Емил Лазаров
Сто капки (7) (Виртуална импресия)

Егон

Държах птичето в ръка, а върху мен се сипеше проливен дъжд. Погледнах нагоре и видях Никол в прозореца на четвъртия етаж на сградата.

Не знам защо, но отношенията ми с жените винаги са били безпроблемни. Не съм обичал нито една, просто не го умея, не ме научиха на това — аз учех езици и нямах време за такива неща. Затова винаги съм си мислел, че с жените ще имам проблеми. Чел съм много и съм гледал много пиеси и филми, и навсякъде едно и също — чувства, емоции, любов, страст. И понеже това не съм аз, много пъти съм се изненадвал, че съм любимец на жените.

Например Никол — тя беше същата като мен. Ако е била влюбена в мен, много не го показваше, а това между нас бе интелектуална и сексуална хармония, съжителство на двама конкуренти. Моята студентска любов, бяхме създадени един за друг, бяхме двете страни на една монета. Но тя не искаше да живеем заедно, тя искаше да се състезаваме. Приех това като предизвикателство кой кого, кой кога, кой как, кой повече. Не съм състезателен тип, нямаше и за какво да бъда такъв, всичко ми вървеше, с хората се разбирах добре, условията ми за кариера бяха изключителни, даже по-добри, отколкото съм предполагал.

Аз учех един език — Никол два. Тя два езика, аз изкарах курс по самозащита. Тя тръгна на карате, аз — на таекуондо. Заедно посещавахме курс по тантра, но сексуалната ни енергия не течеше в една посока, въпреки че правехме любов като в порнофилм. Бяхме млади. Помня някои периоди и отделни наши сексуални игрички, ние бяхме в състояние да издържим докато превъртим няколко грамофонни плочи — тогава плочите бяха черни, от винил, една страна се прослушваше за около двадесет минути, аз ставах набързо, тя оставаше както си е, обръщах плочата и отново. Беше хубаво. Смятахме продължителността на секса в плочи, днес беше три дългосвирещи, вчера четири, а утре трябва да бъдем още по-добри! Освен в езиците и бойните изкуства се състезавахме и в културата. Изкарахме курсове по живопис, пиано, история на джаза и попарта, след това по рисуване, където имах възможността да сравнявам тялото на Никол с тялото на Лили, модела, който ни позираше.

Бяха с почти еднакви пропорции, но аз изведнъж разбрах, че не пропорциите са най-важни, а химията — ендорфините, молекулите на любовта, огромната фабрика, която всеки има в тялото си. Това ли е любовта?

Аз никога не успях да я извлека от себе си. Смятах за досадно да шепна в ушите на жените „обичам те“ — нито на Никол или на Лили, с която ходех едновременно с Никол. Представях си как го казвам на езиците, които знам и на всеки един това ми звучеше от досадно по-досадно. Струваше ми се несериозно добре изглеждащ джентълмен, за какъвто се смятах, глуповато да шепне в ушите на интелигентни жени изречения, в които днес никой не вярва.

За мен животът беше и е: добра храна, солидно пиене, достатъчно пари за пътешествия, добра кариера и купища продадено оръжие, за да живеем по-добре, спокойно и главно — богато. И още нещо — качествен секс. Качествен. Никол ми го даваше, беше машина за секс, сексуална лъвица. Това беше секс без думи или секс с викове, секс със скимтене или секс с пъшкане, просто Секс.

Лили, тя ме обичаше, но нито веднъж не си го призна. В нейните дълбоки очи имаше само тъга, защото добре знаеше, че всичко между нас е безперспективно. Нали имах Никол. Веднъж, когато бяхме на купон заедно с Никол, Лили (която тогава ходеше с Виктор) и Марта и си говорехме как да помогнем на Марта да остане в университета, защото езиците не й вървяха, до мен приседна Марта. Погали ме леко по лицето и каза:

— През цялото време, още от първия ден те обичам.

След половин година се ожених за нея, тя не работи нито ден, кариерата не й вървеше. Лили не понесе моята сватба. Но никога не ми каза, че ме обича.

Остана ми само това нейно писмо.