Емил Лазаров
Сто капки (28) (Виртуална импресия)

Петър

Идеята на Дани ме вдъхнови. Вечното негово филмово виждане. Аз бих наблюдавал хората само с мълчание, статично.

Ефирът на интернет — това е огромно море, бездънно море от човешки взаимоотношения и съдби и аз се превърнах в техен колекционер. Интересно ми беше, водех си записки. Често след разговорите и след снимките свързвах отделните хора със съдбите и много пъти те ми се струваха измислени, нереални и твърде жестоки. Понякога разбърквах съдбите, различни съдби към една и съща снимка. Или си фантазирах какво ще стане, ако тази снимка има тази съдба? С времето разбрах, че отделните съдби са такива, защото така ги е написал самият живот. В началото пишех историите на листчета, после ги преписвах в тетрадки, но това се оказа непрактично.

Накрая направих картони, истински медицински картони. Все пак това са лекарски анамнези, всеки си има проблем, проблем в себе си, има комплекс или някаква болест и тъй като не е информиран, или се страхува, срамува се или не обича да ходи по доктори, си го казва в интернет. Хората ме познаваха, идваха при мен, говорехме си, давах съвети, ако можех, или им помагах поне с мълчанието си. Тази роля ме обзе напълно, превърнах се в интернетен доктор, психоаналитик, липсващия баща, съпруг, син, авторитет или боксова круша. Казвах на всеки, че неговата история може да стане част от филма, но никой не се интересуваше от това. Те просто искаха да си поговорим, защото нямаха с кого. Когато им кажех, че правя и фотосерии, позираха с удоволствие, като истински ексхибиционисти. Така помагах и на Рената, тъй като се повишаваше посещаемостта на клуба и приходите й. Продължавах да снимам и снимам, да събирам, да помагам. Това ме погълна напълно.

Никол беше много изненадана. Свикнала беше да отсъствам по цели месеци, а сега ме виждаше по цели дни и нощи у дома пред компютрите; имаме няколко и те са непрекъснато включени. Всички историйки се класифицираха, разпределяха, след което се събирахме с Дани, четяхме и обсъждахме. Правя и нови фотосерии, а тази със заглавието „В калта“ спечели няколко награди. Серията се състои от снимки на птиче със счупени крила, което не може да излезе от калта и непрекъснато пада в нея. Към тези фотоси са прибавени и снимки от човешкото блато: пияните приятелки на Рената върлуват в клуба — безчувствени, полуголи, в състояние, в което дори не знаят защо и какво правят. Този контраст беше прекрасен, между птичето, което иска да излезе от калта, и хората, които са попаднали в „калта“ доброволно или по съдба, но не правят нищо, за да излязат от нея.

Намерих темата на живота си, отнасяше се и за мен, за сина ми и за всички, които познавах от нета, продължавах да правя нови и нови снимки и да записвам нови и нови случки за Дани.

Какво обаче беше новото при мен? Ами аз не само наблюдавах хората, а и се опитвах да ги извадя от калта и да им помогна.

Свързах се с моята позната докторка, при която ходеше Рената. Плащам лечението на тези, които имат най-голяма нужда от помощ. Не казвам на никого, дори на Никол. Чувствам се полезен, а не само наблюдател.

Искам да се сближа с Петър, който вече три години е в комуната. Тук е празно, у дома. И в нета.

Мисля си, че всички посетители на Рентклуб всъщност са в една интернетна комуна, в комуната на зависимите от интернет. Те са много, но са самотни.

Откъснати от реалния живот.