Емил Лазаров
Сто капки (39) (Виртуална импресия)

Петър В.

Преди половин година спечелихме „Оскар“.

Трябваше да замина и да получа наградата, вместо Дани.

Не отидох.

Данилио пак се оказа прав, както винаги… Филмът се получи, беше сериозен и заедно с това остроумен, актьорите играеха като за последно. Те обичаха Дани, всеки му беше благодарен за нещо, затова и не поискаха хонорар.

Жълтата преса клюкарстваше как е възможно такива известни актриси да играят безплатно — М.Р., Н.К., дори и опитната С.Л., която сигурно никога няма да остарее, а от актьорите — Д.Х., Р.Н. и други. Сигурно половината от тях, най-малко половината, го направиха заради карираното одеяло, в което, завити, пиеха чай някога на задната седалка на старата кола на Дани, където необезпокоявани можеха откровено да си поприказват. Дани беше единственият, който ги слушаше, не искаше нищо, само да разговарят, даваше им съвети и ги слушаше. И те му бяха благодарни за това.

Ами аз? Той не само ме извади от блатото на наркотиците и ми помогна да се излекувам, ами направи от мен нов човек, осмисли живота ми, той ме научи на всичко, което умея. Показа ми пътя.

Леля Беатрис почина на следващия ден, просто не се събуди. Сънувах ги тях двамата как сме заедно на почивка, и със сестра ми, някъде на море. Данилио и Беатрис бяха млади. Ходехме на нудистки плаж, разбира се. (Ние даже нямаме бански, не си купуваме; може ли да си разваляш допира с морето или чувството, че слънцето те изгаря и морската сол хубавичко съхне по цялото ти тяло? А и така спестихме куп пари, най-малкото ще стигнат за един филм за нудистите! — казваше съвсем сериозно Дани. Така и не разбрах дали не си прави майтап.)

И както си бяхме всички голи на брега на морето, изведнъж се появиха два рояла, бели „Стейнуей“, със златен надпис. Някога на такъв инструмент Данилио ми изсвири приспивна песен от Шуберт, спомням си като сега. Бях дете. Той ме погледна и каза: „Нали видя как докосвах това съкровище за пет милиона, имах щастието да галя и натискам клавишите му. Изсвирих ти едно бижу, бижу, което е преживяло толкова години и което е приспивало много крале, кралици и лордове, а ти дори не затвори едното си око, за заспиване да не говорим. Абе какви са тези, днешните деца…“ Аз и сестра ми свирехме на роялите.

Беше залез-слънце. Червеножълтото кълбо едва докосваше повърхността, тъмносинята повърхност на спокойното и уморено море. Данилио танцуваше с Беатрис, бавно, едва повдигайки краката си от пясъка. После й целуна ръка и двамата дойдоха при нас. Той я погледна театрално и каза:

— Нали е като красива морска сирена, с най-красивите коси, които знам. А те са на най-красивата главичка, която съм виждал. А тази главичка е в края на най-красивото тяло, добре почерняло, освен това. Обичам я! — и пак я целуна.

Този сън ми се случи на деветия ден, след като те си бяха отишли. Отидоха си голи, увити по еврейски обичай в бели чаршафи. Тъй като този сън беше на деветия ден, сигурно „там“ са заедно, заедно и щастливи. Но къде е това „там“? Чичо Дани много не вярваше, че има „там“, че „там“ има нещо. Винаги е казвал, че е дошъл без сако и без сако ще си отиде, че никога не е откраднал нищо — ако беше дошъл без сако и си отиде със сако, значи през живота си е крал. Затова би трябвало да си отиде гол, и гол си и отиде. Много на тая тема не сме говорили, но за него винаги стойностното и интересното беше между началото и края, а не преди началото и след края. Отиде си така неочаквано и бързо, че аз още не мога да се съвзема. Много ми липсва.

