Емил Лазаров
Сто капки (20) (Виртуална импресия)

Ева

Гледах го как спи. Спеше дълго, понякога проспиваше цели дни. Нямаше понятие кой ден е днес, мислеше си, че всеки ден прави едно и също, но не знаеше, че е проспал например понеделник и вторник. В сряда ставаше, издържаше ден-два и пак спеше.

Когато се случи това с Петър, не спах цяла нощ, не знаех какво да правя. За него непрекъснато се грижеше чичо Дани, а когато се разочарова от него, му намери тази комуна. Татко много обичаше Петър, но после се отчуждиха. Брат ми не разговаряше много с мен, но винаги ме защитаваше, пред нашите, когато трябваше да ходя на пиано и не ми се искаше или когато ме караха да ходя на гимнастика, а не ми се искаше, защото си мислех, че съм дебела. Защитаваше ме от момчетата на двора, с които се биехме на живот и смърт. Моят ангел пазител беше моето братче. Обичах го, мечтаех си да имам такова момче. Някога, някъде.

Винаги и сега също, съм била по-скоро тиха, и в своя шестнадесетгодишен живот досега не съм извършила нищо запомнящо се. С родителите си се разбирах добре, и как иначе, като почти не ги виждах. Мама не се задържаше у дома, много работеше. Имахме бавачки, но с тях не общувах много. Исках да общувам с мама, липсваше ми.

Когато пораснах, мислех, че двете ще си говорим като възрастни жени. Започнах да си измислям — че имам приятел, с когото ходя сериозно и не зная какво да правя, ако се случи нещо, как да се държа, как да не го отблъсна, и разни женски работи. Исках да бъда жена, може и не като мама, но жена. Тя ми даде цяла камара книги за четене, но никога не седнахме заедно да си поговорим или да ми сподели своя опит. Тогава започнах да спекулирам, често по цели дни: дали би се грижила за моето дете, ако имам такова и би ли напуснала работата си, как се преоблича детето, как се кърми. Дали би ходила на разходка с детето вместо мен, дали би останала вкъщи с него няколко години, за да не ходи на детски ясли. Виждах сълзи в очите й, сигурно вземаше нещата насериозно, но с ужас. Това беше моят пубертетски бунт, единственото нещо, което съм правила у дома напук.

По това време брат ми сигурно е започвал или може би вече е взимал наркотици, не знам. Понякога, връщаше се през нощта, покриваше ме със завивката, погалваше ме, а аз се преструвах, че спя, след това излизаше на балкона и дълго стоеше там. После разбрах, че седи на перилата с провесени навън крака, а ние живеехме на петия етаж. С татко не говореше, не знаех защо. Татко тежко понасяше това, но само в началото, после престана да му обръща внимание и продължи да се занимава с работата си, дори не знам точно какво работеше.

Живеем в престижен квартал, луксозен. Мисля, че нашите печелят добре и ние имаме добър стандарт. Никога обаче не сме обядвали заедно, да си кажем какво ново, как живеем, как се чувстваме. Това ми липсваше, но в нашето семейство нямахме такъв обичай. Така правеше чичо Дани. Често ни канеше в ателието си, мен и брат ми. С жена си, леля Беатрис, ни приготвяха неделен обяд, който понякога продължаваше до полунощ. Те бяха много забавни и мили хора, и двамата. Разказваха ни историйки от младежките си години, смееха се, прегръщаха се, караха ни да споделяме нашите проблеми, за училището, за родителите, за учителите, които не ни учат на нищо, как ние сме в училище заради тях, а не те заради нас. И двамата работеха във филмовата индустрия и се обичаха и се обичат много. Беатрис сега е в депресия, тежко понесе неуспешната битка на чичо Дани с наркотиците на Петър. Казват, че някой я е ударил, затова сега лежи в болница, така че чичо е сам.

Разбрах, че брат ми откраднал стенния часовник, който висеше над камината. Реших да го върна. Намерих базара, където брат ми е заложил часовника, цената беше висока. Продавачът не се съгласяваше на отстъпка, трябваше да взема голяма сума назаем. Откупих часовника, опаковах го в една кутия и го изпратих на чичо. Гордеех се със себе си, това беше първото нещо, което направих сама и от сърце в живота си.

На другия ден напуснах училище. Заминах с влака при брат ми в комуната. Ще работя там, доброволно и безплатно, а комуната ще изплаща моя заем. Искам да помогна на брат си и на хората като него, наркоманите. Директорът мълчаливо ме прие, погледна зениците ми — дали не са разширени, дали не се боцкам — подаде ми ръка и каза:

— Добре дошла при нас. Поемаш по дълъг, но правилен път, няма да ти е лесно. Ела да видиш Петър!

В комуната съм от година и отстрани следя състоянието му. Не забелязвам да се е подобрило много, но той е напълнял и е спокоен. Спи по много. Аз работя там, където има нужда от мен, в администрацията или другаде или се грижа за новите случаи. Не искам Петър да знае, че съм тук при него. Нашите също не знаят, те си мислят, че уча в друг град. Така им писах в писмото, че отивам в друго училище, че в моето не ми харесва, че получавам стипендия и че се оправям сама, че ще им се обадя и че ще си дойда през ваканцията. Пиша им всяка седмица какво ново в училище.

А това е друго училище. Училище на живота.