Емил Лазаров
Сто капки (23) (Виртуална импресия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Емил Лазаров

Заглавие: Сто капки

Преводач: Александър Матев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Георги Лесков-Гешдизайн

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Джовани Принт

Художник на илюстрациите: Виктория Камю

Коректор: Екатерина Павлова

ISBN: 978-954-92590-1-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5946

История

  1. — Добавяне

Петър

Станах член на Рентклуб, един от глутницата на Рената. Исках да си почина след дългите години снимане в пустинята и навсякъде по света, и когато бях сам вкъщи имах нужда да си побъбря с някого. Преди никога не съм чувствал такава потребност. Запознах се с приятелите и приятелките на Рената — Мерси, Марси, Марко, Бубо, Биби, Джеси, Шена, Лола, всеки или всяка имаше свое име, измислено, заради клиентелата на нета или истинско. В началото ме интересуваха чисто професионално, не толкова от човешка гледна точка.

Платих членският внос и след това дълго гледах всяка една камерка, която показваше това, което си поръчвах. Приличаха ми на моите герои, птиците от снимките, които правих толкова години. Но сега не беше нужно да ходя в пустинята, не трябваше да рискувам. Бях в домашен уют, с бутилка джин и тоник пред себе си, с поглед вперен в монитора на компютъра, с инсталирана програма за фотографиране и качествен принтер. Плащах например за два часа и за това време правех чудни портрети на млади и не толкова млади жени, безброй актови снимки на красиви, но и на преуморени и деформирани женски тела. Това беше зависимост, прекарвах все повече и повече време пред компютъра, снимах и снимах и мълчаливо разглеждах резултатите. Знаех, че това ще промени творчеството ми, но все не можех да разбера, в каква посока съм тръгнал.

Птиците… сега моите птици бяха Рентклуб и неговите обитатели, глутницата на Рената. Поставях всяка снимка в рамка, правех цели серии, на същия принцип, като сериите за птиците и дивите животни, които снимах досега.

Например серията от снимки на напиващата се Марси, която с увеличаване на количеството изпито вино сваляше все повече дрехи и бельо, а накрая, съвсем пияна, оставаше гола, чисто гола и без капка от предизвикателността на проститутката в началото на серията. Всъщност тя беше най-обикновена майка, разведена, с двама сина, която искаше да изкара нещо допълнително, и като се напиеше, без проблеми показваше своето повехнало тяло, което на другия ден отново обличаше в синия си работен гащеризон. Тя ставаше в четири часа сутринта, а от шест работеше като стругар.

Или пък кранистката Марко, която на всичките ми снимки се перчи с огромните си твърди гърди; тя никога не пиеше, от страх, че ще я хванат на сутрешния тест — като духне в балончето. Започваше в пет и трябваше да успее да се преоблече, след това на инструктаж и после — балончето.

Лола пък беше много висока и прегърбена, за нейните снимки избрах специален формат, серията с нея беше много ефектна, защото се получаваха интересни композиции.

Барби имаше прелъстителни извивки, но никога не показваше лицето си, защото ще стане лошо, ако приятеля й Том я види на камерата. Ревнивец. И двамата работеха при Рената, спестяваха пари за жилище. Сега имам безброй торсове на Барби, торсове на красиво женско тяло без глава. Глава имах, на самия Том, който пък показваше само нея, защото, както той ми сподели, Барби е ревнива и не иска да дели тялото му с някоя или с някого.

Повечето зрители бяха мъже. Снимах очите им, вперени, изцъклени, подигравателни, намигащи. В едър план изглеждаха интересно. Или устата — усмихната, пренебрежителна, зейнала от виртуална страст или прозяваща се от виртуална скука, дъвчеща забързано дъвка или безучастно пийваща вино.

Мечтаех за изложба. Със заглавие „Кибер свят“, един кибернетичен модел на нашето общество. Виртуално празно пространство от нещастни самотници, които твърдят за себе си, че са симпатяги със слънце в душата, а всъщност са изморени, безучастни, денонощни самотници, които отдавна не са виждали слънце и вместо спокойствие в душата им има раздразнителност, стрес и депресия. Неволно правех сравнение с дивите животни, които снимах в Африка, как там хищниците се биеха за къс месо. Много пъти се изненадвах от резултата, който се получаваше, когато комбинирам тези снимки със снимките на събличащи се, симулиращи оргазъм проститутки или със снимките на пияни жени, които нямат задръжки, но им е толкова празно в душата, че понякога се плашех.

Струваше ми се, че намерих темата на живота си, темата за загубения живот, темата за затъпяващото унижение за дребни монети, за номера на кредитната карта. Темата за бавната човешка смърт. На човешката празнота. Бях наблюдател на тази смърт, само я отразявах.

Разговарях за това с Рената, обяснявах й как нейния клуб прилича на човешка касапница. Тя не ме разбираше, защото наистина беше от друга среда и искаше да печели. Това беше друг свят, параноиден свят, свят на самотните диви зверове. Но така както ги снимах, както закачвах снимките с кабарчета една до друга и създавах кибернетични серии и виртуални сравнения с дивите зверове, все повече и повече намирах в себе си част от своето минало аз.

Исках да общувам с хората, да ги разбера. Не беше същото като при птиците, лъвовете, антилопите. И едните и другите безмълвно играеха своите драми, но при хората ме интересуваше — какво мислят, защо го правят, не искат ли помощ? Завръщах се в състоянието от своята младост, когато ходех с проститутките и се опитвах да им помогна.

Сега исках поне да изслушам тези виртуални, нещастни симпатяги с тъжни души.

Никой не им обръща внимание и те бавно изчезват във виртуалната празнота.