Емил Лазаров
Сто капки (5) (Виртуална импресия)

Дани

Ритах го като луд. Гледах красивата му глава, с венец от къдрици.

Красиви кафяви къдрици. Помня ги още от времето, когато беше малко момче. Беше на три-четири години; тогава къдриците бяха руси, като в рекламата за какао. По телевизията я дават сега — бяло русокосо дете пие мляко с какао, навсякъде по лицето има следи от какаото и се смее ли смее.

Дръпнах го за косите, споменът за къдриците бе все по-силен и по-силен, плачех и го ритах и го дърпах по улицата и виках и крещях „Защо? Защо? Защо?!!!“. На нашата улица, където всички ме познават. Аз обаче бях бесен и ми беше напълно все тая. Отиде си част от моя живот, отиде си част от мене.

Както го биех и дърпах забелязах, че той въобще, ама въобще не се пази; виновно се смееше и по погледа му личеше, че е някъде другаде. Може би между ЛСД и хероина, в комбинация с кокаина.

Работех като помощник-режисьор, въпреки двете си висши и многото курсове за квалификация. Не съм пробивен, бях неспособен да спечеля поръчки, да бъда решителен (и славен), но бях близо до филмите, а това беше моята мечта. От малък си играех на режисьор, по-късно станах такъв, следвах за продуцент и сценарист, така че професионално бях на ниво. Но едно нещо все не ми се удаваше. Не се подмазвах, не участвах в игрички, не се карах, на първо място за мен винаги беше изкуството, което пък предизвикваше скептичните усмивки на спонсорите, така че след като направих няколко реклами, зарязах всичко и заработих като помощник-режисьор. А през нощите продължавах да пиша сценарии и да ги реализирам във въображението си.

Хората наоколо ме наблюдаваха снизходително, а някои с усмивка мълчаливо гледаха, как го влача по улицата. Обръщаха се и търсеха камерата. Сигурни бяха, че известния режисьор от първия етаж пак снима нещо.

Довлякох го в края на пътя, където бях паркирал колата си, извадих от багажника шише вода (винаги имам в резерв), отворих му устата и изсипах цялата бутилка. Извадих втора и му измих лицето. По него все още стоеше виновната усмивка.

Плачеше ми се; от яд, безпомощност, злоба към целия свят и непрекъснато шепнех „защо Велики, защо Петре, защо!“. Изведнъж той отвори очи, тези свои големи зелено-кафяви очи. Ако бях момиче веднага щях да се влюбя безумно в него. Усмихна се, доколкото можеше, още веднъж и прошепна „чичо Дани, извинявай…“.

Завих го с одеялото. То винаги е на задната седалка, давам го на актрисите, когато им е студено. Те пият чай и не знаят къде се намират, и в сценариите често пъти не знаеха къде са, само отваряха уста, стремяха се да не мигат заради кадъра и обръщаха красивите си главички по мой знак наляво и надясно. С това одеяло, карираното, с времето леко вмирисано, разкъсано и невзрачно, се завиваха чак до ушите и посръбваха чай, слушаха моите историйки и се смееха или плачеха, искаха съвет и искаха да споделят и всичко споделяха и искаха деца, и — аз помагах (но само на някои, моля ви се) на големите филмови звезди, и ще кажа само инициалите им, все пак съм професионалист: М.Р. е моята любимка, в нейния дрезгав глас съм влюбен за цял живот, Н.К. — няма гърди, но с удоволствие си ги показва, А.Д. — тя пък има гърди, но такава истеричка не бях виждал, както и С.Л. — зряла, мъдра, секси, красива, остроумна… а сега, след като в същото одеяло завих Петър Велики, от улицата се чуха аплодисментите на зрителите, и за да бъде цирка пълен, аз излязох от колата и се поклоних. С усмивка посочих към Петър Велики (който вече спеше) и направих извинителен жест — ах, тази младеж, на какво ли я учат в театралното училище, но няма издръжливост, и той даже не се поклони. После натиснах газта и потеглих към автогарата.

Одеялото бе на стария Петър, мой приятел от детството — от времето, когато нещата бяха истински, чисти и ясни. Бях на седем, вече си играех на двора и сам, имах доверието на нашите и ключа от дома бе на врата ми, въпреки че не ми трябваше. Времето беше бедно, хората бяха други, не се крадеше, вратите оставяхме отворени. Заради съседите, които се сърдеха, ако е заключено и не могат да си вземат нещо от нас, ако имат нужда, например сол или брашно. Естествено с момчетата от съседната улица бяхме във вечна футболна война, след това воювахме на топчета и после на фунийки.

