Емил Лазаров
Сто капки (27) (Виртуална импресия)

Дани

Няма да забравя рождения си ден преди около година. Тъжно ми беше. Беатрис все още беше в болницата.

На този девети март си мислех, че ще отворя бутилка от любимото червено вино и с фъстъци, и от време на време с бадеми ще я изпия, после още една, с кашу и с малко пистации. След това още една, червено, с орехи и мъничко семки пиния. После само червено винце и още, и още, знаете тези състояния, имах нужда от това. Да си сам на рождения си ден, това и за мен е много, а аз съм адски позитивен човек.

Но тъкмо отворих първата бутилка, някой звънна; влезе куриер, голяма кутия и букет от първите пролетни лалета, отварям кутията, а в нея — моят, татковият, дядовият часовник!

Плаках от щастие. Веднага го сложих над камината, навих го и повиках Петър.

До сутринта я карахме както в младежките години: две бутилки джин, десет шишета вино, много фъстъци, кашу, ядки и бадеми и часове спомени, приказки, разгорещени дебати, коментари за бивши любовници — днес те са почти бабички, но ние — как?… ние сме си същите, тотални юнаци, вечни младежи, като живи сме… ха-ха!

Разкрих му мечтите си как цял живот съм искал да се посветя на писането на филмови сценарии, не за обикновени филми, а за носители на „Оскар“. Много пъти си представях как от сцената скромно благодаря на мама, на татко, на приятелката си, после на жена си, после пак на приятелката. (Имал си любовница? Срамежливецът Дани е имал любовница?? — не можеше да повярва Петър. Но винаги съм обичал Беатрис — казах му.) Някои от сценариите режисирах, така че два пъти печелех „Оскар“, писах и музиката към изключителния си филм; аз свирех и композирах от дълги години.

Петър слушаше, стана му весело, на втората бутилка джин вече беше онзи Петър от студентските години — вечно влюбен до уши или пък момичетата влюбени в него. Със смях коментирахме първата му приятелка В., както и нейната дарба при секс така да върти дупето си, че да изписва цялата азбука. (Сега В. пише японски йероглифи с дребничък японец, а преди това изкара ускорен курс по кирилица.) Аз пък не обичам височините, мразя да се качвам на самолет или да гледам през прозореца от висока сграда и бях обявил в студентските общежития, че в живота си няма да се кача на по-високо от жена. Смяхме се и докато Петър разправяше, че сега е сменил тактиката, видял това в природата — вече не отделя толкова внимание на секса, само по няколко минути седмично, това му стига, вече пази енергията за себе си.

Стана ми тъжно за Беатрис, правенето на любов за нас беше сериозна работа, с чувство и преживяване, за нас това не беше просто физически труд, като в оня тъп английски виц, където лейди пита лорда:

— Милорд, да си обличаме ли пижамите и да спим или пак ще правим ония смешни движения?

Петър се заливаше от смях. Свършихме тоника и той разреждаше джина с вино. Изведнъж стана сериозен:

— Ева си замина. Писа, че отива в друго училище, но аз знам, че е при Петър.

Веднага разбрах, че часовника, който получих за рождения си ден, ми го е върнала Ева.

— Нали виждаш — викам на Петър — тя иска да помогне на брат си, върна ми часовника, ти трябва да се гордееш с нея.

— Дани, какво да правя. Не знам как да живея по-нататък. Останах сам.

След това ми разказа за проекта си, как на нета снима проститутки, бившата си жена Рената, нейни приятелки. Прави го по цели дни и нощи. Искаше ми съвет, нали съм режисьор, цял живот работя с хора, а той по-скоро е майстор на тишината, майстор на безмълвните драми сред животните.

— След като си в интернет и правиш снимки, след като ги познаваш вече, добави и някаква историйка. Съдбите на тези хора, живота им. Нещастни самотници, които ги свързва нощта, анонимността, фалшивата чувствителност, фалшивите отношения, това става за документален филм или филм за социалните групи, това е разрез на съвременното отчуждено общество — там има драма, празнота, една тема, благодатна за филмиране. Ти искаш да си само наблюдател, както преди с птиците в природата ли?

— Не, искам да им помогна по някакъв начин. Не помогнах на сина си и на неговите папагали едно време, сега мога да помагам на хората от Рентклуб, познавам обстановката, преди го правех в истинския клуб, днес ще помагам през интернет.

— Аз пък ще направя филм. И ще го свържа със спомените си. Отдавна търсех тема, вече я имам. Още утре се обаждам в комуната, ще разговарям с Ева, ще разбера и какво става с Петър…

На другата сутрин, след като изпихме половин литър кафе, повиках такси. Оставих клатушкащия се Петър пред дома му и отидох в болницата при Беатрис. През цялото време я държах за ръката и й разказвах своя сценарий.

Това ще бъде първият ми филм за „Оскар“, обещавам ти, Беатрис. Отивам при Ева, ще й предложа да пее вокала по музиката. А Петър, ако е излекуван, ще бъде мой помощник. Не се отказваме по средата на пътя, нали съм му казвал — напред и нагоре, това е нашият път. Няма да се предам, аз съм чичо Дани, или Данилио, както ми викаха Петър и Ева, когато бяха малки.

Ти имаше чудни коси тогава, Беатрис, помниш ли как танцувахме на брега на морето в Гърция? Пихме от онова тяхно вино, смолистата рецина, и като изпихме два литра, се къпахме голи и искахме да се любим в морето, но една лодчица ни смути. Забравихме къде са дрехите ни, тичахме голи чак до площадчето и се смеехме. Замръзнахме, като видяхме, че един възрастен грък ни наблюдава. Той се приближи, втренчено те гледаше и каза:

— Госпожо, имате прекрасни рижави коси — и изобщо не обърна внимание, че си гола!

Обаче на следващия ден в таверната се наведе към мен и ми каза:

— Вашата жена има най-красивото тяло на острова, тя е богиня, гръцка богиня, тя е Афродита, честито, тайно ви завиждам!… Как го прави?

… И аз отговорих:

— С любов, само с любов, с моята любов, с нашата любов…

… И го почерпих с узо, спомняш ли си, Беатрис?

Тя лежеше в леглото и тихо си шепнеше нещо, с тъжно лице, сякаш беше другаде.

Изведнъж се съвзе, обърна се към мене и каза:

— „Оскар“… С любов.