Емил Лазаров
Сто капки (19) (Виртуална импресия)

Петър Велики

Не обичам това име, моето. Първо, защото е като на баща ми, и второ — това Велики ме унижава, струва ми се, че ми се присмиват.

Когато бях малък, в основното училище, си казвах — имам най-добрия татко. С мама се виждахме у дома рядко, тя винаги много работеше. Затова баща ми ме прибираше, после играехме тенис или футбол или само се разхождахме и той ми купуваше сладолед. Не беше добре обаче, ако срещнех познат от училище. Никой не излизаше навън с родителите си, затова аз се правех, че се разхождам сам, но въпреки това на следващия ден ми се присмиваха, че съм разглезен. Бях чувствителен, затворен в себе си, но с баща ми общувах с радост. Знаех, че помага на болните животинчета. Гордеех се с него. Той ме обичаше, аз него също. Навремето.

Сега съм в комуна. На абстиненция съм. Не се боцкам, то и няма какво и къде. За всеки от нас се грижи по един бивш наркоман, преминал по нашия път и вече излекуван. Сутрин и вечер се молим, пеем. После работим в краварника, грижим се за добитъка. Догодина, ако съм тук, ще имам един свободен ден седмично, ако спазвам абстиненцията и съм добър. Тук ни мислят само доброто. Знам, че мама плаща всичко, познавам и много хора, които нямат пари. Но се боцкат. Пари за наркотици намират или крадат.

Често се връщам в спомените. Най-много за чичо Дани. Разочаровах го. Той беше наивен, но ме обичаше. Дори не знам защо го направих, защо му откраднах стенния часовник. Но тогава имах нужда от пари и не съзнавах какво правя, както и той не знае, какво е да не си вземеш дозата навреме. Не знае това. Трябваше да ме убие, така щеше да е по-добре. Малко си спомням вече, коефициента ми на интелигентност е паднал, на нивото на шести клас съм. Не е паднал, знам, че не.

Помня обаче защо станах наркоман. Не обичам родителите си, те ме разочароваха. Мама убива хора като им продава оръжие — по цели дни, седмици, месеци, година след година. За тази цел е учила в няколко училища. Училища как се убиват хора. Баща ми някога ми подари папагали. Аз се грижех за тях.

Когато единият умираше, баща ми непрекъснато го снимаше, остави го да умре и го снимаше. Тази серия от снимки му донесе награда, с която той се гордееше. За мен обаче това беше краят. Не искам да съм като него. И тогава не исках, никога, и започнах да се боцкам. Сега ми е лошо. Сигурно е от метадона, дават ми го по програма, заместител на наркотика. Не искам, Ева, сестра ми, да е като мен. По-добре да не ме вижда сега, да си остане с детските спомени, когато я дърпах за косите или когато заради нея се биех с момчетата от улицата, за да я защитя.

Тая глава много боли.