Емил Лазаров
Сто капки (12) (Виртуална импресия)

Джени

Беше ми страшно неудобно, седях в залата за конференции — в голямата стъклена сграда, на осмия етаж. Имаше много хора, чувствах се не на себе си.

Този конкурс не беше добра идея, сега знам със сигурност. Вглеждах се в черното си костюмче, отдолу бяла блузка, златната верижка скрих под нея. Това с костюмчето беше пълна глупост — аз съм от малко градче, пристигнах с кола, после дълго пътувах с влак, след това с метро, и докато намеря високата сграда, този „страхотен“ костюм бе измачкан и целия в пот. Дълго трябваше да се оправям пред огледалото в прозрачната тоалетна. Пък мама и сестра ми — „облечи си костюмче, по възможност черно, за да изпъкнеш там, другите ще дойдат с поли, ще бъдат бъбриви, разглезени женици, а ти иди там семпло, в костюмче, и мълчи, с никого не говори, отговаряй кратко, все пак не много строго, само по темата, не носи дамска чантичка, бъди с чанта за документи, сложи в нея компютър и калкулатор, никакъв лак на ноктите, а тези червени разрошени коси прибери с нещо, нали?“ Огледах се наоколо, най-малко двадесет жени, без лак на ноктите, с гребенчета в косите, седяха в своите черни костюмчета, с бели блузки отдолу, някои на райета, под блузките криеха своите златни верижки, да изглеждат делови и мислят само за работа. Злато, верижка, обеци — не, ние сме над тези женски неща. Всяка имаше лаптоп, оставен до черната чанта за документи, от която се подава калкулатор.

Как бих пийнала сега една чашка червено вино, след това как бих отишла при секретарката (Алис, нали? Ще трябва да си подобря паметта, по такива места е добре да помниш имената, ми вика зетя), да се извиня и да си взема CV-то, оттам бързо в асансьора и осем етажа надолу, ооооп, и после на брега — да тичам и да танцувам по брега на реката, да направя CV-то на хартиена лястовица и да я метна във въздуха, да се смея и да хвърля шнолата в реката, и косата ми да се вее, и нека всеки да пита дали червените ми къдрици са естествени. Бих си купила ванилов сладолед и после още един, бих се обадила на сестра ми да дойде, и на мъжа ми да си остане вкъщи, на дъщеря ми да отиде на дискотека, и на сина ми, че може и да не ходи на английски. Сядаме със сестра ми на вино, пием по чаша, после по още една, смеем се и поглеждаме кой седи на съседната маса, после танцуваме заедно и им изчезваме и…

Голяма грешка е, че съм тук. Кандидатствах от службата, където работех след майчинството. То започна с дъщерята (12 годишна, учи се добре в училище, ходи на курс по керамика и сега е в пубертета — при мен това се случи на петнадесет, моля ви, забързана младеж — вече кокетничи с дискотеката, цигарите и водката) и продължи със сина (за своите девет години той е голям екстроверт (общителен), колекционер на колички и ценител на добрата храна, а когато сме сами вкъщи — и на напитките, засега той пие минерална вода, а аз вино. Обожавам го, момчето ми де). След това опитвахме за трето дете, без успех, имахме и семейни кризи. Работех в данъчното, в нашето градче, само жени в колектива — сплетни, клюки, съботни купони в местната кръчмичка, и пак е понеделник. Неуспешен опит за развод, имах и любовници. Не знаех какво да правя, после в моето малко градче всичко се разчу, и сега с мъжа ми живеем скучен, инертен живот.

Може би заради това се записах за този конкурс, исках да избягам от стереотипа, от магическото затваряне в числото сто. Всичко ми беше на сто крачки разстояние, дома ни беше сто квадрата, до службата имах сто крачки, а там сто жени смятаха данъците на стотина фирми, естествено до магазина беше сто крачки, до училището, където ме викаха за поредното (стотно?) счупено от сина ми стъкло, също беше сто крачки, сто пъти годишно се карахме с мъжа ми и сто пъти се сдобрявахме, сто пъти имах желание да пътувам някъде, да избягам навън и да се понеса по вълните на непознат океан, но досега не успях нито веднъж.

Тогава си казах: край. Ще опитам. Опресних знанията си по чужди езици от средното училище, започнах фитнес по малко, за да придобия излъчване за конкурса, купих си този костюм (огромна грешка, вече няма да питам майка ми и сестра ми за нищо), подадох молба за конкурса, записах се и намерих разписанието на влаковете.

Цял живот съм искала да изживея нещо. Скуката ме убиваше, исках да се срещам с много хора, исках да бъда анонимна в големия град, да почувствам човешката топлина. Интересно ми беше да изслушвам човешки съдби, случки, преживявания. И сигурно заради това се превърнах в изповедник на много колежки, изпих много кафета с приятелки, с техните приятелки и с приятелките на приятелките на моите приятелки. Но след време осъзнах, че мен никой не ме слуша.

Всичко правех сама, макар да изглеждаше, че не правя нищо. Аз наистина не правех нищо: само раждах, отглеждах, грижех се за децата, за родителите и за техните родители, за родителите на мъжа ми, за мъжа ми и за неговите страхове дали ще го уволнят, само пазарувах и готвех. Интереси нямах, или по-скоро не знаех какво е интерес, за какво и защо да имаш хоби. Нали никой не ми и помагаше. Сама боядисвах жилището, купувах мебели, лъсках ги, купувах кола, шофирах и миех колата, посещавах родителите си и се грижех за цветята им. Посрещах всеки празник с родителите си, макар че това никой, поне сред моите познати, не правеше. Дори и сестра ми, която също ги обичаше, никога не посрещаше празниците с тях; тя имаше семейство и деца, защо да ходи при родителите си. Аз обаче бях длъжна да отида при тях, да ги видя и да им дам топлината, човешкия допир, който инстинктивно чувствах, че трябва да дам. Нямах време за хобита, нямах време за нищо друго, освен за семейството си. Не знам защо, обаче сега това не ми беше достатъчно.

На семейството си само съм давала, и никой никога нищо не ми е дал.