Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (33)

В хотелската й стая в Дорсет той не каза: „Мислих за теб цяла седмица“.

Тя не каза: „Какво ще правим?“

Никой от тях не го нарече грешка.

Вместо това говориха за представлението същата вечер.

— Беше великолепна — каза той. — Публиката се влюби в теб.

— Почувствах го. Жалко, че Никол не го видя.

— Иска ти се тя да беше тук, нали?

— Всъщност не.

Засмяха се.

— Сега имам чувството, че това е моето представление — каза Джорджи. — Наистина. Е, с изключение на края.

Изпълненият й с очакване поглед го накара да се разсмее отново.

— Не би казала на господин Шекспир да промени нещо в някоя от пиесите си, нали? — попита той.

— Той се е справил както трябва.

— Недей да хитруваш. Заяждам се, защото искаш от мен да променя каквото съм написал. Това са мои думи.

— Това са нейни думи.

— Аз съм ги сложил в устата й.

— Тя ги е сложила върху твоя лист. Смятам да продължа да ти натяквам. — Очите й — очите й играеха, докато го дразнеше.

— Наясно съм. Ще се зарадваш да узнаеш, че събирам мнения за края. Повече тук, отколкото в Лондон. Това наистина са хората, които са солта на земята. Доверявам им се напълно.

— Дори Търок, от: Как беше, Ууд?

— Е, хвана ме. Него не съм го питал.

— Е, и какво имат да кажат за края тези, които са „солта на земята“?

— Нека просто да кажем, че постигаш известен напредък.

— Радвам се да го чуя.

— Но истински фантастичната новина е, че приятелят на Никол, Ричард, обещава, че ще дойде, на представлението другия уикенд.

— Никол каза, че щял да идва този уикенд. Пиърс сви рамене:

— Изникнало нещо. Но ще дойде, и знам, че щом те види, ще поиска да премести представлението в Уест Енд. Ще бъде във възторг, Джорджи. Трябва да бъде.

Лицето на Пиърс внезапно стана мрачно, бръчиците около усмихнатите му очи изчезнаха.

— Колкото и прекрасно да беше представлението — каза той, — беше ми почти непоносимо да те гледам. Беше все едно да се взирам в слънцето.

Той се приближи по-плътно до нея.

Близостта — само това ли беше тя: бавното сливане на две тела, стоплени от триумфа на вечерта, паметта на сетивата от подобна близост?

Без дума повече, те започнаха да се събличат.

Ако трябваше да говорят за това, щяха да изчакат възможно най-дълго. Обсъждането на нещата беше в сферата на истинския им живот. Това беше нещо различно. Джорджи се намираше в хотел край гарата в провинцията, на километри от Лондон и от съпруга и децата си, на хиляди километри от мястото, където живееше наистина. На това място тя изнасяше представления под седемвековен покрив, разказваше историята на живота на жена, родена двеста години преди нея, правеше любов в хотел в стил „Тюдор“, с мъж, когото почти не познаваше.

Да открие това сега, да има този мъж. В това имаше нещо неоценимо, нещо, което беше открито предизвикателство срещу любовта, вината, моралния дълг. Ако това бе толкова добър късмет, то трябваше да намери мястото си.

В продължение на толкова много години й беше липсвало такова общуване с хора, и сега тя почувства как тялото й си припомня какъв беше истинският живот. Беше все едно да се върне при вятъра и слънцето след цял ден в мазето. Колкото повече имаше, толкова повече откриваше, че има нужда от повече.