дебелите каменни стени. Бяха поставени, за да поддържат покрива, и въпреки това арката и извивката, образувани по този начин, бяха по-впечатляващи. Изглеждаше невероятно тези изящни дървени греди да са в състояние да удържат тежкия камък на стените и покрива. Беше невероятно, че онова, което отвън изглеждаше като сив монолит, може да се крепи на нещо, което се поддава толкова лесно на гниене и огъване като дървото. Джорджи се взираше във великолепния покрив, чиито греди се извиваха и преплитаха като някакъв преобърнат олтар. Нямаше представа защо тази дървена конструкция предизвиква у нея такова вълнение, но това беше факт.

— Трябваше да те подготвя по-добре за това място — каза й Пиърс, след като я въведе вътре.

— Да — прошепна Джорджи. — Не, всичко е наред. Обожавам го.

— Прекрасно е, нали? Ела, ще те разведа.

Тръгнаха заедно по дължината на широкия и празен хамбар към онзи негов край, който се използваше като театър. Там имаше малка дървена сцена и двеста места, но в огромното пространство на хамбара това сякаш не беше нищо повече от купчина столове, избутани встрани, за да се освободи място за танци.

— Ако искаш вярвай, — каза Пиърс, като наблюдаваше изпитателно лицето й, — тук всъщност има повече места, отколкото в Лондон. Но пропорциите…

— Пропорциите са огромни — каза Джорджи. — Защо биха построили нещо такова само за някакви си крави и прасета?

— Не можеш да сравняваш това с дървените обори, които имате в Америка, скъпа. Нашият английски климат е мек, нали разбираш, и не се налага да държим животните си вътре. Един хамбар се е строял, само за да се складира зърното, което Църквата е прибирала като десятък.

— Дарения, имаш предвид? Зърно вместо пари?

— Не дарения — поправи я Пиърс. — Данък. Хамбарът за събиране на десятъка е бил нещо като банка за местното абатство. През Средните векове Църквата е ръководела почти всичко, не само религията, но и образованието, създаването на летописи, често пъти и медицината. Имали са нужда от пари за всичко това, и точно тук са ги събирали. Под формата на зърно.

— Значи хората просто са носели чували със зърно и са го трупали в този хамбар? — попита Джорджи.

— Нещо такова — каза Пиърс. — Всеки плащал в съответствие с размера на земите си, тъй като данъкът обикновено бил десет процента от добива.

Джорджи продължи да обикаля хамбара, а Пиърс вървеше до нея. Хамбарът беше почти като истинска катедрала: тя почувства как краката й очертават формата на кръст.

— И всъщност сградата изобщо не е била свързана с религията? — попита тя.

— Не, не и по начина, по който се е използвала, макар да е била построена и поддържана от Църквата. Често този хамбар е бил първото нещо, построявано в една нова енория, така че да могат да съберат достатъчно данъци, за да продължат със строежа на абатството.

— Колко е стар?

— От края на тринайсети, може би началото на четиринайсети век. Не знаем със сигурност.

— Удивителен е — каза Джорджи. — Бил е древен още по времето на мисис Джордън. Може да е идвала тук.

— Няма никакви сведения, според които да е била в Дорсет, но да, хамбарът със сигурност е бил тук, докато е била жива. Не мога да кажа, че е отишъл някъде. — Той й се усмихна. Бяха спрели близо до сцената. Така и не беше престанала да се смущава, когато се намираше близо до Пиърс, и беше благодарна, че има постоянен поток от въпроси, които да задава.

— Кога е превърнат в театър?

— Средата на осемдесетте — каза Пиърс. — Признавам, че това беше мое дело. Яви ми се това видение. Голям провинциален театър. Мечтаех си за място, където можеха да идват хора от всички местни села, да се позавъртят наоколо с колите си и да видят някое представление, достойно за Лондон. За щастие успях да убедя Търок, че знам за какво говоря.

— Търок ли?

— Той е собственикът на земята. Предполагам, че ще се запознаеш с него в някакъв момент. Отначало не беше много запален по идеята за превръщане на това място в театър. Искаше да запази целостта на хамбара. — Пиърс направи пауза и бързо обходи с поглед дългите каменни стени. — Както и аз. Всъщност изобщо не сме правили промени в конструкцията. Главният проблем, разбира се, беше фенестрацията.

