Емил Лазаров
Сто капки (31) (Виртуална импресия)

Егон

Радваше ме. Искрено се радвах на всеки неин напредък. Аз нямам сестра, но много исках да имам. Отношенията ми с жените са били или колегиални, или любовни, не вярвах в приятелството между мъжа и жената. А тази връзка възникна всъщност от една-единствена среща.

Толкова силна връзка, че в началото и аз трудно се ориентирах в нея. За разлика от Джени, която имаше своята постоянна среда и местоживеене, аз непрекъснато бях на път. Много пъти се събуждах в хотела или в някаква колиба и не знаех в коя държава се намирам. Случвало се е да вдигна телефона, да поговоря на няколко езика, докато в просъница разбера къде точно съм и кой от езиците да избера. Независимо къде се намирах, тя винаги беше пред очите ми, притеснявах се за нея, непрекъснато мислех за нея. Нямам деца, нямам сестра, дали пък това е някаква сестринско-братска връзка или отношение между баща и дъщеря, но аз мислех много за нея, и напълно искрено й пишех през деня, сутрин или вечер:

НЕПРЕКЪСНАТО СЪМ С ТЕБ, ОБИЧАМ ТЕ,

а това никому досега не съм писал или казвал. Водехме толкова продължителни и страстни дебати, че чак ме заболяваха пръстите от виртуалните букви.

В своя прозрачен кабинет със секретарките с прозрачни глави решавах не дотам прозрачни неща. Знаех твърде много за света, даже прекалено много и това непрекъснато се потвърждаваше при пътуванията ми.

Открих принципа на действие, как всеки човек или група хора, държава или група държави се нуждаят от агресивност.

А ние им помагаме да решат своята агресивност. Доставяме оръжие, навреме и ефективно, веднага или по заявка.

Плащане при доставката, ние ще почакаме.

Ще помогнем. Ще обучим.

И без това днес всичко е измама, измислица, няма да има световна война, а и защо ли?

Цели столетия отделните народи в Европа воюваха, имаше милиони жертви, безброй войни, дълги години утоляване на агресивността и омразата, а сега народите се обединиха.

Противници, мразещи се народи, победени агресори и победили агресивни хорица. Седнаха на масата и чудото стана — победителите мълчаливо предадоха икономиката си, границите, всичко, за което са воювали дедите им и са умирали прадедите им, на кръглата маса предадоха всичко в ръцете на победените агресори.

Кой измисли това? Може би някоя фирма, по-голяма от нашата!

Когато обединението се случи, аз се страхувах, че ще остана без работа и ще се отзова в бюрото за безработни.

Същото ще стане и в Африка, и в Азия. Навсякъде, където реализираме добри продажби. И ние се договорихме, че обединение ще има, след като разпродадем складовите наличности.

Но най-интересното тук е — обединение или не, оръжие ще продаваме и занапред, защото обединението не води до намаляване на агресивността на хората. Агресивността е в главата на човека, тя е ген, вътрешна потребност, а от това живеем аз, Никол, Марта.

Много пъти сме разговаряли на тази тема с Никол. Тя е права, като ми каза, че така е не само в нашия бранш:

— Виж лекарите — всъщност те лекуват последствията от наркотиците, радиацията, бомбите, експериментите, та нали и СПИН възникна от военни опити. После военните лаборатории приготвят ваксините и чакат нови печалби. Колебаят се дали изобщо да прекъсват тази спирала. Или пък наркотиците? Не са ги измислили туземците, те само берат мак или кока, които после се преработват във фабриките. Разпространението също е свързано с правителствата на различни държави. А наркоманът? И той се лекува при лекарите.

А с какво лекуват лекарите? С лекарствата, произведени с парите, останали след успешните транзакции от продажбата на оръжие. Големите химически фирми разработват лекарства, правят им реклама, а лекарите работят като дилъри на фирмите и предписват тези лекарства на пациентите си. Така лекарите се превръщат в търговци, търгуват с доверието и здравето. Повече болни, по-големи възнаграждения. Лекарствата се усъвършенстват и решават определен проблем, но понеже имат странични ефекти, предизвикват нов проблем, за чието решаване се разработва ново лекарство, което пък задълбочава първия проблем, и така до безкрайност.

И когато печалбата стане много голяма, собственикът й трябва да си купи от нас оръжие. С което да я пази!

Колкото повече знаех за света, колкото повече общувах с Никол, толкова повече внимавах да запазя връзката си с Джени неопетнена, по детски чиста, и да мога вечер да й напиша: МИСЛЯ ЗА ТЕБ И СЕ ЧУВСТВАМ ПРЕКРАСНО. КАКЪВ БЕШЕ ДЕНЯТ ТИ?