Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (47)

Кръчмата беше претъпкана и шумна, когато ние с момчетата се върнахме в нея. Беше ни отнело почти половин час само за да стигнем пеша дотам от хамбара за събиране на десятъка. Момчетата, вече гладни, бяха също и уморени, и им беше студено, мудността им влизаше в разрез с буйно препускащите ми ум и сърце. Обстрелвах ги с резки заповеди, в опит да ги накарам да не спират да се движат. Те се оплакваха неспирно: носех на раменете си ту Лиам, ту Джак; Фъргъс започна да плаче. В един момент наистина не знаех как ще ги преведа и тримата през полето до кръчмата.

Когато най-после стигнахме там, застанах на опашка на бара, за да им поръчам вечеря, докато те се залепиха за джубокса, като натискаха копчетата и се правеха, че избират песни, макар че никой от тях не знаеше да чете.

Намерих една маса в семейната трапезария и момчетата дойдоха при мен, щом пристигна храната им. Бяха толкова гладни, че наистина ядоха, не се боричкаха, почти не говореха, и аз успях да седя и да си пия бирата почти на спокойствие.

Чашата в ръката ми започна да трепери при осезаемия спомен как държах ръкописа в гримьорната на Джорджи. Имах чувството, че съм я открил във втори акт на изневяра, почти по-ужасен от първия. Онова беше секс, това беше нещо по-дълбоко, което ги обвързваше. Тя ми се беше заклела, че вече не го вижда, че той отсъства от живота й, но сега можех да видя, че това отсъствие беше изпълнено с него, и че той винаги щеше да присъства между нас, не само като мъжът, който някога беше чукал жена ми, но също и като човекът, който беше създал за нея нещо толкова реално и жизненоважно за съществуването й, колкото и тези прекрасни момчета, които тя беше създала заедно с мен. Това беше неговата пиеса, неговото представление, неговото изкуство. Около него се въртеше всичко, включително и тя. Това, което тя правеше всяка вечер, беше нещо, което вършеше по негова повеля.

Джак и Лиам, хапнали точно колкото да не са с празни стомаси, скочиха от масата, за да се върнат при джубокса. Фъргъс остана на масата. Облегна се на мен и каза:

— Тате, уморен съм, тате.

— Знам — казах. — Съжалявам. Беше дълъг ден. Скоро ще си лягаме. — Потупах го по гърба и го гушнах. Той притихна, и изглежда, че въпреки шума беше заспал. Преместих краката му върху седалката на сепарето, като го настаних удобно, и сгънах якето си като възглавница под главата му. Той се поразмърда и каза: „Обичам те, татко“, после затвори очи.

Помислих си за онова „Обичам те“, което Джорджи ми беше казала на раздяла. Тя ме обичаше, но дали беше моя? Моя ли беше, или си беше отишла?

— Тате! — изкрещя Джак в ухото ми. — Играем си на една игра!

— С онези деца — каза Лиам и посочи през няколко маси към едно момче около тяхната възраст и едно по-голямо момиче, което раздаваше карти от голямо тесте. С тях седяха две жени, които се усмихнаха и помахаха с ръце, когато хвърлих поглед натам.

— Играем си на „война“! — възкликна Джак развълнувано.

— Но, тате, може ли първо да хапнем още малко пържени картофи? — попита Лиам. — Толкова съм глаааден.

— Не си довърши вечерята — казах.

— Но я отнесоха, а сега съм глаааден. Гладен съм, татко.

— Добре — казах. — Ще ти взема малко.

Тръгнах към бара да поръчам още пържени картофи и една от жените, които ни бяха помахали, се приближи до мен. Беше в средата на трийсетте, с руса коса с тъмни корени, облечена в тесен черен пуловер по тялото. Усмихна ми се.

— Имате очарователни синчета — каза тя.

— Благодаря — казах.

— Американец сте, нали?

— Да — казах.

— Аз съм Барбара, между другото — каза тя. Протегнах ръка:

— Питър.

— Не са мои — каза тя, като посочи момчето и момичето, които си играеха с Джак и Лиам. — О, не, на сестра ми са.

Хрумна ми, че се опитва да ме сваля. Тъй като не беше видяла венчална халка, сигурно бе предположила, че съм самотен баща. Това беше нелепо и смешно при сегашните обстоятелства, и аз нямах представа какво да й кажа. Всичко беше наред, но само защото тя сякаш водеше разговора и заради двама ни. Заради музиката и другите разговори, които течаха около нас, не можех да чуя много от онова, което казваше, но кимах и се усмихвах на благоразумно преценени интервали, докато се мъчехме да се доберем до предния край на бара.

Хвърлих поглед назад към момчетата. Джак и Лиам усърдно играеха карти, докато няколко маси по-назад, Фъргъс не се беше помръднал. Барбара си проби с лакти път по-нататък в тълпата и извика: „Може ли да получим някакво обслужване, моля?“. Вече ставах нетърпелив, но не можех да направя нищо, освен да си пробивам път напред.

Изведнъж, в тълпата се отвори пролука и аз се намерих застанал на бара, а точно пред мен стоеше един барман.

Обърнах се да попитам Барбара какво иска, но когато отново се обърнах към бармана, за да поръчам, той се отдалечаваше нанякъде.

— Извинете — казах. — Бих искал две халби лека бира и порция чипс.

Той не ми обърна внимание. Другите, които чакаха на бара, сякаш също го следваха, докато се движеше през стаята. Барбара възкликна: „Хей!“ и го настигна, и той най-после се обърна и й каза нещо. Каквото и да й беше казал, то я накара да закрие устата си с ръка и да поклати глава.

— Какво? — попитах. — Какво има?

Тя просто продължаваше да клати глава, но барманът се обърна към мен, преди да се отдалечи с широки крачки.

— Не сте ли чули? — Изкрещя през рамо.

— Какво да съм чул? — попитах.

— Хамбарът?! — каза той.

— Какво за него?

— Гори.