Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

На следващия ден заведох и трите момчета в Дорсет с влака. За тях това беше страхотно приключение — разменяха си местата на всеки три минути, използваха „умивалнята“ (както ги бяха научили да я наричат в училище), вървяха през носещите се с огромна скорост, клатещи се вагони до вагон-ресторанта. Общият ужас, който бяха изживели през нощта, беше заменен от веселба и забава, и аз открих, че съм почти раздразнен, че вече не изглеждаха така отчаяни и че бях реагирал така бурно на поведението им. Започвах да изпитвам недоверие спрямо собствените си бащински инстинкти, които сега ми се струваха почти толкова непостоянни, колкото и чувствата ми към моята съпруга.

Отново исках да изненадам Джорджи, но този път беше различно. Точно когато стигнахме до хотела след краткото ходене пеша от железопътната гара, я видяхме да се приближава от другата страна, с ръце, пълни с пакети. Тя ни видя първа и ни извика по име, и момчетата, които само секунди преди това се оплакваха от дългото ходене, затичаха надолу по тесния тротоар към нея.

— Внимавайте! — извиках. На тротоара нямаше много място, а колите на пътя бяха толкова близо.

— Мамо! — изкрещяха момчетата в един глас, като се състезаваха да видят кой ще стигне до нея пръв. Те сякаш се обвиха около нея, и тя ги прегърна и тримата, като се смееше на смачканите пакети. Помислих си: Не, тя не е напълно безчувствена, тя е жена, която наистина обича семейството си.

— Толкова се радвам, че дойдохте — казваше им тя. — Всички ми липсвахте толкова много!

— Може ли да дойдем да видим филма ти? — попита Джак.

— Не е филм — каза тя. — Пиеса е, забрави ли?

— И не е за деца — казах аз. — Ще направим нещо забавно, докато мама играе в пиесата, а после можем да се видим с нея, след като пиесата свърши.

— Би било страхотно, ако можеш да дойдеш, Питър — каза Джорджи. — Довечера за първи път ще пробвам новия финал.

Преглътнах горчивината, която напираше на устните ми.

— Какво ще правя с тях? — попитах.

— Може би можем да намерим детегледачка. Някой, който да ги наглежда в стаята ми в хотела, не мислиш ли?

— Това ще е някак странно — казах.

— Мога да попитам на рецепцията…

— Не — казах пренебрежително. — Нямам нужда да гледам отново пиесата. Ще остана с тях.

— Добре тогава — каза Джорджи. Гледаше ме внимателно, опитвайки се да разгадае изражението ми.

— Да се махнем от пътя — казах. — Опасно е.

— Знам идеалното място — каза Джорджи. — Точно там ходя напоследък да вечерям преди представлението. — Тя насочи вниманието си отново към момчетата. — Искате ли да дойдете да хапнете риба и пържени картофи с мен?

— Да! — извикаха те в един глас, макар че във влака бяха яли непрекъснато, и тя отведе всички ни от центъра на града до една кръчма на десет минути път пеша — „Кралският дъб“.

— Това, което обожавам в това място е, че изглежда като края на цивилизацията — каза Джорджи, когато стигнахме там. Посочи ми назад към града, към оживеното струпване от постройки от кафяви тухли и калдъръмени улици, а след това ме насочи в друга посока, така че можех да виждам единствено зелената провинциална околност: хамбарът за складиране на десятъка беше единствената сграда, която се виждаше в далечината. — Виждаш ли?

Момчетата започнаха да надават радостни писъци, когато видяха, че в задната градина на кръчмата имаше детска площадка, и макар че беше ветровито и застудяваше, седнахме отвън, за да могат да си играят.

— Какво страхотно съчетание — казах, докато пиех халба лека бира и гледах как момчетата се катерят по една стълба, спускат се по пързалката, а после и тримата се скупчват опасно върху стръмна ръждива метална патица.

— Вероятно така привличат повече клиенти — каза Джорджи. — На хората не им се налага да плащат за детегледачка, просто водят децата със себе си.

— Англичаните правят някои неща наистина добре — казах. — Можеш ли да си представиш тази идея да си пробие път в пуританските Съединени американски щати? „Оставете децата си да си играят на ръждясалите ни съоръжения, докато вие се напивате до безсъзнание!“

Не можехме да накараме момчетата да хапнат нищо, нито дори да седнат с нас. От време на време Лиам притичваше с крясък:

— Ние се забавляваме!

— Този студен въздух няма да се отрази твърде добре на гласа ми — каза Джорджи, но не предложи да се преместим вътре. Седяхме един до друг на маса за пикник, така че и двамата да можем да държим под око момчетата. Разговорът ни си оставаше непринуден, без ни най-малка следа от напрежение, и едва когато тя каза отново: „Иска ми се да можеше да бъдеш в публиката тази вечер, Питър“, почувствах как тялото ми се присвива от гняв.

