Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (8)

Не съществува по-прекрасна фантазия от ролята, която все още не е спечелена, от току-що започнатата книга, от песента, която все още представлява само два такта, които звучат в ума ти, докато вървиш през града. Никога не е по-лесно да се изстреляш мислено към наградите „Тони“, наградите „Грами“, към тържествената вечеря по случай връчването на Националните награди за книги. Именно там беше Джорджи с мисис Джордън, и аз й завиждах за това.

Тя завлече всички ни до някакво имение в Бъкингамшър да видим един портрет на мисис Джордън в една от най-прочутите й роли. „Провинциалното момиче“ — невинно младо същество в сладка бяла рокля и син шарф. Прекара четирийсет и пет минути пред масления портрет, докато момчетата се разлудуваха и бяха сгълчани от уредника на музея, а накрая — изпратени да си играят в градината под дъжда.

След като видя картината, Джорджи реши, че роклята е разковничето към мисис Джордън и към прослушването. Тя купи безброй метри ефирен бял плат, и срещу много мотивиращо заплащане убеди Хортензия, чистачката, да прекопира роклята от „Провинциалното момиче“ и да я ушие почти само за една нощ.

Тя избра за прослушването една доста рискована сцена — блестящото и главоломно издигане на Дора към славата, Дора като прочутата красавица на лондонския театрален свят — и я репетираше до безкрайност.

В деня на прослушването тя тръгна бавно надолу по улицата в онази рокля, благодарна, че никой от съседите не е наблизо, за да я види. Не можеше да се качи в метрото в този вид, така че вместо това си взе такси.

Театърът не беше в Уест Енд, а в една доста шумна и неприятна част на северозападен Лондон, и тя си даваше сметка колко нелепо изглежда, застанала на уличния ъгъл, докато плащаше на шофьора. Не искаше да измачка роклята, като облече палто върху нея, но денят беше ветровит и студен, и тя замръзваше. Песъчинки от улицата влизаха в очите й, вятърът духна и залепи раирана найлонова торба върху дългата й бяла пола.

Греъм я чакаше вътре.

— Погледни се — каза той. — О, боже мой, момичета в летните си рокли.^[1]

— Има ли тоалетна? — попита тя.

В огледалото над мивката тя оправи разрошената си от вятъра коса и завърза отново шарфа на роклята, за да го освежи. Бузите й бяха пламнали и зачервени, очите й сълзяха: надяваше се, че изглежда развълнувана и енергична, вместо стресирана.

— Не върви добре — каза й Греъм, когато тя отиде отново при него. — Прослушват хора цял ден и не са намерили никой, който да им хареса. Лоша новина за мен, но може да е добра за теб. Точно сега вътре няма никой. Само драматургът и режисьорът, и общото им отчаяние.

Театърът беше малък и тесен, с места за сядане от трите страни на сцената, но Греъм го наричаше „истински театър“, с луксозни кресла от червено кадифе — никакви черни подиуми и сгъваеми столове. Джорджи моментално се влюби в интимността на пространството. То сякаш беше продължение на малката дневна в нашата къща, където беше — репетирала.

Мъж и жена, седнали един до друг на третия ред, се изправиха, когато Джорджи се приближи. Греъм посочи към жената.

— Режисьорът, Никол Дийн — каза Греъм. Никол беше дребна, тъмнокоса жена, около годините на Джорджи, с напрегнат поглед и остри черти. Изглеждаше уморена — забеляза Джорджи, — и леко раздразнена; а механичната й усмивка изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.

— Джорджи Конъли — каза Джорджи, като говореше бързо, опитвайки се да не издава акцента си.

Мъжът се усмихна широко на Джорджи и протегна ръка.

— Пиърс Брайстоун — представи се той. Слаб, загорял от слънцето и с посребрени коси, той приличаше на застаряваща рок — звезда, макар че може би с не толкова много наркотици в миналото си. Очевидно бе по-възрастен от Джорджи — в началото на петдесетте, реши тя — и носеше избеляло дънково яке върху черна тениска. Тя беше възнамерявала да говори тихо и неясно, за да не издаде акцента си, но той беше толкова безразсъдно прекрасен, че тя откри, че и без друго не може да му каже нищо. Успя да протегне ръка, и той изискано каза: „За мен е удоволствие“, докато тя се взираше в ясните му сини очи.

Никол гледаше развеселено роклята на Джорджи, и Джорджи внезапно се почувства като Вивиан Лий, която се опитва да спечели ролята на Скарлет О’Хара. Пиърс обаче разглеждаше роклята с огромен интерес, със спокойна усмивка, с момчешко възхищение, изписано на лицето. Греъм припряно я поведе към сцената, обезкуражавайки опитите за безгрижно бъбрене, и Джорджи му беше признателна за това. Знаеше, че няма да спечели тази роля с остроумни разговори на незначителни теми или разпалено самоизтъкване. Ако я изберяха, то щеше да е единствено, защото забележителната мисис Джордън беше избрала да говори чрез нея.

Чувстваше как очите на Пиърс я следят, докато вървеше, и този преценяващ, заинтригуван поглед й даде и последната доза увереност, от която имаше нужда, за да продължи.

По-малко от година след като пристигнах в Лондон, портретът ми висеше в Кралската Академия. Да кажа, че успехът ми бе незабавен, може и да е нескромно, но така стоят нещата.

Хопнър ме нарисува като самата Комедия: държах в ръка маската на Комедията. Той озаглави картината „Мисис Джордън като музата на Комедията, поддържана от Ефросина, която отблъсква ухажването на един сатир“. Ненавиждам този грозен сатир, но не е нужно всички да сме гении, за да разберем кой е той. Виждах как ме гледаха мъжете от публиката. Нима не знаят колко е лесно за една актриса да се досети какво си мислят?