— Разбира се — каза Джорджи, като се мръщеше. — Какво, по дяволите, е фенестрация?

— Прозорците — каза Пиърс. — Стреловидните прозорци са толкова прекрасни, но пропускат дяволски малко светлина, а членовете на Съвета започват да се изнервят, когато заговориш за избиване на дупки в стената на седемстотингодишна сграда. Трябваше да прокараме фантастично скъпа осветителна система. Трябваха ни години да направим, каквото направихме, но си струваше. Този театър доста се прочу. Ще видиш. Всички идват. Но няма такова нещо като напълно разпродадени места. Просто изнасяме още столове. — Той се усмихна на това, което за него явно беше забавен повод за гордост.

— Какво щеше да стане с него, ако не го беше превърнал в театър? — попита Джорджи.

Пиърс сви рамене:

— Трудно е да се каже. От него може би щеше да се заинтересува Националният тръст, или можеше просто да си стои тук, подслонявайки колекцията на Търок от стари коли.

— Обожавам го. Особено конструкцията на покрива каза Джорджи, като трепна при мисълта колко тромаво звучи. Колко американски редом до изискания речник на Пиърс с термини от средновековната архитектура.

Джорджи застана в единия край на хамбара и попи с поглед древното, безмълвно пространство. Опитваше се да си представи как изнася представление там. Целият театър е отговор на архитектурата, беше й казал веднъж един режисьор, и в хамбара за събиране на десятъка тя вече започваше да чувства промяна в мисис Джордън.

— Нещо толкова красиво, само за да изсипват зърно вътре — каза тя тихо.

Пиърс посочи към гредите, които се издигаха отстрани на стената.

— Виждаш ли, покривът се поддържа от вътрешната рамка, а не от стените. Колкото и да са солидни, стените издържат съвсем малка тежест. Дървото е на границата на издръжливостта си. Носи цялата тежест на покрива върху тези тънки греди. Всичко зависи от удивителните еластични качества на дървото.

Той се обърна отново към Джорджи и й се усмихна криво:

— Съжалявам. Този хамбар ми е страст.

— Виждам — каза тя. Усмихна се в отговор, и когато и двамата забелязаха, че се взират един в друг, тя започна да се смее нервно.

— О, виж, ето я Никол — каза Пиърс, и Джорджи с благодарност се извърна от него.

* * *

Репетицията мина зле. Много зле.

Джорджи свикна с акустиката невероятно бързо, но физическото усещане за присъствието й на сцената в хамбара за събиране на десятъка след интимното и тясно пространство на камерния театър в Лондон я отблъскваше. Първите сцени бяха както трябва, но докато мисис Джордън остаряваше, и животът й се изпълваше с конфликти и тревоги, Джорджи усещаше как пресилва играта си. Правеше го, защото усещаше как се смалява все повече и повече на сцената.

Никол и Пиърс вдигаха отчаяно ръце, така, както никога не бяха правили в Лондон. Джорджи се чувстваше като капризно тригодишно момиченце, чиито родители се опитват да го накарат да участва в балетен спектакъл или училищна пиеса.

Пиърс прекарваше много време в мръщене.

— Да си отдъхнем — каза Никол в един момент, като излезе за една бърза разходка, и остави Джорджи и Пиърс да седят на столовете и да се взират унило в празната сцена.

— Заради пространството е — каза му тя.

— Мислех, че пространството ти харесва.

— Да. Обожавам това, че е толкова просторно. Просто работата е там, че за мен то повдига отново целия проблем с финала. Краят е още по-неуместен тук, отколкото в Лондон.

Пиърс се обърна към нея и заговори остро:

— Ще ми позволиш ли да отбележа, че не е възможно след всички тези представления в Лондон да продължаваме да говорим за финала?

— Не, няма „да ти позволя да отбележиш“ — каза Джорджи също толкова остро. — Възможно е. Аз го правя. Чуваш ли ме как продължавам?

— Определено те чувам.

— Просто ми позволи да ти покажа как би трябвало да бъде. Не ти казвам как да преработиш пиесата си…

— Именно това правиш.