В паркинга влязоха още няколко коли. Кръчмата започна да се пълни. Една барманка ни донесе прибори и бутилка кетчуп, а по-късно — вечерята, но иначе останахме сами навън и никой не ни смущаваше. Небето се обагри в розови и оранжеви оттенъци, момчетата изглеждаха като силуети — три тъмни фигурки, движещи се непрестанно на фона на залеза. Започнах да изпитвам чувството, че на света нямаше нищо друго, освен семейството ми, че семейството ми беше светът, или целият свят, от който се нуждаех — толкова завършен, толкова сдържан, толкова мой.

Това не беше първият път в живота ми, когато изпитвах това чувство, но отчетливо помня как го изпитах тогава, защото това щеше да е последният път.

След като с Джорджи приключихме с вечерята, момчетата и аз извървяхме и останалата половин миля до театъра заедно с нея.

— Това е църква — каза Лиам, когато влязохме в хамбара.

— Не е църква — каза Джорджи. — Можеш ли да правиш това в църква? — Тя започна да тича и да подвиква, и момчетата затичаха след нея, като се смееха и се опитваха да я имитират.

Тя ги остави да потичат по сцената няколко минути, без да обръща внимание на нервните погледи на сценичния работник, а после ни заведе в гримьорната.

— Кой… кой живее тук, чия, чия… е тази къща? — попита Фъргъс, смутен от елегантния вид на стаята.

— Не е ничия къща — каза Джорджи. Тя се впусна в напевен разказ: — Много отдавна имало една много прочута актриса, която трябвало да играе в пиеса тук, но смятала, че е твърде важна особа, за да играе в хамбар. Накрая казала, че ще го направи само при едно условие: гримьорната й трябвало да изглежда точно като дневната й вкъщи. Затова сложили всички тези изискани драперии и дивани и това уютно малко огнище, и всички тези картини, и така си останало оттогава насам.

— Прочутите актриси могат да бъдат много капризни — казах.

Момчетата се заеха да скачат от диван на диван, и Джорджи не ги спря. Може би защото се приближаваше към края на поредицата от представления, тя се чувстваше уверена и спокойна. Никога не я бях виждал толкова спокойна преди представление.

Момчетата не проявиха особен интерес да видят как Джорджи си слага грим, но все пак успяха да седят мирно и да гледат. Точно след като тя свърши, на вратата се почука.

Никол подаде глава вътре.

— О, извинявайте — каза тя. — Не знаех… — Гласът й заглъхна.

Че съпругът рогоносец е тук ли? — помислих си. Внезапно оцених британската деликатност на Никол. Един режисьор — американец може би щеше да ми отправя вглъбени, съчувствени погледи, пълни със съжаление и разбиране, но Никол притежаваше излъчване от типа: Лош късмет, мой човек: дай да се справим с това, което всъщност беше по-успокояващо.

— Том иска да поговори с теб за осветлението — каза тя на Джорджи. — Дошла му е някаква идея за прожекторите за новия финал. А салонът започва да приема публиката след малко.

— Ще бъда там след секунда — каза Джорджи. — Нека само да се сбогувам с близките си.

— Добре — каза Никол.

— Видяхте ли това? — попита Джорджи, след като Никол си отиде. — Дори не забеляза децата. Дори не ги погледна. Толкова типично.

— Хайде, момчета — казах. — Кажете „довиждане“ на мама. Сега трябва да вървим.

— Довиждане, мамо — каза Фъргъс. — Късмет.

— Благодаря, миличък.

— Трябва да пишкам — каза Джак.

— Аз също — каза Лиам.

— Можете да почакате, докато се върнем в кръчмата — казах.

— Не, не мога — проплака Джак. — Трябва да акам.

— Всичко е наред — каза Джорджи. — Можете да използвате тази тоалетна тук, а после да се измъкнете отзад. Ще ви покажа тайния изход.

С Фъргъс я последвахме, докато близнаците се скараха за тоалетната. Джорджи ни показа малко дървено стълбище наблизо, отвън пред гримьорната й.

— Ако се качиш по това стълбище и после слезеш по другото, ще излезеш право навън, без да минаваш през театъра. Това е стар гълъбарник, или нещо от този род. — Тя се наведе и отново прегърна Фъргъс. — Обичам те, мъничкият ми — каза тя.

— И аз те обичам, мамо — каза той.

Обичам те, изрече тя само с устни към мен над главата му, и после си тръгна.

Обратно в гримьорната чувахме Джак да пее „Старият Макдоналд имаше чифлик“, което означаваше, че вероятно още седи на тоалетната чиния. Лиам мълчеше. Предположих, че прави физиономии на отражението си в огледалото.

