Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (21)

Щеше да дойде ден, когато да играе ролята на мисис Джордън щеше да бъде повече работа, която Джорджи можеше просто да отиде и свърши, а после да се прибере у дома, без да е нужно да я носи със себе си всяка минута. В крайна сметка тя щеше да е в състояние да се наслаждава да става сутрин и да гледа как момчетата закусват. Но засега й беше почти мъчително да излезе от театъра и да се прибере у дома. Домът беше като физическа болка от слънчево изгаряне или белег, напомняше й за онова, което й липсваше. Когато беше на сцената, тя загърбваше и забравяше момчетата напълно, освен в най-дълбокия смисъл. Защото така трябваше — беше толкова просто — тя беше актриса и това бе част от тренинга й.

Тя можеше да забрави момчетата, но не можеше да забрави мисис Джордън. Не и напълно — това също беше част от тренинга й. Мисис Джордън — актриса, любовница, съпруга, жена на своето време, талантлива и издържаща се сама, и въпреки това прелъстена от силата на синята кръв — щеше да остане с нея през цялото време, докато се играеше пиесата, променяйки живота на Джорджи в някои отношения, които бяха дребни, но навярно щяха да останат постоянни и щяха да я отведат до периода на траур, когато пиесата престанеше да се играе. Така беше с всички роли, които Джорджи играеше.

Знам, защото така се запознахме.

За първи път видях Джорджи във „Фредерикос“, на Мъри Хил, един от онези наистина страхотни квартални ресторанти, които не са луксозни и скъпи, а просто добри, където винаги можеш да получиш маса, но където всички маси са винаги пълни. Беше съвсем близо до офиса, в който работех три дни седмично, за да печеля пари, докато завършвах първия си роман. Обикновено идвах за обяд, но този ден бях прекарал в работа и обедната почивка и бях приключил рано (такова беше естеството на работата ми), затова пристигнах във „Фредерикос“ с ръкописа си, който да си преглеждам, докато обядвах сам. Джорджи работеше там от цяла вечност и си беше извоювала правото да се прехвърля ту в обедните, ту във вечерните смени, в зависимост от това дали репетираше или имаше представление, или за момента нямаше ангажимент в театъра. По някакъв начин пътят ми никога не се беше пресичал с нейния, или поне никога не я бях забелязвал, което е невероятно, защото Джорджи е човек, когото определено ще забележите.

Онази вечер във „Фредерикос“, Джорджи сервираше плато с омари на едни редовни посетители и точно когато оставяше чинията на масата, омарът размърда една от щипките си. Джорджи изпищя, извини се, грабна чинията и затича към кухнята. Целият кухненски персонал се кикотеше, а клиентите, посветени в шегата, си умираха от смях на масата. Разбрала изведнъж какво беше станало, Джорджи удари готвача с юмрук в гърдите и започна да плаче така неконтролируемо, че всички се събраха около нея да я утешават и накрая я освободиха за остатъка от вечерта.

Аз наблюдавах омаян и набързо платих сметката, за да мога да изляза едновременно с нея. Поканих я на едно питие и точно тогава научих, че играе Лаура в „Стъклената менажерия“ в един алтернативен театър. Уязвимостта на Лаура била започнала да се отразява върху всеки аспект от живота й, каза тя, и дори колегите й, които я познавали отдавна и я смятали за типична нюйоркчанка, с излъчване в стил „не се забърквай с мен“, не си давали сметка за това до тази вечер.

— Имат късмет, че не играя лейди Макбет — каза ми тя. — Щях да ги сритам всички в топките. Дори жените.

Предполагам, че се влюбих в Джорджи точно онази нощ, още в мига, когато избухна в сълзи. Великолепните й емоции, първичността на всичко, начинът, по който не се извиняваше за онова, което изпитваше или по който го показваше. („Тези задници!“ все повтаряше тя). Докато прекарвахме все повече време заедно, бързо се научих да се справям с емоциите, които се задвижваха от ролите й, и се пренасяха във всекидневния й живот. Когато това е начинът, по който се влюбваш, то става част от онова, което очакваш.

Така видях първо крехката страна на Джорджи. Ако играеше лейди Макбет, когато я срещнах, честно казано, не знам докъде щяхме да стигнем двамата.