Емил Лазаров
Сто капки (37) (Виртуална импресия)

Егон

Трябваше ми почти година, за да го измисля. След това се захванах с реализацията. И моят проект беше наивен, също като проекта на Джени.

Тя се справяше много добре. Идеята, да разнася капки щастие, се оказа сполучлива. Джени откри филиали на своята поща — малки ферми, всяка с по сто пощенски гълъба. Те летяха по всички градчета и селца при хората, които имаха нужда. На крачето на всеки гълъб имаше розови лентички на надеждата. Аз помогнах с рекламата, интервютата с Джени се предаваха по местните радиа и телевизии, правехме рекламни материали. Хората споделяха своите проблеми, търсеха съвет, искаха някой да ги изслуша и да получат капчица щастие.

Пишехме си с Джени, вече не така често, но тя винаги бе в сърцето ми. Беше много заета с работата. След нашата първа, и последна среща повече не се видяхме. Когато обаче почувстваше, че аз имам нужда от нея или тя има нужда от моята помощ, веднага ми пишеше. Обикновено предчувствах, че ще ми пише. Много особено беше това съжителство на двама съвсем различни души, чудесна връзка без упреци, без лъжи.

Разговаряхме за семейния живот, за проблемите на подрастващата й дъщеря, която искаше да е вече самостоятелна, за сина й, който много й помагаше, но не ходеше редовно на училище, а пък беше със златно сърце, с нейния характер. Без да се срамувам, й разказвах за моя брак с Марта, за секса ни, за моята сложна връзка и за секса с Никол и считах тези разговори за напълно нормални. Марта може би е усетила, че мислено съм някъде другаде. Уж сме заедно, пък аз си говоря с друг човек, но беше доволна, че моята любовна връзка с Никол приключи.

С Никол сега работехме основно по моя проект, тя е голям професионалист в този бранш и е най-близкият ми сътрудник. В началото ми се смееше, после казваше, че всичко е твърде наивно, а след това започна да се страхува.

Основната мисъл в моята идея е, че познавам агресивността на хората, познавам химията, която причинява агресивността у хората. За разлика от разните движения за мир и миролюбиви организации, които искат да премахнат тази агресивност или да я спрат и така предизвикват съпротива, защото това е в противоречие със същността на човека, аз разчитам на агресивността. Подкрепям я, така както се подкрепя музикалната или художествената дарба на малко дете. Хората трябва да изконсумират енергията си, да се налудуват и затова имат нужда от оръжие.

Да могат да си го закупят. И големите фирми нека да печелят от продажбите, без да им пречим, за да не ги разсърдим.

Но ще използваме нови технологии, компютри, електроника, база данни, софтуер и научни познания така, че във войните хората да не се убиват, а да става както в компютърните игри. Разработих система, в която не се стреля с обикновени патрони, не се хвърлят обикновени бомби и ракети. Използват се виртуални стрели, виртуални бомби и патрони.

Проектът работи като в компютър: от раждането си всеки човек получава нещо като баркод и е зачислен като цивилен. Всяка сграда има също своя баркод, като сградите със стратегическа важност ще имат код с по-голяма значимост, съобразен с международните конвенции и норми. Щом като постъпи на военна служба, на всеки цивилен му се променя кодът от цивилен на военен. Получава персонален чип, където е записан неговият чин, оръжие, и всичко, свързано със службата. Всяко оръжие се маркира, с международен код; според нормите и правилата. Така всяка държава си създава огромна база данни за населението, друга база данни за войниците в армиите, база данни за оръжията, а тези бази данни постоянно се допълват и актуализират.

И когато се стигне до война, когато агресивността стане нетърпима, тогава при стрелба или при избухване на бомба, или при изстрелване на ракета, патрон, ударната вълна или ракетата, излъчват енергия, лазерна или високочестотна, която изтрива идентификационните кодове на поразените цивилни лица, на войниците, унищожава кодовете на самолети и сгради и автоматично от базата данни се изважда броят на засегнатите хора и сгради. Така че още същата вечер, на чашка кафе, главнокомандващите на двете враждуващи държави и всички, които имат достъп до базата данни, отчитат резултатите от това нападение — кой колко войници е загубил днес и кой е победителят в този етап от войната. Обаче тези, които са били поразени, са си живи, само кодът им се унищожава, безвъзвратно се унищожава, и те се отписват от регистрите. Те са мъртви. Виртуално мъртви.

След определено време се обявява победителят във войната. Пресмятат се парите от продажбата на оръжие, разпределят се печалбите, понякога и на президентите на враждуващите държави. Производителите на оръжие получават своето, всички са доволни, за победител е обявен единият, другият е победен, а агресивността е задоволена.

Хората обаче не са мъртви и по-нататък си живеят весело.

И така, до следващата виртуална война, която е също така безсмислена, защото един ден всички ще се обединят и тогава няма да има дори виртуални войни.

В това се състои основният замисъл на проекта: да се използват човешките възможности и познания за просперитет в по-нататъшния живот и в условията на война. Познавам много главнокомандващи на армии, президенти, министри и знам, че не изпитват нищо лично към никого от неприятелския лагер, сега не е като преди. Днес те само искат да докажат себе си, своето ниво на агресивност, без да желаят смъртта на някого. Искат да го премахнат, за да не пречи на агресивността им, искат да покажат, че са по-добри и по-агресивни от другия. Изтриват му кода и резултатът е същият, международните конвенции и норми го удостоверяват и всички са доволни — животът продължава, обявява се победителят във войната, оръжия продължават да се продават и са все по-скъпи, идват нови технологии, създават се нови отрасли и науката върви напред.