Фъргъс отново започна да подскача от диван на диван, а аз започнах да се разхождам безцелно из гримьорната на Джорджи. На тоалетната й масичка имаше снимка на момчетата, а в рамката на огледалото беше втъкнат афишът за първата роля, за която й бяха платили — безкрайно отдалечена от Бродуей преработка на „Суини Тод“. Това й беше талисманът за късмет. Ръкописът на „Жената на Шекспир“ също бе там, и аз го вдигнах. Беше новият екземпляр, и видях написаната на ръка бележка отпред. Посвещението на Пиърс за Джорджи.

Почувствах физическите промени, докато четях думите на Пиърс: бурното ускоряване на сърдечния ми ритъм, барабаненето в ушите ми, докато адреналинът и кортизолът се повишаваха бързо в тялото ми.

— Тате? — каза Фъргъс. — Какво става? Тате? Яростта ме завладя, превзе ме, когато взех ръкописа с треперещи ръце и прочетох отново думите, които щяха да ни унищожат.

На Джорджи — Мисис Джордън, Жената на Шекспир, моята муза

Още преди да те познавам,

написах това за теб.

За теб. За теб. За теб.

С цялата ми любов,

Пиърс

Мисис Джордън: цялото ми име е лъжа, сценичен псевдоним, ако предпочитате тази по-благовъзпитана мисъл.

Джорджи започна представлението си онази вечер точно както всяка вечер. Публиката беше по-малко от обикновено — студена вечер, краят на сезона — но пълна с внимателно слушащи хора. Тя веднага почувства тяхната съпричастност, и те последваха мисис Джордън чак до края — краят, който той бе променил заради нея — когато тя лежеше на тапициран с избеляла златиста коприна диван, заобиколена от книжа, писма, таблички за писане, книги.

Губя сили, така че едва мощ да се надигна от това канапе.

Да, докторът намина да ме види. Той нарича това разливане на жлъчка, la maladie noire.

Минава дванайсет, а все още няма писма?

Тя се провикна зад кулисите:

Мис Скечли, моля ви, ще отидете ли до селото да проверите отново?

Тя се обърна отново към публиката си — обожателката, дошла да я посети, която беше издирила прочутата актриса, докато тя прекарваше последните си дни във Франция:

Повярвайте ми, това, което ме убива бавно и постепенно, не е чувството на гордост, на алчност, или липсата на удобствата, на каквито бях привикнала през целия си живот: а загубата на единствената останала ми утеха, надеждата, на която се осланях, от време на време да виждам децата си.

Милион благодарности, моя скъпа приятелко, за това великодушно посещение. Вие съживявате духа ми и за малко ме връщате към спомена за собствената ми скъпа родина, за обичното ми театрално минало. Виола. Провинциалното момиче. Скъпата Розалинд.

И тук, където можеше да умре в по-ранната версия на пиесата, тя се подпря на ръце и се надигна. Умиращата жена, жената, която беше изгубила всичко: деца, любим, пари, дом — откри у себе си малко останало умение да бъде актриса, почерпи сили от Розалинд, най-обичаната си роля.

Този нещастен свят е на около шест хиляди години и през цялото това време нито един мъж не е умрял от любов. Троил например дочакал гръцка сопа да му пукне черепа, макар да бил направил всичко възможно, за да умре от въздишки преди това; а той е образец за голяма любов. Леандър, дори и Херо да би станала монахиня, пак е щял да откара още доста весели години, ако една лятна нощ не се била случила прекалено гореща; горкият момък, решил да се изкъпе в Хелеспонта, схванал му се кракът и се удавил. А смахнатите летописци от онова време решили, че всичко било заради Херо от Сестос. Опашати лъжи! Мъжете са умирали от време на време и червеи са ги яли, но това не е ставало никога от много любов.[1]

Тя остави една закачлива усмивка да проникне през старостта и болката на мисис Джордън: царствената осанка на тялото й все още си беше там въпреки болестта. Усмихна се, с отметната назад глава, със затворени очи; усмихна се, сякаш знаеше всичко на света, което имаше да се знае. А после дойде нейният финал.

Аплодисментите, мис Уилямс, чувате ли ги? Ето ги, чувате ли ги? О, какъв вътрешен възторг съживява тялото и възбужда сетивата. За мен това винаги е било наслада, наслада, която граничи с екстаз.

Лицето й помръкна и позата й се отпусна, когато се обърна към гостенката си за последен път. След известна пауза, тя изрече финалните си реплики.

Не, не. Няма да ги чуя никога повече.

Тя сведе лице, но после, разбира се, чу аплодисментите, защото когато завесата падна, а после се вдигна отново, всички в театъра се изправиха на крака и поздравиха Джорджи с възторжени възгласи и ръкопляскания.

Тя беше свършила; това беше последното й представление; тя остави мисис Джордън и се усмихна на всички тях.

Бележки

[1] Както ви харесва, IV действие, I сцена, прев. Валери Петров.