Филмът на Дани е истинско преживяване. В него има от всичко. За отчуждаването, любовта, историята, за хората, поставени при екстремни ситуации. Филмът е толкова искрен и правдив, чак не ми се вярва, че съм участвал в създаването му. Данилио сякаш е писал сценария през целия си живот, успокоил се и мъдро писал за неща, които е носил в себе си дълги години. Снимките се правеха бързо, трябваше да приключим за два месеца. Но това не се отрази на крайния резултат. Чичо не само прочиташе, но и обясняваше ролята на всеки актьор, показваше, а после — особено с актрисите — сядаше, прегръщаше ги и нещо им говореше, не знам какво им казваше, но те получаваха исканото настроение. След това, със сълзи на очи или усмихнати и весели, актьорите влизаха в роля и работеха. Той беше майстор, умееше занаята и всички го обичаха. Правеше всичко с чувство за хумор, с внимание. И този негов страх от високото — с който се шегуваше, но се боеше, наистина се боеше. Не ми позволи аз да направя снимките от онзи самолет.

— Ти си още зелен, не само че ще развалиш нещата, но може и да паднеш от самолета, ще стоиш тук, при камерите на земята, и ще ме наблюдаваш, мен, старото говедо, летящото старо говедо, което за пръв път се издига толкова високо, където само говедото може да се издигне!

Ако бях снимал аз, вече нямаше да съм жив, той всъщност ми спаси живота. Това се случи точно на рождения му ден, искаше да си достави радост и да се награди с този полет, да преодолее в себе си този страх. Снимах от земята с три камери. Чакахме го да се приземи и щяхме да си направим голямо празненство. Беше девети март, неговата съдбовна дата. Чесната, пилотирана от Егон, правеше кръгове според сценария, след това спирала. Егон се справяше без проблеми. И изведнъж — блясък, дим и… самолетът падна на земята. Предадох заснетите кадри на следователите. Казват, че бил загубил управление?

Няколко месеца се занимавах с монтажа на филма. Премиерата се превърна в огромно събитие. Най-голямото преживяване за мен беше, че се срещнах с татко, след толкова време. Той беше дал на Дани материали за филма.

Видя ми се остарял, но пълен с ентусиазъм. Вече не беше безучастният ловец на кадри за драмите на пиленцата. Мълчаливо ме прегърна, мен и сестра ми. Не бяхме се виждали с години.

В ресторанта, където ни покани, той каза:

— Гордея се с вас.

Сестра ми разказа как живеем при Дани, че сега ходи с Адам, който е чудно момче, и ние тримата се разбираме. Татко знаеше за Адам. Той работи при мама, прави нещо по компютрите, ама точно какво — не знам. След това сестра ми си тръгна за среща с Адам, а аз се наведох към баща ми и казах:

— Тате, много ти благодаря, че ни помагаше, докато бяхме в комуната.

После татко дълго ми разказваше за курсовете по медицина, как се е захванал с тях, че го влече учението, и най-вече — обича не само да наблюдава, но и да решава проблемите на хората. Той пак беше моят баща от преди, който вкарваше голове, а аз бях на вратата.

— Сега обаче ти ще вкарваш головете, Петре Велики, а аз, дано да мога, ще пазя на вратата ти.

— Без съмнение, тате, но да ти кажа — аз вече съм Петър, само Петър В.

После се случи и това — най-добър филм на годината, наградата на фестивала, най-добра камера, номинация за „Оскар“. Филмът на Дани спечели и от името на целия екип наградата получи М.Р., любимката на Дани.

Аз не пътувах, защото, както Дани казваше, нямах време.

Исках да снимам арт филм, сценария за който взех от дневника на Дани. Там се пишеше за Джени, малкото птиче, което разтърси света, за мечтите, за нуждата от щастие, за старинния часовник, който показваше времето петдесет или сто години назад.

За този филм сега мисля, търся спонсори, артистите вече са ясни. Засега ще играят на хонорар, но няма да ви казвам точно тука с колко нули. Доста.

Надявам се един ден да стана като Данилио и тогава те да играят за мен. Безплатно и само заради мен.

Онова карирано одеяло е на задната ми седалка. Засмях се.

Данилио също е там, на задната седалка.