Емил Лазаров
Сто капки (40) (Виртуална импресия)

Никол

Колко пъти съм му казвала:

— Внимавай, идеята няма да мине!

Убиха го, то е ясно, но никой не иска да говори за това. Разбрах го в Африка, където бях на работно посещение. Веднага се върнах обратно.

Засега се приема версията, че лошо е пилотирал. И как иначе. За мен това беше шок.

През цялото време му казвах — нека се откажем.

А кога? И кой? Кога, ако не сега, и кой, ако не ние? — питаше ме той. Неговият проект го уби.

На погребението имаше много хора. Разбира се — знаме, армия, речи. Не обръщах внимание. Егон познаваше половината управници и силни хора и ако не познаваше втората половина, то тя познаваше него, както обичаше да казва. За него се говореше с почит, много го уважаваха. Дадоха на Марта знаме и медал.

Хората от бранша се надяваха аз да поема неговите функции. Така и стана, сега съм в неговия кабинет, разполагам с тим от сътрудници, планът за продажбите е закачен на стената, стремя се да запазвам ръста на поръчките. Понякога съм разколебана, забелязвам, че някои от клиентите не само не купуват, но като че ли очакват друго предложение. Това са клиентите, запознати с проекта. Егон беше прав, тях не ги интересуваше убиването, интересуваха ги парите, печалбата, да задоволяват потребността да си агресивен и да си играеш на война.

Направих го посвоему, по женски и елегантно — не исках да играя карате, да се боря срещу силата на съперника. Започнах да играя джудо, където, за да победиш, използваш енергията на съперника си. Противникът ми беше кукларят — както му викаше Егон, който ни дърпаше конците и искаше да продаваме все повече и повече.

Правителството го слушаше — какво да прави. И ми нареждаше да продавам оръжие, да увеличавам печалбите, да въоръжавам армиите, държавите, континентите. С какво? С оръжие. Какво оръжие? Не казваха. От мен искаха да продавам оръжие, добре, ще го получат.

Създадох научноизследователско звено, което нарекох „Неконвенционално оръжие“. Явно съм заразена с бацила на Егон за наивното мечтателство, но към него добавих и бацила на женската прагматичност.

В звеното симулираха, че работят върху нови, още по-добри оръжия. Това беше половината истина — разработваха се лазерни оръжия, които не убиват. Екипът е съставен от учени, програмисти, социолози, предимно хора извън бранша. Звеното работи по програмата от проекта на Егон. Как да въоръжаваме, как да си играем на война и да не убиваме. Това е тим от идеалисти, добре подготвени учени, най-добрите професионалисти в своята специалност.

Ръководител на тима е Адам, много кадърно момче, все още непокварено от живота, неразвалено от света. Когато разговаряме, понякога виждам в него Егон такъв, какъвто щеше да бъде, ако не беше направил това отклонение и не беше тръгнал по нашата кариера. Адам е романтик и идеалист, но професионалист от най-висша класа. Не се учудих, че дъщеря ми Ева ходи с него, тя много го обича. Никога не се бях задържала у дома дълго време, пътувах много и преди, а сега — още повече. Но това, което ми донесе най-голяма радост и изненада, е, че макар дълго време да отсъствам от дома, моето семейство все повече и повече общува и иска да е заедно. С Петър почти не се виждаме, той следва психотерапия с голямо желание, но всеки ден си пишем. Чувстваме се по-близки, отколкото преди.

За Ева знам почти всичко, ние сме приятелки, за пръв път от раждането й, и това ме прави щастлива. Синът ми плува в свои води, прави филми. Жалко само, че не завърши някое висше. Филмите му спечелиха много награди, отличават се с особена чувствителност, това сигурно се дължи на периода в комуната — там той премина през школата на живота. С месеци не се виждаме, но знаем всичко един за друг. Ние сме семейство от четирима души, които се обичат, въпреки че не се виждат често и не живеят заедно.

Марта изчезна. По същия начин както се появи в живота ми, така и изчезна. Знам, че живее някъде на остров Мадейра.

Красива среда, красиви орхидеи, прочуто вино от Мадейра. Но там е сама — както е била винаги.