Цял Лондон дойде да види портрета. Беше по-голям от нарисувания от Рейнълдс портрет на мисис Сидънс като Музата на Трагедията. Всички казваха, че мисис Сидънс въплъщавала Трагедията, докато аз съм била олицетворение на Комедията.

Навярно единствена аз намирам за странно, че започнах кариерата си в Лондон като Калиста, а след това станах най-известна, най-обичана, с комичните си роли. Моята Розалинда, моята Хиполита, моето Провинциално момиче. Приятелят ми Питър Пайндър дори беше съчинил малко четиристишие:

И Шекспир сам на Дръри да се появи,

щом във всяка сцена Джордън тук се въплъти,

той скочил би от мястото си в миг,

и би извикал: „Тя е съща Розалинд“.

Всички искаха да рисуват мисис Джордън в онези дни. Портретът ми беше по витрините на всички книжарници. Кой казва, че съм била само пътуваща актриса? Скоро щях да се превърна в Херцогинята на Дръри Лейн.

Ромни ме нарисува в ателието си на Кавъндиш скуеър. Обикновено вземаше по осемдесет гвинеи за портрет, но за мен нямаше такса. Не се заблуждавайте, че смяташе за чест да ме рисува. Той може и да е бил най-прочутият портретист на своето време, но беше също и хитър и прозорлив бизнесмен. Знаеше, че може да си върне парите в няколкократен размер, като продава копия от портрета ми.

Нарисува ме в сценичния ми костюм от „Провинциалното момиче“ — бяла рокля със син шарф, завързан на панделка отстрани, с буйно спускаща се коса. Това беше най-известната ми роля. Знаете ли я, мис Уилямс? Тя е невинно деветнайсетгодишно момиче:

— Моля, сестро, бихте ли ми казали къде са най-хубавите поля и гори за разходка в Лондон?

Би трябвало да е удоволствие да ме рисува като Провинциалното момиче, но той, този Ромни, беше труден човек — доста мрачен и мнителен. Не хареса нито една от позите, които предлагах, а собствените му идеи не ме вдъхновяваха.

Не мога да търпя суетата, и затова накрая затичах към вратата и хвърлих поглед назад, за да му кажа, че си тръгвам — просто така, с ръце, вдигнати почти в молитвена поза, с отметната назад глава, с къдрици, спускащи се като водопад по раменете.

— Да — изкрещя той, — това ще свърши работа — и именно по този начин си дадох вид, че той е открил позата, за която през цялото време знаех, че е изключително привлекателна, позата, която винаги постига желания ефект.

Ромни направи състояние от този портрет.

Не знам какъв е вашият опит в такива случаи, мис Уилямс, но аз намирам, че е по-добре понякога да оставяме мъжете да смятат, че тъкмо те са направили важните открития. Най-вече онези мъже, които са хора на изкуството.

* * *

Това не беше лесен избор за прослушване: не бяха много онези, които биха успели да изиграят успешно тази сцена. Съществуваше очевиден начин за това — преливащо от радост опиянение от собственото „аз“ — но Джорджи опита онова, за което започваше да мисли като за определена, умело представена наивност. Искаше да улови обаянието, удивлението и неподправения възторг на Дора, без да му позволи да ескалира в арогантност или суетност.

Тя завърши откъса в средата на празната сцена — сега ателие на художник, което беше създала с тялото си, гласа и жестовете си. През цялото време погледът й беше ясен и прям, съсредоточен върху писателя и режисьора, беше неспособна да чака дори миг, за да разбере какво мислеха. Тази сцена трябваше да ги накара да полудеят от възторг, трябваше да й спечели ролята и изглежда, че беше успяла. Пиърс изглеждаше така, сякаш не можеше да й се нагледа, някак сияещ, сякаш искаше да скочи на сцената и да я поздрави, макар на Джорджи да й се стори, че видя как Никол сложи длан върху ръката му и изрече само с устни думата: чакай.

След като свърши, не бяха казани много думи: казаха й, че ще й съобщят след около седмица. Щом се прибра вкъщи, Джорджи заплака сърцераздирателно като тийнейджърка, която беше направила всичко по силите си, за да впечатли някое момче по време на парти, а после го беше открила да се целува с друго момиче върху палтата в спалнята.

Не беше мислила, че няма да получи ролята.

— Мисля, че ще умра — каза тя, когато се обади да ми каже за прослушването. — Знам, че и преди съм искала много силно разни неща и не съм ги получавала, но не мога да го направя отново. Това съм го преживявала. Този път трябва да я получа. Как, по дяволите, ще чакам цяла седмица?

Но не й се наложи да чака. Греъм се обади още същата вечер, и когато се извърна от телефона, Джорджи нададе толкова силен тържествуващ вик, че я чух над боричкането на Лиам и Фъргъс, толкова силен, че Джак прекъсна играта си и слезе в дневната, за да разбере какво е станало.

— Мама получи работа — каза тя.

— Мама получи работа, мама получи работа — заповтаряха напевно трите момчета, като започнаха бясно да скачат, да танцуват и да я прегръщат. Тя вдигна Лиам, после Джак, и затанцува из стаята, като едва не падна в малката дневна. Те не знаеха в действителност какво става, но върху лицето на майка им имаше изражение, което не бяха виждали никога преди, и което аз си спомнях само смътно, изражение, едновременно очаровано и очароващо. Тя отново се влюбваше в живота си, и именно затова танцуваха те.