— Просто ми позволи да ти покажа — каза тя. — В това пространство ми се струва още по-голямо отстъпление — каза Джорджи. — За нея, имам предвид. Тя е объркана. Не може да искаш от нея да завладее това пространство, а после, накрая, да му я предадеш.

— Пиесата има тъжен завършек — каза Пиърс. — Би трябвало да се гордееш с всички тези сълзи, които предизвика в Лондон.

— Не се гордея — каза Джорджи, — защото тя не би трябвало да получава тези сълзи. Тя трябва да тържествува над публиката. Тази жена е родила тринайсет деца. Продължавала е отново и отново, нощ след нощ, по време на войни, по време на боледуванията на децата си, на собствените си боледувания, дори със сломено сърце. Не се е страхувала да говори на публиката, когато тя се е държала ужасно с нея…

— Ти си се влюбила — каза меко Пиърс. Сега той се усмихваше, всички следи от раздразнението му бяха изчезнали.

— Моля?

— В мисис Джордън. Аз също се влюбих. Затова написах пиесата.

— Просто трябва да ти покажа — каза Джорджи.

Тя зае мястото си на сцената, в шезлонга, и сведе глава за миг. Когато отметна рязко глава назад, каза:

Губя сили, така че едва мога да се надигна от това канапе. Френският доктор намина да ме види. Той нарича това разливане на жлъчка, la maladie noire.^[1]

Минава дванайсет, а все още няма писма, мис Скечли? Моля ви, ще отидете ли до селото да проверите отново?

Повярвайте ми, не гордостта, алчността или липсата на удобствата, с които бях свикнала цял живот, е това, което ме убива: а загубата на единствената ми останала утеха, надеждата, на която се уповавах от време на време, че ще видя децата си.

Това беше краят на пиесата, но Джорджи продължи, като се изправи от шезлонга, за да започне един монолог на Виола, който знаеше наизуст:

Аз знам каква е женската любов.

Жените са тъй верни като нас.

Единствената дъщеря, която

баща ми имаше, обикна страстно,

тъй както — чувствам — аз ви бих обикнал,

да бях жена.

 

И как завърши туй?

 

Със бяла страница, любими княже.

Тя кри докрай дълбокото си чувство

и тайната, подобно таен червей

във млада пъпка, бавно й подточи

руменината. Тъй си тя остана,

с усмивка тъжна, меланхолно бледа,

като изваян в мрамор образ ням

на примирението. Туй нима

не казва нищо? Княже, ний, мъжете,

премного шумно се кълнем и верим,

но щом речем делата си да мерим,

излизаме пред този съд суров

богати с думи, бедни на любов.

„Дванайсета нощ“, II действие, III сцена, прев. Валери Петров

Джорджи повдигна ръце и лице, сякаш се наслаждаваше на Божието сияние или на слънцето.

Аплодисментите, мис Уилямс, чувате ли ги? О, какъв вътрешен възторг съживява тялото и възбужда сетивата. За мен това винаги е било наслада, наслада, която граничи с екстаз.

Тя остана безмълвна за миг, оставяйки образа на мисис Джордън да отмине. Очите на Пиърс я гледаха втренчено. Нищо не е така привлекателно, както талантът. Нито младостта, нито красотата. Нищо.

Тя беше сама на сцената, а после внезапно той също се озова там, като пристъпи напред от мястото си, за да застане на сантиметри от нея, така че когато тя наведе лице, да може да я целуне.

Тя не си даде веднага сметка за целувката, която беше дълга и настойчива, лишена от припряност, груба и в същото време лека. Той й даваше целувка, изглежда без да иска нищо в замяна. Тя още не беше излязла от образа и реакцията й не беше шок или гняв, а изненада — мисис Джордън ли целуваше той, или нея? Тя нито се отдръпна, нито отвърна на целувката, а вместо това просто се взираше в очите му, точно срещу нейните.

— Удивителна си — каза той — като прокара пръст по бузата й.

— Моля те — каза тя.

— Да — каза той, — моля те.

Децата й бяха далече, съпругът й — на работа в Лондон. Тя ги обичаше, но за момента те не бяха реални за нея, а тя беше останала насаме с този писател, който я желаеше. Просторният хамбар разкриваше един свят, който беше нов за нея, но тя се отдръпна и за момента остави всичко да спре с целувката.