Веднъж, на съседната улица, главатаря на нашите врагове донесе стъклена вата и въпреки че се опитах да избягам, ме натри с нея навсякъде. Ама навсякъде. Тогава се появи Петър, който живееше във вражеската територия, сби се заради мен, заведе ме у тях и ме зави с това карирано одеяло. За мен той се превърна в символ на геройство и приятелство, а беше само на осем.

Сприятелихме се за цял живот. Винаги знаех къде и с кого е, какво прави. Той бе много чувствителна и добра душа, помагаше, където можеше, имаше много приятели, приятелки, а по-късно и любовници. Странно, но след като завърши училище, започна да помага и на проститутките. Искаше да ги спаси, разпитваше всяка за проблемите й, защо го прави и откога, а после техния душевен свят (често липсващ) се превръщаше в негов свят. Не понасяше сутеньорите, това за него беше банда паразити, която взема парите на „невинните“ и ги принуждава да работят.

Но твърде бързо тези момичета разбиха илюзиите му. Откри, че го правят не само за пари, но и за удоволствие, че това е техният си начин на живот, в който те все пак доброволно са се натопили, тъй като някъде дълбоко в душата си го искат. Дори се ожени за една от тях, за Рената, която я боляха всички стави (сега знам, че това се дължи на хламидиите, но тогава кой ли им обръщаше внимание). Бащата на Петър, мургав грък, търговец на маслини, го изложи още на сватбата. След като изпи бутилка узо, той си поиска услугите на вече пияната Рената, своята снаха. Петър се ядоса страшно, а Рената се хилеше и разправяше на всички, че би се навила и за възрастта си татко е готин, но тая коса… тоя алаброс… нали… абе, малко е старомоден.

Тогава си помислих, че тази връзка няма да издържи.

Така и стана и то още преди да е изминала и половин година. Рената домъкнала вкъщи някакъв моряк, татуиран и страховит.

— Искаш ли да направим тройка?, попитал моряка изморения Петър.

А той се нахвърлил върху него. Сбили се. После самотен и със синини по тялото Петър се отзовал под прозорците на дома си, а Рената цяла нощ се забавлявала с татуирания красавец.

Доведох Петър у нас и го завих с карираното одеяло. Той се разведе, изгуби всичко, дори приписа на Рената и дома си, толкова я обичаше.

В този период го видях, че преживя някакъв катарзис. Добрият, емпатичен, състрадателен и обичен човек се превърна в затворен чудак, който отгоре на всичко се записа да учи екология и орнитология. Попитах го защо. Семейството му бе от гръцки произход, всичките търговци, не забелязах да е имал някога интерес към природата.

Каза ми, че Петър, „Пиетра“, означава камък. Камък, който тежи на душата му, и за да го махне, да освободи душата си, повече няма да се занимава с хората и проблемите им, защото този камък ще става все по-голям и накрая ще го убие. Мислех си, че ще се грижи за птичките и ще им даде любовта си. Не се получи. Сега той е известен фотограф на света на животните, много по-прочут фотограф, отколкото аз режисьор.

Наблюдаваше животни и птици, но не ги спасяваше. Вече не спасяваше никого. Само ги гледаше през своя обектив, един напълно обективен обектив. Работите му се продаваха добре. Никой не искаше чувства, всеки искаше драма, водевил, телевизионен сериал — искаха кич. Професионалният Петър — оборудван с професионална апаратура, професионален ум и око — им го даваше, снимаше, захранваше ги с красиви картини от умиращия птичи, животински и еко свят. Петър, който днес е без сърце. Хората му го изядоха, всеки искаше да е част от глутницата, която наблюдаваше мъките на единака.

После Петър отново се ожени.

За Никол. Всъщност тя беше по-скоро едно продължение на Рената. Беше красива, да, но със своето набито око на режисьор веднага забелязах погледите й към мъжете, понякога по-предизвикателни, отколкото се полагат за жена, свободно говореща поне осем езика и занимаваща се основно с дипломатическа дейност. Веднъж бях поканен в нейната служба за заснемане на клип по случай партито за рождения ден на шефа й (ако не знаех, че продава оръжие, щях да си мисля, че е водещ научен работник или проспериращ банкер). Снимах усилено и веднага ми стана ясно, че Егон и Никол са имали и имат връзка. На Петър сигурно му беше все едно, тъй като, когато заговорихме за това той само махна с ръка.

