Емил Лазаров
Сто капки (22) (Виртуална импресия)

Рената

Бе тая, докторката, май излезе права, нали. Майтапът беше дотук, аз съм в инвалидна количка.

Била съм много промискуитетна, разбираш ли. Че как иначе, нали т’ва ми е работата, бе? С презерватив или не, сега е се тая, бързо се развива болестта, не ми е много по-гот, нали си чат. Да, вече не съм тая, която бех, нек’ва бактерия или вирус ме гепиха, нашия вирус, на промискуитетните, папилом, хламидии или к’во, май по ставите ми са заседнали.

Понякога болките наистина са силни. Пак ходих при оная, докторката, извиних й се, а тя вика — тука сме, за да ви лекуваме. Тя ми говори на вие, нали си чат, като в оня тъп виц, дето веднъж заека срещнал видрата и й казал — здрасти тидро, и така ден след ден — здрасти тидро. Видрата се ядосала и му вика — що ми казваш тидро, аз съм видра, нали? А заека й вика — с курвите не говоря на вие, хи-хи-хи. Една приятелка го каза, от Рентклуба.

Не се оплаквам, нали сме живи? Вече не ходя в клуба, и как ли да ходя, кат’ не мога да ходя. С тая количка не мога да влезна там, пък и никой не ме иска. Аз обаче съм печена — направих виртуален клуб в нета. И без т’ва по цели нощи съм пред компютъра, побъркана съм на тая тема, а и к’во друго да правя? И щото съм там денонощно се сетих да създам клуба, клуб на феновете на Рената, или Рентклуб, дето да си вземеш Рената за колкото си щеш време, но пред камерата, не истинската Рената. И аз правя пред камерата к’вото си искаш, или пък си говорим, кат’ в истинския клуб. Аз ти давам съвети, как да се държиш с децата, или в службата, как да внимаваш за здравето си, ако любовницата, например има нещо, пък ти не щеш да го лепнеш на жена си. Аз съм виртуалната докторка, любовница, майка. Имам много приятели, приятелки, добри хорица, които наричам моята глутница. Те са много и много сме преживели заедно. Истински никога не сме се виждали. Пред камерата е екстра, правя го, все едно е въпрос на живот и смърт, приятели или не, после като ми платят, всичко е точно. Съветвам и забавлявам всекиго.

В началото беше безплатно, сега цакат, щот’ лекарствата ми са пачка пари. Тре’а да се живее, пък аз съм само една жена, нали си чат? В инвалидна количка, как се печели? Най-тежко е през нощта, когато съм сама, и всичко ме боли, целия човек ме боли, боли и няма на кого да се оплачеш. Тогава отивам в моя си клуб на компютъра и веднага намирам някого, оплакваме си се взаимно, даваме си съвети, аз му казвам как ме болят ставите, той ми споделя, че жена му му изневерява с приятеля от детството или че вкъщи не му стига секса и аз, ако имам желание, го правя с него пред камерата и за без пари, но не със всеки, стига бе, тре’а с нещо и да ми хареса.

Тъй като съм си печена, взех и няколко приятелки от клуба. Няколко нещастнички, които седят и чакат цяла нощ, „Б“ групата от клуба. Не са чак такива красавици, нали си чат, то ако бяха, щяха да имат клиенти в клуба, а не да идват при мен. Доволна съм, аз съм техен мениджър, а не сутеньор. На камерката те изглеждат секси, щото камерката лъже. Но тре’а да са гримирани, красиви, научих се от една стилистка, как се прави т’ва, за да си добре, нали? Т’ва е класа, върха, уоу и уау заедно, аз съм професионал, нали си чат? Ако клиента си хареса някоя, те се усамотяват някъде в нета, понякога и с повече клиенти, а аз инкасирам, първо от мойта калинка, която ги е гепила, а после и от бръмбарчетата, които са се гепили. Та т’ва е, тоя нет, в него има бъдеще, не тре’а да ходя на магистралата.

Имам си сутеньор, виртуален, давам му част от т’ва, дето изкарам, почти половината, за мен остава другата половина. Един път на тоя, сутеньора, виртуалния, не му дадох точната сума, нали си чат, мислех си, няма да ме гепи, щото съм в бизнеса от години и още тогава лъжех колко изкарвам. Тогава му виках на оня, сутеньора:

— Ти откъде знаеш, да не си ми светил, бе? Бях с един, който после не ми плати, а пък другият беше пиян и не му стана, защото смениха зимното часово време с лятното, и трябваше да му стане след един час, хи-хи-хи. Така че, идвай с мене, когато съм с клиенти, за да видиш, че не лъжа.

И така криех част от парите, тогава. Ама сега? На компютрите т’ва не става, всичко се вижда. Само един път пробвах номера, че съм избачкала по-малко, и виж ми сега носа. Счупи ми го, оня, сутеньора, ама не виртуално, а истински ми дойде у нас, още на другия ден и ми разби мутрата. Оттогава внимавам, половината ми стига и съм доволна.

Неотдавна, преди няколко месеца срещнах Петър, оня, моя бившия. Направо падна кат’ ме видя в количката. Покани ме на чашка. Говорихме си, поплакахме, посмяхме се, а кат’ се сетихме за оня, моряка, му казвам:

— Тоя ме зарази, тоя татуиран мощен дебил. Зарази ме. Сега съм с болни стави.

Петър ме слушаше внимателно, цялото време мълчеше, изглеждаше добре, малко поостарял, очите му бяха тъжни.

— Ренато, дай ми паролата на Рентклуба. Сега съм самичък, децата си отидоха. В комуна за наркомани. Никол си отиде, отдавна, веднага след сватбата, беше вече другаде. Искам да съм част от твоята глутница.

Паролата е Ренатавир, вир като виртуален. Или като вирус? Не знам, но елате всички.

Т’ва е, ти ела също, айде, споко. Аре, чао, чаф. Чус бус.