Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (44)

На сутринта се събудих пръв и я загледах как спи. Във всяка стая, която някога сме делили, тя спи от една и съща страна на леглото. И ето я сега там, както винаги, до мен, само дето сега той беше между нас.

— Добро утро — казах тихо, но тя се размърда едва няколко минути по-късно, когато в стаята връхлетя Лиам, последван от Джак, който пищеше: „Той ми взе памперса. Взе ми изцапания памперс“.

— Ха-ха — каза Лиам, като метна подгизналия памперс във въздуха.

— Момчета — казах. — Престанете.

— Мама е тук — каза Джак, забравяйки за памперса. — Мамо, ти си тук?

— Да, скъпи — каза Джорджи, като протегна ръце. — Тук съм.

— Ура! — възкликна Джак, и Лиам се присъедини към него, а скоро се появи и Фъргъс, и те всички се озоваха в леглото ни, като се смееха и ни гъделичкаха, и сякаш всички забравиха, че момчетата трябваше да тръгват на училище, аз — за работа, а Джорджи — обратно за Дорсет.

— Като Коледа сутрин е — каза ми Джорджи. — Нека да си го направим като коледна сутрин, Питър. Може ли да позакъснееш? Може ли да изведа всички ви на закуска? Нищо няма да им стане, ако пропуснат първите един-два учебни часа.

— Закуска! — изкрещя Лиам. — Обичам закуска!

Отидохме в едно малко заведение в далечния край на Кенсингтън Хай стрийт, където седнахме в слънчевата задна стая и си взехме препечени филийки, чай и сок. После заведохме момчетата пеша до училище през парка, като им позволихме да спрат и да се покатерят по любимото си дърво. Беше великолепна лондонска сутрин, слънчева, свежа, всичко бе в пълен цъфтеж, но все още се усещаше влажният зимен полъх, достатъчно ясно, за да предизвика неизмерима благодарност. Изпитвах необяснимо чувство на благополучие, може би просто щастието от това, да искам да бъда щастлив.

Не се сдържах да не си представя нас петимата така, както всеки минувач може би ни виждаше тази сутрин: красива жена, хваната за ръка с привлекателния си съпруг, три усмихнати момчета в сиви къси панталони и червени пуловери, които се бутаха и се надбягваха, и си подвикваха, докато тичаха през Кенсингтън Гардънс. В същия този ден сигурно е имало стотици семейства, разхождащи се из Лондон, които демонстрираха пред света една картина на щастие, многократно различаваща се от реалността, която таяха в сърцата си.

Иска ми се да приключа с това щастливо семейство — повторно обединение за една нощ, което им вдъхва надежда, че ще останат заедно. Може би щяха да успеят: имаха шанс; виждал съм семейства да се отдръпват от ръба на пропастта и по по-дребни поводи.

Иска ми се да можех да свърша там, в Кенсингтън Гардънс, докато момчетата тръскаха току-що разлистените клони на любимото си дърво и Джорджи подвикваше: „Внимавайте!“, а аз си гледах часовника, осъзнаващ, че трябва да вървя на работа, но изпълнен с нежелание да се откъсна.

Всички нормални неща от нормалния живот сякаш се бяха върнали, но отдолу съществуваше и онова чудене дали това, което изглеждаше като помирение, можеше наистина да бъде такова. Защото дори ако се върнете един към друг, с тела, които отново си пасват, с животи, подредени като мозайка, в която парченцата са сложени на старите си места, пак съществува това ужасно вкопчване във всяко късче щастие, до което успеете да се доберете. Въпросът не беше единствено, че онова, което се е случило, може да се повтори: все още си оставаше фактът, че се беше случило изобщо.

Макар да бях с нея, макар че тя вървеше през парка редом с мен и държеше ръката ми, съществуваше някаква бдителност, прикритото недоверие, което бихте проявили към бивш наркоман или към тийнейджър, който вече се е забърквал в неприятности. Бдителност, която между влюбени, в крайна сметка може да събуди единствено гняв.