Войната ще бъде виртуална, и дори ще бъде полезна.

Никол само се чудеше. Познаваше ме отдавна, знаеше, че съм прагматик и не оставям нещата на случайността.

Когато написах това на Джени, дълго не получавах отговор. После ми написа кратко:

ЕГОНЕ, ПАЗИ СЕ. КУКЛАРЯТ НЕ ОБИЧА НАИВНИТЕ ВИЗИОНЕРИ И МЕЧТАТЕЛИ, НЕ СПОДЕЛЯЙ С НИКОГО ПЛАНА СИ.

Само че същността на моята работа се състои точно в обратното — да обсъждам плановете си, но с избрани хора; по някакъв друг странен начин, полуистина — полулъжа, леко да притиснеш един, да заплашиш друг и да се подмажеш на трети, просто такава е играта. Разработих всичко в детайли. Никол ми помагаше много и по основните неща беше съгласна с мен, само се страхуваше, че всичко е твърде сложно и няма да съм убедителен пред правителството.

Започнах да обсъждам идеята с мои клиенти, обяснявах им всичко и ги посветих в проекта си. Това ми отне доста време, подготвях почвата, преди да кажа на правителството, искаше ми се да изглежда, че все едно идеята е от тях.

Това много ме измори, отнемаше ми цялото време. Усещах огромно раздвоение — през деня продавах конвенционално оръжие, а през нощта работех върху проекта. Отдавна не съм бил в отпуск, Марта пътуваше с мен вече и в командировките, защото не можех да си взема почивка.

Така тя си почиваше от почивката, която й създадох с това, че никога не е работила.

Един ден ми се обади Никол, че приятелят на Петър — Дани, който някога снимаше нашите празненства за рождените дни, прави игрален филм. Първата ми мисъл беше, че сигурно няма достатъчно пари и търси спонсор.

Но когато се чухме, с радост разбрах, че иска от мен да направим само няколко обиколки с моето самолетче, малка „Чесна“, а той да заснеме панорамни снимки. С камерата ще снима детайл, после се издигаме във въздуха и правим няколко спирали, но това да стане много внимателно, защото Дани ще лети за пръв път в живота си. Този полет над снимачния екип ще бъде и неговият подарък за рождения му ден и по случай приключването на снимките. Чудесен подарък, помислих си, и веднага написах на Джени:

ИСКАШ ЛИ ДА ЛЕТИШ С МЕН? ЕЛА НА ПОСЛЕДНИЯ СНИМАЧЕН ДЕН, АЗ ЩЕ ЛЕТЯ С ЧЕСНАТА. НАЙ-ПОСЛЕ ДА СЕ ВИДИМ, ЩЕ СЕ РАЗХОДИМ, ЩЕ СИ ПОГОВОРИМ, МОЖЕ И ЦЯЛА НОЩ, СЛЕД ТОВА ЩЕ ТЕ ВЗЕМА СЪС СЕБЕ СИ И ЩЕ ЛИТНЕМ НАД ЗЕМЯТА. НО ВСЪЩНОСТ ТИ САМАТА СЪЩО ЛЕТИШ, ПАРДОН, АМИ ТИ МОЖЕШ ДА ПОЛЕТИШ ДО МОЯТА „ЧЕСНА“ ☺. И ТАКА, ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ НА ДЕВЕТИ МАРТ?

ДА ЛЕТИМ ЗАЕДНО? О, ЙЕ! ИЗЛИТАМ, ДА ЯХНА ЛИ МЕТЛАТА?, тя намекваше, че винаги, когато отгатне нещо или ми пише в същия момент, когато и аз, аз й казвах, че е малка магьосница.

ДА ВЗЕМА ЛИ СЪС СЕБЕ СИ МОИТЕ ГЪЛЪБИ И ПТИЧЕТА?

По същото време, когато аз се „борех за спасяването на света“, Джени разшири фирмата със сто пощенски гълъба, които летяха като куриери на добрите новини — покани за сватба, любовни признания, честитки за рожден ден.

ОСТАВИ ГЪЛЪБИТЕ У ДОМА, ВЗЕМИ СЪС СЕБЕ СИ СВОИТЕ СИ БРЪМБАРЧЕТА. ДА ЛЕТЯТ С ЧЕСНАТА, ЩЕ БЪДАТ ЕДНИ ЛЕТЯЩИ БРЪМБАРЧЕТА, майтапех се аз.

НАИСТИНА ЛИ? ДА ГИ ВЗЕМА ЛИ? СИНЪТ МИ ТАКА ЩЕ СЕ РАДВА, ДЪЩЕРЯТА Е С ГАДЖЕТО СИ И СИГУРНО НЯМА ДА ДОЙДЕ, НО СИНЪТ ГОРИ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ. И АЗ СЪЩО.

И аз горя от нетърпение. Най-после да се видим. Най-после да я целуна истински.

Нежно. Като на сън. Като в есемес.