Разбрах, че чувствата му са оперирани. Неговите чувства, които някога го съсипваха, вече ги нямаше.

Това знаеше и Петър Велики. Малкият Петър Велики. От детството си той беше част от моя живот. С жена ми нямахме деца, въпреки че много искахме. Всичко свършваше в третия месец на бременността, три пъти последователно. И двамата бяхме наред, просто не ни вървеше (аз съм биологичният баща на няколко даровити деца на известни актриси, които обаче никога няма да признаят това и аз само често наблюдавах моите непризнати произведения по филмовите фестивали и следях пътя им по стъпките на своите майки и татко). Обичах много съпругата си и когато на Петър му се роди малкия Петър, започнахме да се грижим за него като за свой син. Разбира се, със съгласието на родителите. Винаги сме им помагали за него. Наблюдавах го как расте, бях непрекъснато с него и затова сега така го биех, биех от любов, от безсилие, от нещастие, със съзнанието, че това, което е било, няма да се повтори, защото той ме предаде. Не беше достатъчно с мен, отне ми част от сърцето и от мен. Когато започна с дрогата аз се борех за него така, както никога не съм се борил за себе си.

Аз бях и съм умен, образован, несръчен в домашните работи, но мисля, че съм добър и издръжлив. Борбата ми с неговите наркотици продължи пет години с променлив успех, с огромно, нетипично за мен упорство, с воля, която можех да използвам в моето творчество или за своето семейство или за себе си. Не. Аз я вложих в Петър Велики. Метадон, кокаин, малки дози первитин при абстиненция, хероин, полиция и сътрудничество с нея, улични дилъри и битки, обири на жилища, шокове за жена ми, която тежко понасяше всичко и сега се сгромоляса, но аз не — вярвам на Петър, той на мен, ще си казваме всичко, ще сме честни, ще вървим по един общ път — напред, нагоре, но заедно.

Бащата на Петър отдавна се отказа, вече не искаше да чуе за него и много пъти не знаеше къде е синът му. Никол мълчеше, плачеше, според мен не беше щастлива, че се е омъжила за Петър. Считаше, че той е виновен. Дъщеря им — Ева, беше добро момиче, на петнадесет, струваше ми се, че е малко извън света на възрастните, още дете. А на Петър Велики, на него бих казал как се прави филм, как да се утвърди в Холивуд и как да омае Американската академия, той може да се справи, и когато му присъдят Оскар, той няма и да отиде да го получи, защото няма време, снимането на филма е по-важно, вървим напред, снимаме заедно, не петчасови суперпродукции,… а стойностни филми…, и Петър Велики го може… вслушва се в моите съвети и… ме обра.

Брутално. И досега не мога да повярвам, но това е истината. Заедно с приятеля си давали всичко откраднато в заложни къщи, а с парите си купували дрога. Каква — не знам, пък и е все едно, въпреки че заради него станах и химик. Дошли у нас, на първия етаж, на улицата, където два часа по-късно го бих. Взе ми часовника от дядо, знаеше, че държа много на него, под този часовник по цели нощи му говорех за баща ми, за Освиенцим, за еврейството, което носех в себе си, за съдбата на часовника, много по-скъп от шепата монети, които е получил за него.

Часовникът беше целият ми живот, моя, на баща ми, на дядо, аз исках да му го дам, пет години му купувах дрога, метадон и какво ли не още, само и само да живее, подкрепях го — аз, който не съм неговият баща. Жена ми го изненадала при кражбата. Някой я ударил, надявам се това да не е бил Петър. Сега тя лежи горе, в апартамента на пода, при нея са съседката и лекаря. Аз бях зает с друго — да убия в себе си Петър Велики. Веднага.

Качих го в автобуса. Изпратих го в комуна. Това ще струва много пари.

Съжалявам само за едно — Петър Велики отнесе със себе си онова одеяло. Карираното, от моето детство. Като се излекува, в което не вярвам, трябва да ми го върне.

Чуваш ли? Петре, изпрати ми онова одеяло!